Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (1)

Пролог

Амстердам, 1818

Преди известно време над града се беше спуснал мрак. Осемнайсетгодишната Изабела Кейл се държеше здраво за врата на съпруга си Виктор, който я носеше към старата й стая в дома на сестра й Якоба. Изабела не искаше да идва тук, но така щеше да е по-сигурно, отколкото да кара Якоба да се грижи за нея в апартамента им. Не желаеше сестра й да започне да души за изкуствените диаманти, които Иза криеше от съпруга си. А Виктор отказваше да я остави сама, докато е болна.

Тя потръпна. Надяваше се преструвката, че не се чувства добре, да доведе до успех. Надяваше се също така и Виктор никога да не разбере, че е преструвка. Достатъчно трудно бе да поддържа илюзията цял ден, когато би трябвало да работи в бижутерийния магазин, но тревожните погледи, които сега й отправяше Виктор, още повече влошаваха нещата. Бяха женени едва от седмица и последното, което искаше, беше да го мами.

Но нямаше избор. Правеше го за негово добро. И за свое.

— Сигурна ли си, че ще се оправи? — обърна се Виктор към Якоба и внимателно положи Иза на старото й легло.

— Малко почивка и глезене, друго не й трябва — отговори сестра й и дръпна завивките над Иза. — Още от малка страда от тези ужасни възпаления на гърлото. Никога не продължават повече от седмица. Постъпил си правилно, като си я довел тук. За нея не е добре да стои сама.

Някога нежните думи на по-голямата й сестра я караха да се чувства в безопасност. Но това беше преди смъртта на баща им, часовникар, преди шест години. Преди неговият чирак, Герхарт Хендрикс, да се ожени за Якоба и да ги прибере под покрива си. Преди Герхарт да започне да залага.

Иза и Якоба вече не бяха така близки както преди.

— Не съм толкова болна, че да умра, докато ти си в магазина — обърна се със стържещ глас Иза към Виктор.

Той работеше временно като нощен пазач в бижутерийния магазин, а тя беше шлифовчик на диаманти. Тъй като обратните им смени не им позволяваха да прекарват много време заедно, Иза изпита блаженство днес, когато остана у дома с него. Е, като се изключи това, че трябваше да се преструва на болна.

Светлокафявият поглед на Виктор се помрачи от сенки.

— Съжалявам, че трябва да те оставя, но поне Якоба може да се грижи за теб.

О, как й се искаше да не е такава страхливка и да му каже истината! Но щеше да е съкрушена, ако истината променеше мнението му за нея. По-добре да заобиколи проблема отдалеч.

Ако успееше да заблуди сестра си и зет си, че е „болна“, само за една нощ, утре всичко щеше да свърши. Тогава Виктор никога нямаше да узнае за безумния план на семейството й да открадне кралските бижута с диаманти от бижутерийния магазин.

Той се наведе да я целуне по челото и над очите му падна кичур къдрава коса с цвета на стар дъб.

— Не ми се иска да те оставям сама, но сега, когато ще дойде стражата на принца…

— Знам — прекъсна го тя, преди да е успял да разкрие, че утре сутрин ще изнесат кралските диаманти от магазина. Якоба не биваше да разбере, че след тази нощ възможността да ги откраднат ще изчезне. — Може да не се задържиш на това място, затова трябва да работиш, докато още можеш.

Задачата му щеше да свърши сутринта, когато бижутерът предаде кралските украшения на стражата на принца.

— И после ще си намеря работа — изрече ожесточено Виктор, — дори и ако бижутерът реши да ме уволни. Не се тревожи.

— Не се тревожа — побърза да го успокои тя. Той беше горд и Иза не искаше да го наранява. А освен това кой не би пожелал да наеме Виктор? Бижутерът беше стар приятел на майка му. Навярно щеше да намери все някакъв начин да го задържи на работа. — Вярвам в теб.

Думите й го успокоиха, но малко.

— Нещо те притеснява. Усещам.

— Не ставай глупав.

Толкова ли беше прозрачна? Мили Боже, трябваше да го накара да тръгне, преди да е издала прекалено много. Насили се гласът й да прозвучи дрезгаво:

— Ако не тръгнеш веднага, ще закъснееш.

Смяната му започваше в осем часа вечерта, когато бижутерът си тръгваше.

— Не се тревожи за мен. С Якоба съм в сигурни ръце.

Едва не се задави от тази лъжа.

Той обаче като че ли не го забеляза и само подпъхна чаршафите под нея.

— Ще дойда да те взема утре сутрин, когато ми свърши смяната, Mausi.

Галената немска дума я накара да потръпне. Виктор често използваше чужди думи — говореше свободно холандски, фламандски, немски, английски и френски, което я впечатляваше. Но не й беше приятно да я нарича „мишчице“.

Това навярно се дължеше на факта, че наистина беше мишка във всяко отношение. Приличаше на мишка — обикновена кестенява коса, която отказваше да се накъдри поне малко, скучни кафяви очи и ханш, който идваше леко широчък за малките й гърди — и се държеше като мишка.

Предпочиташе да шлифова диаманти или да прави проекти за бижута, отколкото да спори или да прави голям въпрос от нещо. Точно така се озова в тази каша.

Точно затова и остана да лежи мълчаливо в това легло, когато съпругът й се отправи към вратата. Трябваше да му каже да спре, да му признае истината и да приеме последствията. Но щеше да е толкова по-лесно просто да продължи със заблудите до края на тази нощ! И тогава щеше завинаги да се освободи от машинациите на семейството си.

Защото Иза никога повече нямаше да изработи комплект бижута от изкуствени диаманти. И този нямаше да създаде, ако Якоба и Герхарт не я бяха убедили, че ще успеят да го продадат като законно копие, каквото и беше, и да изкарат добри пари с таланта й за изработване на изкуствени диаманти. Само ако знаеше какво ще им хрумне — че ще го използват, за да извършат престъпление…

Тя потисна стенанието си, обърна се на една страна и видя как Виктор излиза в коридора заедно с Якоба и й дава шепнешком инструкции как да се грижи за жена му. Съпругът й беше толкова красив и толкова мил. Иза живееше в постоянен ужас, че ще узнае за подлите планове на семейство Хендрикс и нейната роля в тях.

Гърлото й се сви. Как изобщо бе успяла да привлече вниманието му! Ако тя беше мишка, то той бе истински лъв. Многобройните му рани й подсказваха, че е преживял много през трите си години служба в пруската армия. А зад ясните му кафяви очи все още се таеше болката от сражението при Ватерло. Иза подозираше, че съпругът й пази и други мрачни тайни — Виктор никога не говореше за детството или за семейството си, — но той приемаше нещата в движение, превъзмогвайки скритите страдания от миналото си.

Сега обаче Иза лежеше в това легло и се преструваше на болна. О, какво не би дала, за да е смела и безразсъдна, да събере кураж да се противопостави на Герхарт, когато се раздрънкаше как бил спасил нея и Якоба от сигурно разорение след смъртта на баща им! Това беше вярно, но защо трябваше да я задължава да изложи на риск щастието и сигурността си? И защо не можеше просто да му го каже?

Защото тогава Герхарт щеше да се разкрещи и на нея, и на Якоба, а Иза ненавиждаше крещенето. И ледените погледи. И постоянните напомняния, че нямаше да си намери тази работа при бижутера, ако Герхарт не бе насърчил таланта за изработване на бижута и шлифоване, който Иза бе наследила от баща си.

Тя въздъхна във възглавницата си.

— Значи не спиш — обади се Якоба, която се бе върнала в стаята безшумно като котка.

Тялото на Иза се напрегна.

— Не още. Но се чувствам ужасно — отпаднала и всичко ме боли. А гърлото ми гори.

Тя потисна чувството за вина и погледна нагоре към сестра си, която, седем години по-голяма, й беше като майка.

Някога.

Якоба сложи ръка на челото на Иза.

— Наистина си малко гореща.

Да, до това водеше лежането под тежки завивки. Макар че се молеше мокрото й чело да не я издаде.

— Не мога да се стопля — излъга тя с дрезгав шепот. — Винаги започва с втрисане…

— Спомням си.

Сестра й я изгледа сурово, сякаш бе прозряла преструвката й, и Иза затаи дъх. Якоба и Герхарт я притискаха да подмени истинските бижута с изработените от нея, с изкуствените диаманти, сега, когато бижутерът бе приключил работата си по истинските. Според тях само трябваше докато бижутерът е на обяд и съпругът й спи, да му открадне ключовете и да отвори касата за ценности.

Да предаде съпруга си и всичко, в което вярваше.

Дни наред отлагаше. Но снощи Герхарт заплаши да повдигне въпроса пред Виктор и да го убеди той да извърши подмяната. Иза не можеше да го допусне: Виктор щеше да се ужаси.

Нека Герхарт беснее заради тази огромна несправедливост — Иза да се разболее в последния ден, в който можеше да подмени бижутата. Накрая щеше да се примири с факта, че е изтървал шанса си. Може би дори щеше да успее да продаде изкуствените диаманти, както възнамеряваше отначало, на някоя богаташка, която искаше бижута като тези на момичето, което скоро щеше да стане съпруга на принца.

Най-накрая Якоба сякаш прие уловката на Иза и лицето й се смекчи.

— Е, добре, тогава по-добре поспи. Ще ти донеса нещо за гърлото.

— Благодаря — измърмори Иза, без да си прави труд да прикрие мръщенето си.

Мразеше лекарството на Якоба. Но когато сестра й се върна с отвратителната отвара, Иза знаеше, че трябва да я изпие. Ако откажеше, Якоба щеше да заподозре нещо.

След това сестра й я изненада, като седна до леглото и започна да бърше челото й със студен плат, докато накрая Иза се унесе.

* * *

Стори й се, че са изминали броени минути, когато се събуди и видя, че в стаята й е започнала да се процежда сивата светлина на зората. Отначало се почувства замаяна и дезориентирана. Къде се намираше? Защо не беше в апартамента си? И къде беше Вик…

Иза скочи на крака, когато събитията от вчера вечерта нахлуха в съзнанието й. Смяната на Виктор свършваше в шест часа сутринта, винаги по тъмно, но ако се съдеше по светлината, навярно беше минало седем часът, и то отдавна. Трябваше да е тук. Каза, че ще я вземе веднага след края на смяната си!

Някъде по-надолу по коридора една врата се отвори и затвори и Иза чу гласове. Успя само да преметне краката си над ръба на леглото, преди Герхарт и Якоба да влязат в стаята й.

— Успяхме, Иза! — провикна се Якоба. Лицето й беше обляно в руменина, а очите й блестяха. Тя се впусна в малък радостен танц. — Взехме ги!

Иза ги погледна объркано и тогава якият й зет извади от джоба си една огърлица и я вдигна така, че да отрази бледите лъчи на утринната светлина.

— Вече е наша. Ще я разчупим заради диамантите и ще продадем в Париж. Познавам един търговец, който ще ни плати добре за…

— Стига! — промълви Иза. В стомаха й набъбваше топка на ужас. — Какво искаш да кажеш? Че си взел истинските диаманти?

— Разбира се! — потвърди Герхарт и се спогледа със съпругата си. — Ти се разболя, затова се наложи да действам сам самостоятелно. Нали не си си мислела, че ще оставим таи възможност да ни се изплъзне? Сами извършихме подмяната.

Умът на Иза започна да препуска трескаво.

— Но как… Виктор е трябвало да ви пусне…

— Да — съгласи се Якоба, приближи се към нея и обви ръка около раменете й. — След като му обясних какъв е планът ни, той се съгласи да ни помогне, ако му дадем обеците. Двамата излязохме заедно оттук, отидохме в апартамента ви да потърсим имитацията, а после той извърши подмяната в магазина.

През тялото й премина ледена тръпка. Това ли беше причината за тайния шепот в коридора? Якоба действително бе говорила с Виктор за кроежите им?

— С радост му отстъпихме част от плячката — намеси Герхарт, — заради твоята роля в плана… както и неговата. Само с парите от обеците ще можете да…

— Той не би го направил! — извика Иза. Гърлото й пареше, свито от ужас. Тя отблъсна Якоба настрана, стана и се обърна с лице към тях. — За нищо на света не би откраднал. Познавам го.

— Очевидно не го познаваш толкова добре, колкото си мислела — парира я Герхарт, отиде до прозореца, дръпна завесите и в стаята нахлу слабата зимна светлина. — Нали ти казах, че ще прояви здрав разум, стига само да повдигнеш въпроса.

Възможно ли беше? Наистина ли можеше да е преценила съпруга си толкова погрешно?

— Изчаквах да дойде…

— Да, знаем — прекъсна я сестра й с остър тон. — Убедена съм, че просто си забравила да ни споменеш, че стражата на принца ще пристигне тази сутрин за бижутата. Изобщо не си мислила да ни оставиш в неведение по този въпрос.

— Разбира се, че не — измърмори Иза, без да може да погледне сестра си в очите. Невъзможно бе това да се случва.

— Слава богу, че Виктор го спомена, преди да си тръгне оттук — продължи Якоба, — иначе щяхме да изтървем шанса си.

Всемогъщи небеса!

— Къде е той? — попита Иза и тръгна към вратата. Трябваше да разбере дали наистина е извършил тази възмутителна постъпка.

— Замина — осведоми я Герхарт и пъхна огърлицата в джоба на палтото си. — От нас четиримата рискът да заловят него е най-голям, затова трябваше да тръгне към Антверпен веднага след края на смяната си. Бижутерът няма да го очаква да се върне в магазина по-рано от днес вечерта, а може би дори и тогава няма да го очаква, защото ангажиментът му като пазач изтича днес. А дотогава…

— Какво ми казваш? Че Виктор ме е напуснал?

Кръвта бучеше в ушите й. Тя рязко се обърна към тях.

— Съпругът ми ме е напуснал?

— Не е точно така. — От изражението на Якоба лъхаше съчувствие и загриженост. — След като продаде диамантите в Антверпен, ще дойде при нас в Париж. Там ще отидем с огърлицата, гривната и брошката. Виктор предложи да се разделим, в случай че започнат да ни издирват. Ще търсят две двойки, които пътуват заедно. Няма да очакват ти да тръгнеш с нас, а той да се отправи в друга посока.

— Не че мислим, че имитациите ти няма да издържат при проверка — обади се Герхарт, — но за всеки случай е по-добре да изчезнем. Бижутерът няма да те очаква в магазина по-рано от утре, тъй като, за щастие, Виктор вече му каза колко си болна. Това ни дава време да се отдалечим оттук.

— А най-хубавото е, че ако никой не забележи диамантите ти, изобщо няма да се разбере за кражбата! — ликуваше Якоба. Неестественият блясък в очите й накара Иза да потръпне — Виктор остави писмо до хазяина ви с обяснение, че и двамата сте си намерили хубава работа във Франкфурт. То със сигурност ще се стори правдоподобно на бижутера, особено сега, когато работата на съпруга ти свършва. Планът е идеален!

— Само дето аз изобщо не исках да участвам! — извика Иза.

Герхард я погледна с присвити очи.

— По-рано каза друго. Каза, че чакаш да настъпи подходящият момент.

Устата й пресъхна.

— Е, добре. Ами… излъгах. Не искам да ставам престъпница! Искам само да шлифовам диаманти, да проектирам бижута и да живея спокойно.

— Как си представяш ти, че ще живееш почтено, когато съпругът ти няма работа? — попита троснато Якоба. — Колко време смяташ, че ще мине, преди някой мъж да ти отнеме работата? И тогава какво? — и рязко отклони погледа си от Иза, сякаш бе отвратена. — Поне съпругът ти видя, че в плана ни има логика.

Твърдо решена този път да не бъде мишка, Иза издаде брадичка напред.

— Просто не мога да повярвам, че Виктор би се съгласил да…

— Той не е тук, нали така? — изтъкна Якоба. — А ти го чу казва, че ще дойде да те вземе. Трябваше отдавна да е дошъл.

Истината в думите на сестра й я блъсна с цялата си сила.

— И все пак просто не мога…

— Как иначе мислиш, че сме взели диамантите, ти, малка глупачке? — тръгна разярен към нея Герхарт. — Сами нямаше да можем да разбием касата. Трябват петима мъже, за да я повдигнат, а ключалките се разбиват трудно. Може да се отвори само с ключовете. Ключовете на Виктор.

Кръвта на Иза заблъска в ушите й.

Герхарт я остави да осмисли чутото, а после добави студено:

— Виктор беше повече от доволен да ни помогне, когато осъзна, че това е единственият начин да е сигурен, че ще може да издържа съпругата си.

„И после ще си намеря работа — изрече ожесточено той, — дори и ако бижутерът реши да ме уволни. Не се тревожи.“

В очите й запариха сълзи. Тя ли го беше тласнала към това ужасно деяние, като го накара да повярва, че се тревожи дали ще успее да си намери друго място?

— Човек би си помислил — не я оставяше на мира Герхарт, — че ще си благодарна, задето положихме толкова усилия, за да те осигурим. Вместо това стоиш тук и хленчиш…

— Герхарт, скъпи — обади се успокоително Якоба, — защо не отидеш да ни събереш нещата? Остави ме да поговоря със сестра си.

Герхарт изгледа заплашително Иза, която притискаше ръце към корема си в напразен опит да потисне страха, който кипваше у нея. После изсумтя и излезе.

Веднага щом съпругът й затвори вратата, Якоба се приближи към Иза.

— Скъпа моя, аз харесвам Виктор също толкова, колкото и ти, но трябва да признаеш, че почти не го познаваш. Той почти не говори за живота си, преди да те срещне. Може и по-рано да е правил такива неща. Няма откъде да знаеш. Помисли си колко езика говори. Някога споменавал ли е как е успял да ги научи? Толкова са много.

Иза преглътна с усилие. Истината бе, че изобщо не го беше питала. Той просто изглеждаше като светски човек, мъж, който е научил безброй неща, непознати за нея, макар да беше само две години по-голям.

— Все пак е служил в пруската армия — изтъкна тя.

— Това обяснява немския. Но откъде знае английски? А френски? Не може да е само защото е бил войник. Бих казала, че чрез войната е вършил някои неща, за които се изискват специални… умения.

Самата Иза често се бе чудила на какво се дължи потайността на съпруга й и не можеше да пренебрегне тази вероятност.

— А освен това — продължи Якоба — войниците са практични хора. И тъй като ти не си му споменавала за плана ни, откъде знаеш, че не би го приел на драго сърце?

Думите я прерязаха. Наистина не знаеше. Разполагаше само с инстинкта си, а той й подсказваше, че Виктор никога не би откраднал. Но можеше ли да е сигурна? Или го вярваше просто защото имаше толкова високо мнение за съпруга си?

Още по-лошо: някои факти не можеха да се отрекат. Якоба и Герхард не биха могли да разбият касата без Виктор. Един поглед към часовника й показа, че вече е осем часът сутринта. Той щеше да е дошъл отдавна, ако изобщо е възнамерявал да идва.

Точно това й причиняваше болка.

— Дори не се сбогува с мен — прошепна Иза.

Якоба я щипна под брадичката.

— И защо да се сбогува, глупаво момиче такова? След няколко седмици ще се съберете. Тази раздяла е само временна. Трябва да стигне колкото може по-далеч преди времето, по което ще го очакват в магазина.

Тя наведе глава и я допря до главата на Иза.

— А ние трябва да тръгваме, затова идвай. Виктор ти приготви багажа и трябва да побързаме към кея.

Сърцето на Иза подскочи.

— Не може ли да се върна в апартамента?

— Боя се, че няма време. Пощенският кораб за Кале тръгва съвсем скоро. И така едва ще успеем. А до следващия остават часове.

Якоба стисна ръката й.

— Не се тревожи. Дадох на Виктор адреса на хотела в Париж, където ще отседнем, и не се съмнявам, че когато стигнем там, вече ще ни чака писмо. Или ще дойде малко след това.

Иза се поколеба, но какъв избор имаше? Сега вече не можеше да се върне в магазина. Дори фалшификацията никога да не се разкриеше, тя щеше да знае за нея и това щеше да я измъчва, докато не признае истината.

А освен това не можеше да поеме риска да уличи Виктор. Или семейството си. Беше бясна, че са пристъпили към действие през главата й, но така или иначе беше свършено и тя не искаше Якоба и Герхарт да влязат в затвора… или още по-лошо, да ги обесят!

Тя можеше да влезе в затвора или да увисне на въжето само задето е изработила фалшивия комплект. Тази мисъл вледени душата й.

— Готова ли си? — настоя сестра й.

Иза кимна. Но докато тримата бързаха и се приготвяха за заминаване, се зарече, че за последен път им позволява да я накарат да направи нещо толкова достойно за презрение.

И след като съпругът й пристигнеше в Париж, щеше да разбере за какъв човек се е омъжила.

* * *

Четири месеца по-късно Виктор все още не беше дошъл и дори не беше изпратил вест. А сега детето му растеше в утробата й. Всемогъщи небеса, какво да прави?

Чувствайки се особено унила, тя седеше в салона на много хубавата им къща в Париж и чакаше пощата. Не беше сигурна защо изобщо си прави труда. Очевидно нещо се бе случило с Виктор. Беше по-лесно да повярва в това, отколкото да мисли, че може просто да я е изоставил.

През открехнатите копринени завеси проблесна един лъч от следобедното слънце и се отрази в новия часовник на Якоба от позлатен бронз, затанцува по новия персийски килим на Герхард и избухна в искри, когато докосна купата от рязано стъкло до ръката й. Но всички тези скъпи придобивки не й носеха радост.

Тя въздъхна, взе тазседмичния брой на „Газет дьо Франс“ и започна да го прелиства. Една статия привлече вниманието й. Френският й все още не бе блестящ, но успя разгадае клюката, че един местен бижутер на име Ангъс Гордън ще напусне Париж и ще се върне в родната си Шотландия. Съпругата му французойка бе починала и той искаше да си отиде у дома.

Но това, което я заинтригува, беше, че Гордън е изградил репутацията си чрез изработване на изящни имитационни бижута.

Иза изруга под нос — нещо, което в последно време й се случваше все по-често. Ако сестра й и зет й не бяха толкова нетърпеливи, тримата можеха да си изградят подобен бизнес в Амстердам.

Не, това никога не би ги задоволило. Герхарт вече намекваше, че Иза трябва да започне да прави още имитации и да ги продава като истински. За да могат да си купят още по-хубава къща в още по-хубав квартал на Париж и да получат повече възможности за издигане в обществото.

Тя подозираше, че зет й просто иска още пари, за да залага на срещите по борба. Герхарт смяташе, че може винаги да печели, защото самият той някога беше борец, макар и за кратко, преди да нарани коляното си. А само при мисълта де извършва многократни измами, за да му осигури повече пари за залагане, кръвта й се смразяваше.

Якоба влезе в стаята, прокарвайки разсеяно палец през купчина писма. Сега изглеждаше различна, с късо подстригана коса, подредена на кичури около лицето, за да промени външността си. Герхарт си беше пуснал брада по същата причина.

Иза бързо захлупи вестника със статията надолу и попита:

— Нещо за мен?

Гласът й трепереше и сестра й вдигна глава.

— Само сметки — отговори тя и отиде до масата. — Скъпа моя, мъчно ми е, като те гледам така. Не се ли радваш, че можеш да си купуваш всичко, което искаш, и да ходиш на театър, когато пожелаеш?

— Това винаги е било твоя мечта, не моя. — Сега не само гласът, а и ръцете на Иза трепереха. — Аз просто исках Виктор.

По лицето на Якоба премина нещо като вина, преди изражението й да стане по-сурово.

— Е, добре, той очевидно няма намерение да дойде. Този нещастник просто взе обеците и изчезна и не можем да направим нищо, за да променим този факт. Дори няма как да го намерим.

Истината в тези думи блъсна Иза като чук.

— Нямаше да става нужда да го търсим, ако ти и Герхарт не бяхте отишли при него зад гърба ми. Той навярно е бил така разочарован да научи, че обичната му съпруга не е по-добра от някой фалшификатор, че…

— Не ти ли е минавало през ума, че може би се е оженил за „обичната си съпруга“ заради работата й в бижутерийния магазин? — попита остро Якоба.

Иза пребледня. Не, не й беше хрумвало. Но трябваше!

Якоба изруга, втурна се напред, седна до нея и взе ръката й в своята.

— Съжалявам, сестричке. Не биваше да го казвам.

Иза почувства как в гърдите й се надига вълна от нещастие и я задушава. Якоба просто бе изрекла на глас страхове, които тя не искаше да признае дори пред себе си. Време беше да приеме истината. Все пак още от самото начало не можеше да разбере защо изискан, благонадежден човек като Виктор я сметна достойна да стане негова съпруга. Тя не беше висока, елегантна и руса като Якоба. Не беше добра готвачка — нещо, което всички мъже искаха — и обичаше да прекарва времето си наведена над книги с проекти на едно или друго и в експерименти със зловонни химикали.

— Наистина ли мислиш, че се е оженил за мен заради… работата ми? — едва успя да изрече Иза.

— Разбира се. Бижутерът не спираше да те хвали. Затова Виктор е знаел, че ако се ожени за теб, ще може да се задържи по-дълго там. Бижутерът е щял да му намери някаква работа, дори и само за да те задържи в магазина.

Иза остана съкрушена. Досега не бе помисляла за събитията по този начин, но думите на Якоба звучаха логично. Нима от самото начало Виктор е виждал в нея само жалка мишка, някого, когото може да прогони, след като получи онова, което иска? Наистина ли за него е била само средство да постигне целта си?

Как бе възможно да не го е видяла?

Но тя знаеше отговора. Остана така запленена от целувките му, така омагьосана от мисълта да излекува болката, която бе натрупал през войната, че така и не бе видяла истинската му същност. Чифт диамантени обеци, поднесени като примамка, се бяха оказали достатъчни, за да продаде душата си на дявола.

И междувременно да се откаже от брака им.

— Съжалявам, че говоря толкова прямо — каза тихо Якоба, — но мислех, че досега ще си се досетила сама. — Тя стисна ръката на сестра си още по-силно. — Ти заслужаваш някой по-добър от Виктор Кейл.

За един дълъг миг Иза остана загледана в нея. После вдигна брадичка. Да, наистина заслужаваше някой по-добър. Заслужаваше съпруг, който не крие истинските си мотиви зад стена от сдържаност. Който няма да избяга, без дори да се сбогува.

Който не заговорничи с роднините й, за да краде.

— Той искаше само да те използва — добави Якоба.

„Както Герхарт използва теб ли?“ — едва не попита Иза.

Започваше да осъзнава, че заслужава нещо по-добро и от това да се остави близките й да я използват. Трябваше да мисли за детето си. Да им позволи да използват нея беше едно, но да допусне да използват детето й — съвсем друго. А те положително щяха да намерят начин да го сторят.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Якоба. Сега, след като бе наложила своята представа за нещата, от нея се излъчваше само успокояваща доброта. — Трябва да си пазиш силите. Заради бебето, нали знаеш. Може би няколко от онези летни праскови, които толкова обичаш?

— Да. Благодаря — измърмори Иза.

Веднага щом Якоба излезе, тя се върна към статията, която четеше преди малко. Мистър Гордън бе казал на вестника, че съжалява най-много за това, че когато напусне Париж, трябва да се раздели с френските си чираци. Те нямаха желание да отидат в дивата и безплодна Шотландия. Затова в Единбург трябваше да обучи нови, а това щеше да отнеме време.

Сърцето на Иза заби оглушително. Тя откъсна статията и хвърли останалата част от вестника в огъня, та Якоба и Герхарт да не разберат, че замисля нещо.

Наистина ли го замисляше? Самата мисъл, че може да убеди един непознат да я наеме на работа и да я вземе със себе си в Шотландия, беше лудост — в най-добрия случай. Как би могла да успее?

Като превърне сърцето си в камък и забрави за страховете си. За да се измъкне, й бяха необходими сила и смелост. А тя трябваше да се измъкне. Не смееше да остане със семейството си, не и ако искаше да има почтено бъдеще.

Баща й й беше оставил рубинения пръстен на майка й, който можеше да покрие цената на билета, ако този мистър Гордън не се съгласеше да го плати. А освен това Иза беше талантлива. Трябваше само да покаже на бижутера на какво е способна и да бъде честна по отношение на това какво иска. Ако имаше сърце, Гордън може би щеше да се трогне, когато му разкаже, че съпругът й войник е починал и я е оставил вдовица.

Все пак историята беше почти вярна. Виктор беше мъртъв за нея, както и старият й живот и всичко, което означаваше за нея този живот. Ако е искал да я намери, е могъл да го направи, а до момента той не бе направил никакъв опит за това.

В очите й запариха сълзи, но тя се насили да ги преглътне. Повече нямаше да си позволи да плаче. Нямаше да си позволи да чака и да се крие от живота. За да спаси себе си и детето си, трябваше да сложи край на всичко това.

Отсега нататък нямаше да бъде Mausi.