Робърт Маккамън
Границата (20)

Двадесет

Светът бе станал гигантско пожарище в менгемето на битката на пътуващите сред звездите раси, чието начало тънеше в забвение, и тя би могла да продължи до края на вечността. Чикаго бе превърнат в руини преди около две години, но бойните полета постоянно се местеха, а воюващите раси се сражаваха не за останките от местната цивилизация, а за територия. Бяха изпепелили до основи и стопена арматура града и повечето предградия, огромните небостъргачи лежаха съборени, улиците бяха надупчени с почернели кратери и обсипани с късовете и счупените стъкла на човешки творения, жертва на неспирните военни действия. Картината беше една и съща по целия свят — един от многото, разположени на спорната граница. Така и щеше да продължи завинаги — съсипване на планета след планета, някои от които обитавани от по-висши форми на разума, а други — току-що пробудени за живота в поредната причудлива форма, приета при изпълзяването от тинята на сътворението.

Руините на Чикаго се простираха под дъжда, леещ се от надвисналото болестотворно жълто небе, и в тази мрачна сутрин горгонските и мъглявите кораби се сражаваха в турбулентния въздух, а войниците им се биеха сред срутените сгради, натрошените коли; човешките скелети и няколкото оцелели мутанти, скрити в дупките си. Вече беше изпепелено всичко, годно за изгаряне в този отдавна опознал трагедията на пожара град, но сега из него бушуваха червени и сини пламъци, сътворени от извънземни умове, посветени на изучаването на разрухата. Стотици мъгляви войници напредваха през сумрака, стреляйки с бластери от плът по потайни, хлъзгави силуети, а след тях от невидим източник се изсипаха орляци малки сини сфери, които с пронизително свистене се понесоха напред и с огнени камшици разкъсаха на парчета мъглявите, от които бликаше кафява течност и изтичаха черни вътрешности, нашарени с жълто и червено. Над бойното поле в облаците проблясваха експлозии. Горящи кораби на мъглявите се снишаваха разбити, някои се взривяваха на парчета, а други — нагрети до невъзможна температура — потъваха със съскане в мътните, безжизнени води на езерото Мичиган.

След преминаването на една от пищящите сфери петима мъгляви войници се изкатериха от кратер близо до мястото, където се бе издигала кулата Сиърс, преди да бъде разрушена от горгонски енергиен лъч в първия ден на войната. Те преминаха през окъпаните в дъжд руини, замъглявайки се до призраци тук и там, а черните им безлики глави се въртяха в търсене на бързите влечугоподобни движения на врага. Човешкият вид не бе в състояние да разбере комуникационните сигнали, които си пращаха тези войници, нито пък откъде идваха те или какво всъщност представляваха — всичко това преминаваше границите на човешкото познание и поради това бе толкова близо до магия, колкото представляваше и напреднали технологии.

Петимата войници бяха маркирани с малък червен знак от долната дясна страна на лицевите си маски .

Това беше символ на голяма чест и също толкова голямо умение в битка и макар никой човек да не бе в състояние да разбере значението на йероглифа, най-близкото до човешкия език дешифриране би било „Първороден на Благословената машина“. Войникът, който предвождаше този отряд, имаше и още едно допълнение към символа — втори полумесец, разположен под първия, чието приблизително значение на човешки език би било: „Приносител на недостойната смърт“.

Мъглявите не бяха нито мъжки, нито женски, нито изцяло родени, нито напълно конструирани в оръжейните капсули. Първородните се придвижваха през окъпаните от дъжда руини с вниманието и предпазливостта на древни воини. Зад лицевите им маски безшумно и бързо се вихреха изчисления на математическа система, която не би могла да бъде разбрана на Земята. Далечни сензори проблясваха като топлийки светлина по плаващи мрежи и маркираха близостта на сродни сили и презрени врагове на всичко право и вярно. Над отряда огромен боен кораб на този враг изникна от небесата и започна да изстрелва разрушителните си лъчи по друга мишена на земята. Експлозиите на няколко левги разстояние изстреляха прах и отпадъци в мръсния въздух. Първородните продължиха да търсят контакт с врага напълно наясно, че противниците им са майстори на камуфлажа и са изучили изкуството да се сливат с всяка повърхност, която им предлага укритие, и че също така са се научили да мамят сензорите, като проектират множество фалшиви образи.

Първородните крачеха по улиците, мълчаливо пресмятайки всичко чрез извънземните си уравнения, изградени на база геометрията на десетомерното пространство. Влязоха в тъмния корпус на срутена сграда, където слитъци златно на цвят стъкло проблясваха разбити на земята. Наоколо лежаха разпилени човешки кости, черепи и ребра, някои — със следи от зъби. Първородните ги разпознаха като незначителни останки от обитателите на този свят. Не знаеха, че пресичат нещо, било навремето международна банка, а под краката им има стотици парчета хартиени банкноти от най-разнообразни световни номинации, сега мухлясващи в локви заразен дъжд.

Приносителят на смърт внезапно застина неподвижен. Съществото получаваше съобщение от висшето командване. Друг Първороден също се спря и застина сред натрошените плочи на пода.

Езикът им беше същевременно и математика. Зад лицевата си плоча водачът изгради образ на горящ син гигант, мятащ сфери вражески огън по пълзящите оръжия, гледан откъм наблюдателницата на сходно такова… и след това обитател на този свят започна да атакува останалите пълзящи и да ги разрушава с привидно невъзможна лекота.

Дойдоха заповеди. Най-близкото съответствие според човешкото разбиране би било: „Заловете този екземпляр. Височинен търсач на позиция. Започнете незабавно мисия“.

Задача като тази несъмнено бе достойна за честта на Първородните на Благословената машина.

Лицевата плоча на Смъртоносния показа групиране на враговете на разстояние, което в човешки мерки беше около двеста ярда. Броят на вражеските войници може да имаше различна коренна структура, но изглежда, че бяха двадесет.

Така че когато чудовищата избликнаха от напуканите сиви стени навсякъде около Първородните, разкривайки позициите си в стените, Първородният не беше хванат неподготвен — на много полеви дисекции бе виждал пулсиращия, влажен червен овал на камуфлажния орган на противника. И маскировката беше загадка, която предстоеше да бъде разгадана.

Те не познаваха страха — нито Първородните, нито влечугоподобните им врагове с люспестата плът в жълто, нашарено с ивици черно или кафяво, или черно с жълти и червени ивици, или кафяво с черно и жълто: нямаше две еднакви същества. За обитател на Земята красотата им би била хипнотизираща, както Господ може би е създал змията, преди да я прокълне да пълзи по корем след Падението на човека. Но бързите им плъзгави движения и видът им бяха твърде близо до тези на кралската кобра — предизвикваха безмерен ужас — и попадане пред вертикалните червени зеници в тесните очи, които никога не примигваха, бе напълно достатъчно да парализира човешко същество.

Оръжията на тези войници бяха прости. Те бяха развъдени за подобна война. Освен ноктите, зъбите и бързината да разкъсат врага си на по-голямо разстояние някои можеха да изстрелват струи киселина, които си прояждаха път през всички земни вещества с изключение на тунгстенова стомана. Шест от двадесетте бяха развъдени със способност да удължават горните си крайници на дължина седем фута човешко разстояние и ноктите им можеха да се превръщат в разнообразни смъртоносни накрайници според повелята на мозъчната кора на съществото.

Първородните незабавно се притиснаха гръб до гръб. Завъртяха се в шеметен кръг и наченаха да стрелят с двуцевните си оръжия. Кръжаха толкова бързо, че приличаха на призрачни следи, в тях нямаше нищо плътно, но нажежените до бяло изблици енергия шареха из някогашното изящно лоби на търговията, сега бойно поле, където змийските форми експлодираха на горящи парчета. Въпреки това враговете се втурнаха напред, сега вече намалели до половината си численост. Струи киселина бликнаха с цвърчене към Първородните. Те се замъглиха почти едновременно, но киселината все пак успя да прояде една лицева маска, преди всички да се преместят. Поразеният изгуби замъгляването си и извибрира отново на фокус, а под стопената му предна плоча се виждаха лъскави червени схеми. Удължена жълто-черна ръка с въртящо се жълто копие вместо длан прониза гърдите на мъглявия и в корема му се заби и откъсна намотки от лъскави черни черва черно-кафява ивичеста ръка, завършваща с дузина алени шипове. Докато умиращото същество падаше на колене, влечугото командир с три поникнали от всяко рамо бодливи шипа с груб замах откъсна от стеблото на шията прогорената му от киселината глава.

Останалите четири Първородни се замъглиха през помещението зад враговете си. Оръжията им направиха на парчета още шестима от омразните противници. Останаха четирима вражески войници, сред тях и командирът им. Отстъплението не беше възможно — всички знаеха, че това е битка до смърт.

Струя киселинна плюнка се стрелна към един от Първородните, който извибрира до мъгла и остави отровната лига да прогори бетонена стена. Четирите влечуги се стрелнаха напред с невъобразима скорост и нападнаха останалите трима Първородни. Енергийните бластери изгърмяха, не улучиха и взривиха отсрещната стена на парчета, а мишените им се пързулнаха скоростно по пода. Удължена ръка с покрит с бодли чук накрая се завъртя на инчове от лицевата плоча на Смъртоносния. Оръжието му разкъса отвратителния противник. Четвъртият Първороден се отмъгли отново на няколко фута встрани и разстреля на пламтящи късове друг враг. Командирът на влечугите стрелна копие от киселина към Приносителя на смърт, който падна на едно коляно, за да мине то над лявото му рамо. Стреля, но пропусна и командирът се изплъзна встрани. След това, докато поредната енергийна стрела на Първороден взривяваше третия влечугоид на късове, командирът се маскира сред останките и изчезна, без да остави след себе си и бледо примигване на лицевите мрежи.

Заповедите трябва да бъдат изпълнени.

„Заловете този екземпляр. Височинен търсач на позиция. Започнете незабавно мисия.“

Трепване в търсещата мрежа на Смъртоносния разкри местонахождението на целта им. Намираше се на известно разстояние от мястото, където стояха Първородните на Благословената машина, но какво беше разстоянието за междузвезден пътешественик, който може да влиза и излиза от четвъртото измерение по своя воля? Математически кодирано изображение на търсения екземпляр вече бе вградено в цифровия код на Смъртоносния и матриците на другите войници. Ако образецът се преместеше през времето, нужно да достигнат тази цел, търсачът в небето щеше да запази връзката с него — ако не бъде разрушен от вражески действия, защото небесните бойни кораби се сражаваха дори на границата на атмосферата на този свят.

Смъртоносният предаде координатите и маршрута на другите войници. Те не обърнаха внимание на обезглавеното тяло на своя събрат наблизо, защото то беше станало негативно. Започнаха да се замъгляват един след друг. Щом Смъртоносният на свой ред начена да вибрира, от сивите камъни на пода се пресегна нокът, прикачен към люспеста и гъвкава ръка с рамо, украсено с три шипа. Сграбчи глезена на левия ботуш на предводителя на Първородните. След това останалата част от влечугоидния командир се възстанови от състоянието на камуфлаж и се надигна сред отпадъците, лицевата му качулка — широко разперена да покаже същото онова яростно алено като вертикалните зеници, устата му напът да зине, за да пръсне киселина в черната лицева плоча.

Приносителят на смърт познаваше две неща, способни да бъдат назовани емоции: вярност към Благословената машина и омраза към врага. В сложната му математическа система нямаше място за нищо друго. Освен може би за цифровото сребро на жестокостта. Той изпразни оръжието си от упор и енергийната сфера отсече лявата ръка на влечугото до рамото и го тласна назад към пода точно когато във въздуха бликна струя киселина. Дясната ръка бе изгорена от следващия единичен изстрел. Краката — подпалени един след друг, плътта на влечугоида — изпепелена, а неговият гърчещ се торс сменяше цветовете си от сивото на парчетата бетон до жълто-черните си ивици: камуфлажният орган бе объркан от химикалите на агонията.

Черната лицева маска с малкия червен йероглиф на славата се наклони към осакатения командир и извлече цифров образ на сцената.

След това, доволен от свършеното, Приносителят не донесе смърт, а вместо това се замъгли.

Предстоеше в чест на Първородните и в името на Благословената машина да бъде заловен специален екземпляр.