Робърт Маккамън
Границата (12)

Дванадесет

Тя влезе в стаята елегантно, облечена в роба от черно и златно. Тази вечер беше брюнетка… с дълга черна коса на къдрици като стегнати пружинки, под извитите вежди очите й бяха светлосини, пълните й, сочни устни — влажни от обещаваща усмивка. Последния път беше блондинка, само дето имаше азиатски бадемовидни очи и напращели гърди. Предпоследния път… имаше кестенява коса на опашка, мургава плът и беше дребна — смес между бразилка от плажовете и калифорнийска гиджитка^[1]. На Джеферсън му беше ясно, че тя изпробва различни външности точно както той би пробвал различни дрехи, които да подхождат на настроението му. Но пришълците определено гледаха филми — в някакво странно кино в небесата — и вдъхновението им идваше от театъра на сенките на реалния свят.

— Мой Джеферсине — каза тя и може би той си въобразяваше лекото изсъскване, а може и да беше прав.

Тя го приближи с почти плъзгащо се движение. Внезапно се озова пред него, сякаш от сцената бяха извадени някои кадри. Тази вечер беше висока колкото самия Джеферсън и почти прекомерно слаба. Миглите й бяха много гъсти. Той се зачуди дали пришълците не четат и модни списания от седемдесетте, като запазват изображенията за бъдеща употреба.

Тя беше прекрасна в тази маскировка. Но Джеферсън знаеше, че понякога маската й се изплъзва и когато това се случи, усещаше страха си да разцъфва и нещо ужасно да се размърдва в най-примитивните части на съществото му. Докато гледаше в лицето й, си каза, че очите й са твърде светли. Бяха почти бели, с по-скоро котешки, отколкото обли зеници. Щом си го помисли, очите й придобиха по-топъл син цвят и разрезите на зениците се окръглиха.

— Така по-приятно ли е? — попита тя с глас, в който се смесваха дрезгава закачка и високите, меки регистри на малко момиченце.

Понякога не успяваше веднага да докара и звученето на гласа.

Джеферсън си помисли, че е казал „да“. Не беше съвсем сигурен, понеже цялото преживяване му се струваше като сън и се замъгляваше на моменти, и много често той се чуваше да говори само като ехо от неизмеримо разстояние.

— Ти самият изглеждаш много удоволствено — похвали го тя. Опипа възела на вратовръзката му. Пръстите й май бяха прекомерно длъжки и ноктите изглеждаха като бяла пластмаса. — Много ми е удоволствено да те гледам! — Наведе се по-близо до лицето му и пронизващите й сини очи се втренчиха вътре в него, сякаш си избираха начална точка за дисекция. — Мой сине Джеферски, ела да поиграеш с кучката си… — устата й се изкриви лекичко. — Исках да кажа… звездичката си.

Да — помисли си той, че е отговорил. — Звездичке!

Ръцете й — дали пръстите се бяха поправили? — литнаха към лицето му и полека се плъзнаха по бузите и надолу по ръба на челюстта. Усмивката й не се променяше, но тя си беше лукаво човешка усмивка с измамно идеални човешки зъби зад устните. Онова, което най-много изнервяше Джеферсън, беше, че тя никога не мига. Никога. А може и да не умееше, понеже, когато понякога той си мислеше „Моля те, мигни… моля те, мигни!“ с граничеща с паника молба, тя не го правеше, но и не повдигаше дума за този си недостатък, макар той да знаеше, че винаги чете мислите му.

Можеше да я усети как рови в главата му и го проучва. Винаги любопитна. Повдигаше скалите на живота му и наблюдаваше какво ще изпълзи изпод тях. Знаеше всичко за него, вероятно го бе знаела още от първата им среща. Която беше… кога? Времето му се струваше гумено, чужд предмет. Два месеца след онази случка с Реджина и пистолета? Когато те с Алекс Смит, Дъг Хамърфийлд и Анди Уорън изкараха един от пикапите извън Ню Идън в опит да намерят все някъде бензин. Тази нощ в края на юни, когато небето бе нашарено със сини светкавици и след няколко мили в южна посока Дъг нервно се обади от задната седалка:

— Джеф… по-добре да обръщаме обратно. Твърде много се отдалечихме. Не мислиш ли?

Всичко тънеше в мрак, прорязван от светкавиците в небето. Те караха отзад туби и имаха маркучи да източат бензина, ако намерят такъв изобщо. Всички бензиностанции около Ню Идън отдавна бяха пресъхнали и изключени. А проблемът беше, че мъжете в града използваха твърде много бензин в търсенето на още, налагаше им се да се отдалечават все повече и повече от убежището си. А целият свят около тях тънеше в мрак, като изключим конусите на фаровете, и при това единият бе взел да отслабва.

— Да се върнем — каза и Алекс. — По-нататък няма нищо.

— Ще опитаме отново утре — добави Дъг. — Когато сме в състояние поне да виждаме.

— Аха — съгласи се Джеферсън. — Ами добре.

Той отклони пикапа по един черен път, за да даде заден и да обърне, и внезапно право пред тях, изправени в светлината на гаснещите фарове, се показа група от дванадесет безлики, облечени в черно войници на мъглявите. Съществата се взираха нагоре в изкривеното небе и оръжията им също бяха вдигнати.

— О, мамка му! — изкрещя Анди.

Дъг трескаво му се развика:

— Млъкни, млъкни!

Джеферсън се опита да даде на задна и да подпали гумите, но съединителят се приплъзна и скоростите изгъргориха с такъв шум, че биха вдигнали и мъртвите войници на Конфедерацията от обраслите им с мъх гробове. Няколко от мъглявите явно чуха звука и обърнаха лицевите си маски и оръжията си към тресящия се пикап.

— Ще ни изтрепят! — изкрещя Алекс право в ухото на Джеферсън.

Той не виждаше изход освен онзи, който му бе известен открай време: да кара напред и майната му на всичко. Така че намери първа скорост и настъпи педала до тенекията. Пикапът се натресе в няколко мъгляви, докато останалите се замъгляваха в каквато там зона или измерение умееха да навлизат. По предното стъкло плисна кафява течност. Гаснещият фар се пръсна.

— Дай, дай, дай! — викаше Алекс.

Ускоряваха по черния път с над седемдесет мили в час и пропадаха във всяка една дупка чак до скута на Исус.

Погледнал назад през вихрите прахоляк, Дъг нададе задавено стенание.

Джеферсън видя в страничното огледало поток от нажежен до бяло пламък да връхлита към пикапа, досущ потоп от огън. След миг вече ги беше достигнал — твърде бързо, за да успее да го избегне. Нямаше начин да надбяга огнения език, нито да му се измъкне. Пламъците погълнаха задницата на пикапа и стопиха гумите, взривиха резервоара и докато вътрешността на колата се превръщаше в нажежена пещ, Джеферсън Джерико…

… се озова седнал на тераса, която гледаше към потънала в зеленина градина. В средата на градината имаше сребърно езерце. По дърветата висяха жълти и червени плодове, които напомняха ябълки, но бяха със странна форма. Въздухът миришеше така, сякаш е прекаран през климатик, имаше лек метален привкус. Джеферсън осъзна, че носи бяла роба от подобен на коприна материал, а на краката му са надянати бели сандали, приличащи на гумени. Погледна към неизгорените си ръце и прокара длан по неизпепелената си коса, въздъхна изумено, сполетян от идеята, че наистина — и при все множеството си грехове — е бил допуснат в Рая. За малко да се разплаче.

И точно тогава тя излезе плавно на терасата, облечена в роба, която блещукаше с милион цвята на светлината на изкуственото слънце, и му се усмихна с уста, която все още се нуждаеше от усъвършенстване, и каза с глас, който звучеше като да слушаш дузина вайкащи се в няколко регистъра наведнъж:

— Прочетох. Написано е… че врагът на врага ми е мой приятел. Не е ли така, Леон Къш-от-мене? Или предпочиташ Джефер-сине-йерихонски?

Щом Джеферсън се опита да стане и изгубил равновесие, се пльосна на лъскавите камъни, които покриваха терасата, тя се надвеси над него с ослепително бяло сияние зад гърба, вдигна твърде дългите си ръце към него и рече:

— Не бой се от мен. Аз те спасих. Дали говоря добре?

Да… да… говориш добре… да.

— Аз съм изучена. Уча се — поправи се тя сама. — Толкова много за… — тя потърси правилната дума и уточни: — за попиване. Аз съм… — отново последва пауза, докато тя събираше думите си. — Скромна ученичка — продължи, а гласовете й се надигаха и спадаха, докато Джеферсън Джерико не си каза, че не е влязъл в Рая, а е бил завлечен в Ада.

— Ах! — възкликна тя с лека усмивка под немигащите си, блещукащи в червено очи. — Непременно да ми обясниш тази концепция.

По едно време той заспа. Когато се събуди, седеше в синьото си кресло „Адирондак“, обърнат към окъпания в утринната светлина Ню Идън, и беше облечен в същите дрехи, които носеше, когато заедно с тримата други мъже потеглиха предишната вечер. В основата на врата си, между плешките, усещаше леко дразнене — като ухапване от тенесийски комар. Чувстваше се замаян и изгубил сили — какво й имаше на слънчевата светлина? Къде беше слънцето? Лъчите му притежаваха син оттенък и небето беше бяло и безлично. А дрехите, които носеше… бяха същите, но същевременно не абсолютно еднакви. Материята на ризата му… да, беше на сиви и бели райета, но… платът стоеше някак мазен, както и панталоните му, все едно са изработени от неизвестна синтетична материя.

— Реджина! — провикна се, докато се изправяше и се препъваше към къщата. — Реджина… скъпа!

Научи, че го е нямало два дни. Дъг Хамърфийлд, Алекс Смит и Анди Уорън не се завърнаха. А и в Ню Идън имаше нещо променено. Скоро стана ясно, че опитите да се излезе оттам с кола, пеша или на колело, те връщат право обратно в града. Нямаше изход. Кръгът беше затворен като в творенията на Данте. А най-прокълнатото нещо беше, че просто се обръщаш на обратно, без да го усетиш, и ето те… отново у дома, в царството на Играчите на едро.

В шест заранта, дванадесет на обяд и шест вечерта на масите в трапезариите се появяваха бели квадрати от вещество, което напомняше на вид резени тофу, заедно с гладки метални съдини с тебеширена, подобна на мляко субстанция. Нямаше начин да присъстваш и да видиш как се появяват — просто възникваха намясто между вдишванията и примигванията. Никой не можеше да види и как изчезват съдовете, но се изпаряваха в нищото дори ако ги сложиш в кутия и ги заключиш в килера. Не можеха да бъдат нито смачкани, нито сплескани. Храната и питието имаха леко горчив вкус, но пълнеха стомаха и дори бяха пристрастяващи. Имаше хора, които казваха, че тази храна им изпраща най-прекрасните сънища, и започваха да проспиват животите си.

Нямаше дъждове, нямаше бури, нито промени в климата. Всеки ден беше слънчево с леко синкав оттенък и небето — безлико и бяло. Светлината разцъфваше сутрин и избледняваше вечер. Тревата спря да расте, но си оставаше зелена — като изкуствена. Листата на дърветата никога не пожълтяваха и не падаха. Четвърти юли беше Хелоуин, Ден на благодарността и Коледа, Нова година и Свети Валентин — без разлика. Ню Идън разполагаше с течаща вода и ток. Крушките никога не изгаряха. Тоалетните не се задръстваха и не се препълваха. Нищо не се нуждаеше от пребоядисване, освен ако не ти се боядисва. Уредите в домовете — съдомиялни, гаражни врати, часовници, дивидита, перални — никога не се повреждаха. Когато изнасяха боклука, от зелените кофи го взимаха невидими и нечути екипи по поддръжката.

Ню Идън беше станал най-идеалното място не от този свят, до каквато истина достигнаха след множество нощи заседания на съвета Джерико и другите граждани. Техният град на мечтите сега съществуваше в някакво друго измерение, в друг къс от пространството и времето, който горгоните защитаваха от войната, разкъсваща истинския свят.

Защитаваха го също и от мъглявите. От всички проблеми и грижи на измъчваната земя. Осигуряваха им храната и напитката, както и всички нужди на човешкия живот чак до сапуна и препарата за миене на чинии. Дори тоалетната хартия не свършваше никога, а се намираше на безкрайно руло, което се самовъзстановяваше при необходимост. Някои от гражданите смятаха хартията за прекалено тънка и твърдяха, че миризмата й напомняла на дезинфектант в болнична стая.

От момента, в който Ню Идън беше преместен, нямаше нито една забременяла жена. Нямаше и умрели — нито хора, нито домашни любимци. Цервикалният рак на Мериън Доусън просто изчезна, също и емфиземата на Глен О’Хара. Макар че осемдесет и четири годишният Уил Донъридж все още използваше бастун заради изкуствената си става, той се справяше чудесно и обикаляше из града почти по цял ден.

Много хора обикаляха града по цял ден.

А някои, сполетени от безсъние, го обикаляха и нощем. Понякога и кучетата виеха нощем, но това беше звук, с който се свикваше.

Нашата Мравешка ферма — помисли си Джеферсън, докато гледаше тварта в елегантната й роба в черно и златно, с дългата й черна коса и светлосините очи, които, без да мигат, виждаха и знаеха всичко. Ето я и нашата създателка.

Джеферсън не знаеше дали „тя“ беше едно същество или множество, събрани в едно тяло. Не смееше и да предполага дали всъщност изобщо е женска. А как изглеждаше наистина, без маскировка… тази мисъл го ужасяваше и той се стараеше да я прогони, доколкото му беше по силите.

Понеже ето я пред него — неговата звездна кучка от небесата, и докато галеше бузите му и си играеше с героичната на вид трапчинка в силната му и благородна брадичка, тя започна и да го захранва с умствени образи, все негово собствено дело. Знаеше всичките му подвизи и злодеяния от миналото, знаеше лицето, аромата и допира на всяко годно за чукане майче и всяка дрогирана или изгаряща от болка тийнейджърка във всяка мотелска стая, за която някога бе плащал с картата „Виза“ на скритата си сметка. Сега му ги предлагаше — върволица от плътски пиршества, които с времето се бяха превърнали в главната мания на живота му — и тези образи от страстното му минало бяха толкова потентни, че без значение дали тя е извънземна твар и дали е от женски пол, Джеферсън Джерико реагираше на онова, което виждаше: то беше проява на единствената истинска сила, която бе опознал, и за него тя касаеше не толкова греховете, колкото печалбите в играта.

Нали знаеш, че куфея да те съблека.

Дали го изрече на глас или с мисъл? Устата й не беше помръднала и може все още да владееше човешкия език само отчасти, но играчката си владееше до пълно съвършенство.

Пръстите й разхлабваха вратовръзката му. Той знаеше, че разсъбличането му й носи наслада — струваше му се, че този ритуал я води почти до екстаз, защото очите й горяха като метеори в нощта, докато тя пускаше вратовръзката „Бен Силвър“ на земята, сваляше сакото му и започваше да разкопчава ризата му „Брукс брадърс“. Докато разкопчаваше колана му и дърпаше ципа на панталона, грейналото й от наслада лице внезапно сякаш се размекна като восък и се разтече по костите и Джеферсън бе принуден бързо да отклони поглед да не би твърдостта му да спадне… но тя долови това незабавно и до такава степен заля ума му със спомени за минали завоевания, стенания и оргазмичните тръпки на легионите жени, паднали в плен на чара му, че той самият, най-просто казано, остана омагьосан.

Мой Джефер-сине… Хвани ме за ръката.

Той задържа панталоните си с една ръка и с другата пое дланта й. Както винаги, допирът бе до почти човешка плът, която не успяваше съвсем да уподоби усещането. Тя го поведе към леглото, където той седна, за да й позволи да свали лъснатите му обувки и чорапите — тя го стори полека, бавно… отново — почти водещ до екстаз ритуал. После — бавно, полека — смъкна панталоните му и боксерките на сини карета, мислено му нареди да легне по гръб на леглото и на свой ред се плъзна до него. Заела най-сетне позиция, тя се захвана да си играе с онзи негов съществен орган, който явно смяташе за толкова харизматичен, колкото и всяка една жена, която Джеферсън някога бе качвал на небесата.

Когато умът на Джеферсън започна да го предава, горгонската му господарка го инжектира с пресни спомени. Правеше срещи отпреди двайсет години така реални, като че се случваха сега, и той бе способен единствено да се зарее в земите на горещите сексуални фантазии, докато тя дърпаше и опъваше, и усукваше между ръцете си мъжеството му, сякаш изпитваше здравината на материала, от който е направено. След това внезапно кадрите отново прескочиха и тя се оказа разсъблечена, а нейната не съвсем човешка плът — притисната здраво към него. Когато той посмя да погледне в лицето й на жълтата светлина на свещите, видя там нежелани сенки и бързо отклони очи, но през цялото време тя го захранваше с миналото му — парад на образи от живот в похотлива наслада; сцени, скрити зад стените на безброй мотели и апартаменти и от време на време — в задните стаички на стриптийз клубове. Тя му върна света, който бе създал за себе си, и той се гордееше с постиженията си; гордееше се със способността си да подчинява на волята си всяко едно женско същество; гордееше се с уменията и даденостите си, и с даровете от Бог, и с позлатения си език и златна персона, беше горд-горд-горд, та чак до степен да се взриви от гордост.

Гордостта го разпали. Тя се опитваше да го целуне, но не знаеше как да се целува и му налиташе със зейнала уста, която принадлежеше на куха маска, обаче той не биваше да мисли подобни неща, не биваше да изхожда от представата, че съществото, което го бе обкрачило, не е човек, и хопаля, хайде обратно в пълната с пара баня в „Мотел Сикс“ с германска студентка на обменни начала на име Яна, дошла с очаквания да сключи добра сделка за един джип „Ранглър“ втора ръка, и ето — влагата, мекотата и бълбукането го обгърнаха и го възнесоха…

Вече беше проникнал в нея и тласкаше, както би правил с всяка една човешка жена — лишен от размисъл ритъм, който се натрупваше до експлозивното изпразване. Отвътре тя беше влажна и през трескавия му ум премина мисъл, че и това е фалш, част от маскировката, някакъв вид изкуствен лубрикант, създаден в извънземна лаборатория… И след това Джеферсън се гмурна отново в спомени, проучваше рожденото петно във формата на котешка лапа на лявата гърда на блондинка на име Джорджия Мей, която навремето работеше в неговата банка в Литъл Рок.

Когато я преобърна на леглото — или тя го преобърна, беше трудно да се каже кой кога какво прави, понеже кадрите прескачаха, — Джеферсън се гмурна дълбоко в нея и я чу да издава меко съскане. Продължи да тласка навътре с цялата си сила и всички минали любови, търкалящи се през ума му. Притежаваше издръжливост, можеше да продължи по този начин, докато не реши, че и на двамата им стига толкова; никога и с никоя не се бе стигало до любов — винаги ставаше дума за спечелване на нещо или някоя: наградата, вниманието, обожанието, това го крепеше да прескача от една жена към следващата и по-следващата. И сега също се наслаждаваше перверзно на обожанието, с което го обсипваше звездната му кучка.

После, както понякога ставаше, докато Джеферсън ръчкаше в горгонската си господарка, дълбоко във влажната й вътрешност върху мъжеството му се прилепи нещо горещо и месесто, което го стисна здраво. Той усети тръпка на паника, на ужас, но след това пропадна в жилавата прегръдка на крехката азиатска стриптийзьорка Котето, която винаги му миришеше на изгорели листа. А след това, както понякога се случваше в разгара на срещите им, около опакото на бедрата му започнаха да се приплъзват малки пипалоподобни… неща… които щяха да го оплетат по-здраво да не мърда, и в този момент той стисна здраво клепачи и се отдаде изцяло на спомените, които господарката му предлагаше, защото дори в спалните от миналото Джеферсън Джерико можеше да усети как маскировката се разпада и от фалшивото й тяло изпълзяват разни части, които на свой ред да го сграбчат в змийска хватка.

Никой предложен от нея спомен, все едно колко сластен, не бе в състояние да преодолее тези преживявания. Но тя се стараеше и докато помпеше в мозъка му разгулни опиати негово собствено производство, едно пипало се обви около основата на топките му и се стегна там, а друго шаваше и си играеше с тях, дълбоко в нея месестият й орган го засмука здравата веднъж… втори път… трети път… и той се изпразни под съпровода на „Грийнслийвс“, която руса разбойничка на име Мериголд свиреше на очукана акустична китара, седнала гола.

Нещото в горгонската му господарка — силно като допълнителна ръка — го изцеди докрай. Пипалата се гънеха и го шибаха. Никога не ги беше виждал, но знаеше какво би трябвало да представляват. Тя беше достатъчно любезна да си ги прибере, щом приключи с него. Когато го беше изсмукала докрай, месестата щипка го пускаше и в замаяното си и унесено състояние Джеферсън се чудеше дали използват семето му да създават човешки хибриди и… какво друго? Но за него това вече нямаше значение, защото, макар да се боеше от тази твар — и то толкова, че му се налагаше да се крие в банята и да повръща, призовеше ли го тя през вграденото между плешките му устройство… е, трябваше да признае поне в дълготрайната омая след изчукването, че господарката му си е страхотно парче.

Беше чукал жени, които се нуждаеха от чувал на главата. Поне тази — макар и преструвка за жена — беше прекрасна, постоянно сменяше кожата, косата и очите си и винаги го караше да се празни като шампион. Тя го харесваше. Какво му беше лошото в крайна сметка? Щеше да мисли по този начин, докато тя не го отпрати обратно, и след това реалността щеше да го цапардоса и той да влезе в Мравешката си ферма, да повърне в мравешката си тоалетна, да си съблече дрехите, които винаги леко миришеха на изгоряло, и да се свие в някой ъгъл. Там щеше да остане да се блещи с кух поглед и разтреперан като след най-ужасния си кошмар, докато Реджина не каже „Ставай бе, прасе!“ или нещо по-лошо.

— Джеферсине мой?

Той лежеше по гръб, проснат гол на омачканото легло. Още стискаше клепачи. Полека отвори очи срещу мъждивата светлина на свещите. Тя стоеше до леглото, отново облечена в елегантната си роба в златно и черно. Лицето й бе засенчено, но се виждаха блестящите й очи. Може би Джеферсън си го въобразяваше, но зениците му се сториха кървавочервени. Помисли си, че маскировката й е започнала да се топи.

— За теб ние имаме задача — заяви господарката му.

Той лежеше неподвижен и я слушаше, но все още беше твърде слаб и изтощен, за да помръдне.

— Имаше… — тя поспря, бързо претърсвайки онова, което знаеше за езика му. Продължи: — … инцидент. Преди четири ваши часа.

Дали беше станала по-висока отпреди? По-голяма? Надвисващо присъствие, което беше твърдо и студено като мрака на вселената? Явно всичко това, че и отгоре. А гласът й… множество обединени в едно гласове, множество регистри и ехота, множество призраци, струпани един върху друг.

— Имаме изискване — каза тя — да ни помогнеш.

Когато Джеферсън не отговори, гласовете остро попитаха:

— Чуваш ни?

— Да — отзова се той, сериозно притеснен. И повтори, тъй като тя — то — знаеше, че внимава, макар да не иска да я погледне. — Да, чувам.

— Едно тъй наречено момче… ни обезпокои. Помогна на наш враг. Желаем да знаем повече за това момче. Ще го намериш и ще го доведеш тук, при нас.

— Какво?

Джеферсън седна, все още скапан, но с достатъчно ясно съзнание, за да осмисли казаното от нея. Очите й с червените им зеници — вече във форма на цепнатини — сякаш висяха в тъмното над голямо и странно деформирано тяло в роба, която бе променила размерите си, за да пасне на туловището, и той усети струни от ужас и страх да се натягат в червата му. Беше започнал да се поти: наложи му се отново да отклони очи.

— Момче ли? Какво момче?

— На въпросите ни трябва да се отговори — разнесоха се словата й в множество октави. — Той е с други от твоя вид. Те го защитават. Ти си… — отново последва пауза, докато тя ровеше за думата. Продължи. — Убедителен. Сглоби доверието им.

Спечели доверието им — помисли си той.

— Да — съгласи се тя. — Точно така.

— Но аз… не знам… какво имаш…

— Ти знаеш. Проникни през защита им. Стигни до момчето. Положи ръце на него и го върни тук при нас.

— Не мога да… слушай… чуй… защо не можете да го направите вие, щом е толкова важен?

— Тук трябва — отвърна тя — човешка намеса. Ние ще сме… как да го кажеш… разкрити. Мой Джеферсине, ти си много добър в занятието си. Ти си много… — пауза от няколко секунди в търсене. — Умел. Положи ръце на него, плът върху плът. След това ще го доведеш тук при нас.

— Да го доведа тук при вас? Че как го виждате да стане?

— Ние ще уредим пътуването. Мой Джеферсине, та ти трепериш! Не бой се, ние ще те пазим!

— Как? — той поклати глава, съпротивлявайки се на болезненото устройство, заровено в опакото на врата му. — Не, не мога! Искаш да кажеш… че искаш да ме пратиш там, навън? Навън в онази война?

Дали тя въздъхна в израз на човешко недоволство? Гласовете й, когато отговори, бяха ледени:

— Ние изискваме момчето. Изискваме да го доведеш при нас. Ще имаш защита. Един от нас самите и един от вашите. Този мъж е бил… — отново търсене на дума. — Модифициран. Ще реагира на определено ниво на опасност. Няма нужда да се тревожиш по въпроса. Не говоря ли добре?

— Напротив — отвърна той както винаги, когато тя му задаваше този въпрос. Не можеше да се насили да я погледне: прекомерно се боеше да не види някоя част от онова, което представлява в действителност под маскировката.

— Момчето — продължи тя — е на място, наричано Коли-радост. Знаеш ли това място?

— Колорадо — поправи я той. — Чуй… не, моля те… не мога…

— Можеш и ще действаш. Дали сме ти много, мой Джеферсине. Много. А многото дадено може да стане много отнето. Ще бъдеш отстранен от това място и пратен да търсиш момчето. От теб зависи да изпълниш нашите заповеди… — тя замълча за момент, а после гласовете се поправиха: — Нашето желание. Щом то се сбъдне, може да се върнеш у дома и всичко ще е наред.

Джеферсън почти се изсмя на глас при тези думи, но онова, което блъвна от устата му, беше по-скоро задавено изпъшкване. Успя да изрече:

— Не всичко може изобщо да се оправи.

— Възнамеряваме да спечелим този конфликт — по лицето на горгоната танцуваха сенки от пламъчетата на свещите, а гласовете й се надигаха и спадаха. — Ще бъдем благожелателни господари. Но сега… се нуждаем от момчето, а ти трябва да поспиш дадено време.

Джеферсън долавяше, че вграденият отзад на врата му уред е започнал меко да пулсира. Беше досущ все едно топли длани масажират раменете му и усещането започна да се разпростира по гърба и по ръцете му, надолу по гръбнака, чак в бедрата и краката.

— Спи — нареди горгоната.

Джеферсън стрелна поглед натам, където би следвало да се намира лицето й, но видя само черна дупка над лъскавата роба.

— Спи! — подканиха го хилядата гласа.

Успокоителната топлина на импланта го унасяше, приспиваше, изпълваше главата му със спомени за красавицата, която това женско същество бе представлявало преди малко. Усети сънят да го връхлита и не можеше да се бори с него: не искаше да се бори с него. Отпусна се отново на леглото в тази измислена стая във френско имение, изтегна се и затвори очи, дишаше дълбоко и равномерно, а последното нещо, което я чу да казва — навярно пряко изречено в ума му — беше:

Ще познаеш момчето, когато го намериш, мой Джеферсине. Сега почивай в мир. Заслужил си го.