Робърт Маккамън
Границата (16)

Шестнадесет

— Навремето бях… както се казва, добре осигурен — сподели Бърт Раткоф, докато двамата с Джеферсън Джерико следваха Воуп по дългия път, водещ ги през разрушени предградия, където вече не растат млади косачи на трева и никога повече няма да бъде налята чаша лятна лимонада. — Съпругата ми ме заряза преди шест години, но се научих да се справям и без нея. Поддържах връзка със сина ни. Живее в Глендейл, Калифорния, и е застрахователен детектив. Работи за ония с говорещия гекон^[1]… — Раткоф закима. — Да, обзалагам се, че е добре. И тримата заедно с Джени и момичетата. Добре са, обзалагам се. Намерили са къде да се скрият и ще преживеят катастрофата. Хей, космонавтче! Краката ми са на каша, не мога да поддържам твоето темпо. Не може ли да забавиш поне малко… мамка му! — последното изрече с гримаса и се хвана за врата.

— Не бих го ядосвал — посъветва го Джеферсън, но и на него не му стигаше въздух и краката му започваха да се схващат. Бяха ли прекосили пеша целия проклет град? Нямаше да се учуди. През последния половин час Воуп беше ускорил темпото, сякаш гореше от нетърпение да се добере до някакво място преди определен момент.

— Воуп! — призова Джеферсън. — Нуждаем се от малка почивка!

Не получи отговор и скоростта им не намаля.

Опита отново:

— Воуп, ние сме просто човеци. Не сме… силни като теб. Телата ни предават, понеже са слаби. Ще се смилиш ли над нас и да ни позволиш да починем няколко минути?

Воуп внезапно спря и се обърна към двамата си спътници, а на маската на лицето му за момент се изписа високомерно презрение. Заяви:

— Вие сте слабаци. Не заслужавате свят, който не сте в състояние да удържите. Дори… — поспря в търсене на дума от вътрешния си речник на езика им. — … робите са по-силни от вас.

— Прекланям се пред познанието ти, че съм по-слаб от роб — каза му Джеферсън с лек разговорен тон. — Но продължавам да те моля за почивка. Ще сме ти безполезни, ако крехките ни тела се износят.

Малките черни очички на Воуп се стрелнаха към Раткоф.

— Право дума — потвърди нюйоркчанинът.

— Почивка тогава — каза Воуп. — Храна.

Смъкна раницата си, отвори я и извади две малки кубчета от бялото, подобно на тофу вещество, което Джеферсън познаваше твърде добре. Подаде ги на пленниците си.

— Пак ли тая гадост? — простена Раткоф. — Какво е това, кучешка гранула от вашата планета?

— Взимай го и яж — посъветва го Джеферсън. — Не знам какво е, но ще те зареди с енергия.

Той взе едното и Бърт се пресегна за другото. Двамата заедно задъвкаха изкуствени хранителни вещества под натежалото жълто небе в земите на мъртъвците. Слънцето, бледо сияние във влажните дълбини, беше поело по пътя надолу. Джеферсън буквално усещаше приближаването на мрака и никак не му се щеше да остане на открито с един горгон — дори такъв, който се предполага да му е защитник, но е поел ролята на господар, — когато падне нощта.

— Воуп — каза, след като изяде извънземната субстанция, — какво е това момче, което търсите? Защо е толкова важно?

— Какво момче? — попита Раткоф. Очевидно не знаеше нищо за параметрите на тази мисия.

— Те — натърти Джеферсън — искат да заведа при тях някакво определено момче. Би трябвало да се намира все някъде наоколо… — той огледа обкръжаващата ги разруха. — Та кой е той, Воуп? И ако можеш да правиш онова, което стори в къщата преди малко… тогава защо не намериш момчето и не го вземеш лично?

— Имам заповеди — каза горгонът.

— Не ми пука колко души го пазят — продължи Джеферсън. — Можеш да ги изпариш всичките, ако пожелаеш. Защо тогава ви трябвам аз?

Воуп не отговори и пасторът си помисли, че ще остане безмълвен, но след няколко секунди извънземното обясни:

— Той ще се противопостави на насилие.

— Защо? И дори да е така, то… — след това обаче Джеферсън Джерико получи ярко просветление. Каза: — О, мили Боже! Ти — тя — каквото и да сте… боите се от него, така ли е?

Воуп се извърна встрани и вторачи поглед в далечината.

— Боите се — продължи Джеферсън. — И това сигурно означава… че е маскиран мъгляв?

— Не извличам смисъл.

— От враговете ви. Както и да ги наричате. Той е врагът, маскиран? Сигурно е постигнал нещо наистина… — значително, щеше да каже, но се усети навреме — лошо, за да ви бръкне в… да й бръкне дотам, че да поискате да го пипнете в ръчичките си. Така де, моите ръчички. Какво е сторил? Убил е няколко дузини…

— Спипай любопитството — прекъсна го горгонът, — иначе ще ти дам болка. Сега се движим.

Той закрачи нанякъде, а Джеферсън и Раткоф усетиха леко остро пробождане отзад над плешките си и бяха принудени да го последват.

Пасторът си каза, че няма да доживее до края на мисията. Ако хлапето се окажеше мъгляв с маска, то сигурно беше един вид войник от специалните части, а ако горгоните се бояха от него… нямаше начин да се каже какви разрушителни сили е в състояние да развихри тъй нареченото „хлапе“. Да положи ръце на командос мъгляв и да очаква да го прехвърли обратно в Горгонленд за малко разпит с мъчения? Да, бе. Първото, което щеше да последва, беше изпаряването от този свят на някогашния търговец на втора ръка коли Леон Къшман — и то толкова бързо, все едно са го гръмнали с пистолет в тила.

— Държаха ме на място, което приличаше на предградие с малки къщурки като от петдесетте — продължи Раткоф, докато крачеше редом с Джеферсън.

По темето му неспирно се стичаше пот, която петносваше предницата и подмишниците на ризата му. Пасторът беше наясно, че човекът умира от ужас и има нужда да поговори, така че просто го слушаше колкото му беше по силите предвид неговата собствена смъртна присъда, надвиснала над главата му.

— На онова място имаше седемдесет и осем души, доведени от различни части на Щатите. Наричаме го…

— Мравешката ферма? — предположи Джеферсън.

— А? Не. Микроскопски поляни му викаме. Знаеш ли защо?

— Защото постоянно имате чувството, че ви наблюдават отгоре?

— Аха, точно така. Но си имахме всичко нужно за живеене. Ток, вода, коли, които не се нуждаят вече от бензин или масло… и времето не се променя никога. Като че… винаги е ранно лято. Но да ти кажа ли нещо наистина странно?

„Не можеш да си тръгнеш оттам“ — помисли си Джеферсън.

— Не можеш да се махнеш — каза Раткоф. — Може да караш и да караш, и да се правиш, че отиваш някъде… но внезапно завиваш зад поредния ъгъл и се озоваваш точно там, откъдето си тръгнал. Шантаво, а?

— Да — каза Джеферсън. Мравешката ферма, Микроскопски поляни… чудеше се как наричат затворите си японците, руснаците, норвежците и бразилците. Горгоните изучаваха хората точно както старателни учени изучават насекомите. Чудеше се също и какво са сторили на Раткоф, след като са го разглобили на съставните му части, и какво са добавили, че да стане толкова ценен за тази малка врътка. Надяваше се да не узнае никога.

— Липсват ми звездите — додаде Раткоф с тих благоговеен глас. — Ние с татко… преди много години… често излизахме да спим на къмпинг в задния ни двор в Джърси. Вдигахме палатка. Аз бях бойскаут, ако щеш вярвай. Та след като си приготвехме хотдога и пийнехме „Индианска кръв“ — така баща ми наричаше коктейл от гроздов сок, пепси и бира от корени — казвахме лека нощ на мама, когато излезеше на задната веранда, и после си лягахме. Само мъжете. Сещаш се…

— Ясна работа — отвърна Джеферсън, чийто спомен за баща му включваше дъх с ухание на евтино уиски, крива усмивка на отпусната физиономия и празното обещание на търговеца, че утре денят ще е по-добър.

— Но… като превалеше полунощ — продължи Раткоф, — всеки път изпълзявах от оная ми ти палатка и се просвах по гръб, втренчен нагоре да броя звездите. И там, където живеехме… се виждаха ужасно много. Просто греят ли, греят като реки от светлина. По онова време си мислех, че съм най-големият късметлия сред хлапетата по света. Само че сега… когато изляза в задния си двор и легна в тъмното… не виждам никакви звезди. Нито една сред целия онзи мрак. Баща ми умря преди няколко години и мама взе апартамент в Сарасота. Обадих й се онзи първи ден да се убедя, че е добре. Исках да хвана самолет натам, но нали знаеш, че всичките полети бяха спрени. Казах й да се добере до някой от лагерите, дето ги устройваше Националната гвардия. Тогава последно се чух с нея. Надявам се да е успяла. Смяташ ли, че може да е успяла, Джеф?

Джеферсън Джерико забеляза умолителната нотка. Може да беше какъв ли не — манипулатор, мошеник, гадняр, който винаги дава предимство на желанията и нуждите си, презира слабостите на другите и се възползва от тях; може да беше гладен за пари, власт и секс „нощен таласъм“, както би го нарекла Реджина — но точно в този момент в този страховит свят, в който горгон го водеше напред към вероятната му смърт и до него имаше друго човешко същество, ранено в сърцето и душата — той откри в себе си черта, която не разпозна и която беше толкова чужда на естеството му, че дори не можа да намери подходящо название за нея.

Рече:

— Естествено, че е успяла, Бърт. Без съмнение. Националната гвардия… тези типове знаят с какво се захващат. Те са спасили хората. Много хора. Също и майка ти, без съмнение!

— Аха — кимна Раткоф и си позволи кратичка усмивка. — И аз така си мисля.

Джеферсън Джерико винаги се изненадваше колко лесно могат да бъдат подведени хората. Как, когато искат да повярват, делото е наполовина готово. Беше дори по-лесно, когато имаха нужда да вярват. Понякога се сблъскваш и със скала, която отказва да бъде преобърната, но повечето бяха мекушави, особено когато облечеше костюма си на пастор. И този номер с подбора и дешифрирането на стихове от Библията, които подсказвали на инвеститора какви акции да купува и продава… е, беше полезно да си имаш работещи за теб хора на фондовата борса, а пък когато информацията излизаше грешна и Играчите на едро губеха пари, винаги можеше да се оправдае, че такава е волята на Господ, който ни учи на смирение и преди всичко на търпение, и че дори той — Джеферсън Джерико — също изучава този урок. Но като цяло нещата се движеха според плана и когато Играчите на едро плащаха на фондация „Джерико“ доброволна годишна вноска от петнайсет процента комисиона от своите дарени от Бога и родени от стихове в Библията печалби, както и каквото си пожелаеха да дадат от сърце, някогашният Леон Къшман поглеждаше към цветното стъкло в кабинета си и се взираше в изобразената на него дъга.

Последно беше чул, че онези устроени от Гвардията убежища първо се бяха превърнали в ями на паниката и тресавища от хаос и насилие за човешкия род. Най-вероятно беше някои от тях да са паднали жертва и в битките между мъглявите и горгоните. Можеше да се предположи, че майката на Бърт Раткоф е загинала още през първите няколко месеца, ако не и първите седмици, и като стотици хиляди — милиони? — от загиналите по света костите и пепелта й да бъдат открити едва след края на войната, когато спасените човеци изпълзят от дупките, в които са се крили дотогава. За да станат… какви? Роби за победителите? Опитни зайчета за заниманията им по човешка генетика и мутации? Основа за нови оръжия за поредната война в някой друг свят?

„Мои братя и сестри — помисли си Джеферсън, — през този прозорец не се вижда дъга. Приклещени сме насред сблъсъка на две алчни за власт сили и ще бъдем прецакани, все едно коя от двете победи.“

— Да — каза свещеникът, — сигурен съм, че майка ти се чувства добре.

И точно тогава видя по пътя срещу тях да се приближава превозно средство.

В първия момент си помисли, че му се привиждат разни работи. Може да беше мираж. Но… жълт училищен автобус?

Воуп се спря. Главата му сякаш взе да вибрира толкова бързо, че в течение на две секунди изглеждаше като безглав. Рече:

— Ще спрем това средство.

— Момчето е вътре, така ли? — поинтересува се Джеферсън.

— Да… — отговори Воуп и повтори: — Ще спрем това средство.

На Джеферсън не му изгледаше шофьорът на автобуса да има намерение да спира. Воуп отново тръгна напред, на крачка отзад от едната страна го следваше пасторът, а от другата страна Раткоф простена и се заолюлява на покритите си с пришки стъпала и сковани крака. Джеферсън вдигна ръце и ги размаха напред-назад срещу шофьора на автобуса.

— Те не спират — заяви Раткоф. — По-добре да се махнем от шосето!

Но пасторът продължи да маха и внезапно автобусът започна да намалява скорост. Чу се писъкът от задействането на остарели спирачки.

Воуп се обади:

— Слушате ме. Правите, както е наредено. Ако има някакви… — спря за момент в търсене на думата — трудности, ще избия до един представителите на вида ви в автобуса.

— Може да не се окаже толкова лесно — усъмни се Джеферсън.

— Ще вземем момчето — повтори Воуп. — Ако има трудности, ще убия…

— Не, няма! — заяви свещеникът.

Извънземният се извърна към него с безизразно лице, но Джеферсън знаеше какви мисли му се въртят зад маската. Воуп нямаше възможност да му приложи болка така, както желаеше, понеже хората в автобуса щяха да видят как жертвата пада на колене.

— Предполага се да положа ръце на него, нали така? — опита отново пасторът.

Автобусът вече спираше на дузина ярда от тях.

— Тогава ще бъде телепортиран или каквото там правите до… където и да е? Ако се очаква да мина покрай онзи, който го защитава, ще трябва да оставиш това на мен. Нали искаш момчето да бъде доставено живо? Да или не?

— Да.

— Тогава не прави щуротии. Нали знаеш какво означава това? Значи да отстъпиш и да ме оставиш да върша онова, в което ме бива.

Воуп явно се замисли върху доводите му — Джеферсън буквално виждаше как се въртят чарковете в главата му.

Вратата на автобуса се отвори. Суров женски глас подвикна отвътре:

— Ха прекрачите границата, ха сте лапнали куршума от пушкалото ми!

— Имат оръжия — подчерта пасторът. — За теб са примитивни, за мен и Бърт — смъртоносни. На теб не ти се налага да се тревожиш от куршум в главата, но нас ни притеснява. Ако искаш да постигнем успех, ще ме оставиш аз да ръководя парада. Чу ли?

Воуп не отговори, но нито ръцете му се превърнаха в змиеподобни чудовища, нито менгемето от болка стегна врата на Джеферсън.

— Разбираш ли, че човешките същества примигват с очи на всеки няколко секунди? — попита пасторът. Видя от автобуса да слизат мъж и жена; мъжът държеше автомат, а жената носеше 45-калибров пистолет. — Ако не мигаш, те много бързо ще се досетят, че не си човек. Така че мигай, затваряй си устата и ме остави аз да говоря.

След това той съсредоточи цялото си внимание върху двамата от автобуса и с театрално преувеличено облекчение каза:

— Благодаря на Бога, че намерихме някого, който да не се е побъркал напълно! Скитаме се цял ден в опит да…

— Какво правите тук? — попита остро Дейв, който държеше дулото на узито насочено към земята между тях с Оливия и тримата мъже.

— Е — заяви Джеферсън, — не се разхождаме за здраве, я. Опитвахме се да намерим безопасно убежище преди падането на нощта.

— Така ли? А откъде, по дяволите, идвате, а?

Джеферсън осъзна, че този суров на вид мъж с все скъсаната му черна тениска, избелелите джинси и мръсната тъмносиня бейзболна шапка като нищо може да ги гръмне, вместо да продължава да си дърдори с тях. На носа си мъжът имаше коричка засъхнала кръв, стекла се от раната му, и можеше да се окаже скала, която отказва да се помръдне.

— Идваме от Ада — отвърна Джеферсън с глас, мрачен като зейнал гроб. Не отклоняваше очи от мъжа. — Преди няколко дни бяхме десетима. Само ние останахме след… — той вдигна брадичка на милиметър, сякаш изразяваше пренебрежение към света и узито на този срещу него. — След като бяхме нападнати по пътя от Денвър. Предполагам знаете, че наоколо има банди от разни побъркани. Нападнаха ни и изпозастреляха другарите ни. Измъкнахме се с една раница, но изгубихме останалите си запаси, дрехите, всичко… — той театрално огледа огнестрелните оръжия. — Ще ми се да разполагахме с повече пушкала, та да можем да отвърнем на огъня.

— Нямате оръжия ли? Че защо?

— Имах — отвърна Джеферсън. — „Смит и Уесън“ 38-ми калибър. Хубава ютия… — той си позволи полекичка да отклони очи към високата, слаба жена — латиноамериканка, както му се стори, към петдесетте. Бялата й коса беше подстригана късо и лицето й беше изпънато от напрежение, но Джеферсън си каза, че в онзи предишен живот е била много привлекателна.

— Когато свърших патроните и не можах да намеря други, размених пистолета си за няколко консерви зеленчуци и супа, за да запазя живота на жена ми и дъщеря ни. Това стана в Канзас преди четири месеца… — Лъжите сами ти идват на езика, ако си имаш подготвена основа на историята. Пасторът дари жената с тъжна и горчива усмивка. — Ще ми се да можех да кажа, че любимата и детето ми са се измъкнали от Канзас заедно с нас, но…

— Какво е станало с тях? По-точно? — Изръмжа мъжът, който все още се държеше, все едно се кани първо да стреля и после да задава въпроси.

Джеферсън реши да заложи на едро с шокиращо твърдение, замислено набързо, за да накара копелето да отстъпи. Без да сведе очи, заяви:

— Реджина беше изнасилена и убита в едно мазе от луд, който ме удари с лопата по главата и се опита да ме погребе жив. Когато изпълзях оттам и извадих пистолета си, използвах последните куршуми за него. Ейми просто си отиде. Изгуби воля за живот след смъртта на майка си. Да искаш още подробности, господинчо? — Той насочи цялата мощ на харизмата си към жената, за която предполагаше, че ще се поддаде по-лесно на омилостивяване от твърдоглавеца. — Казвам се Джеф Къшман. Това са Бърт Раткоф и… — „не прави пауза“, нареди си — Джак Воуп.

Не се беше изкатерил по стълбицата на този свят благодарение на бавна мисъл или плахост при скрояването на измислици, които прилягат на целта му, а и с две обърнати в негова посока дула мислите му препускаха със стотици мили в секунда. Възнамеряваше да остане сред живите колкото се може по-дълго. Погледна към Воуп и го стрелна не с измислица, а с пронизваща мисъл, силна като шамар в лицето: Мигай, идиот такъв!

Воуп отвърна на погледа му. Сигурно все пак разгада помислите му, понеже внезапно започна да мига, все едно очите му бяха пълни с мушички или имаше възможно най-гадния лицев тик. „Забави малко — помисли си Джеферсън. — Веднъж на всеки седем-осем секунди!“

Надяваше се, че горгоните са достатъчно умни да разбират земното време, но може и да не бяха.

— На него пък какво му има? — попита Дейв. Беше забелязал как чернокосият мъж започва да мига, все едно очите му парят. Като изключим това, лицето му си стоеше безизразно.

— Джак още е в шок — обясни бързо Джеферсън. — Той също изгуби семейството си.

Мигането продължаваше неконтролируемо. Дейв си каза, че мъжът е напът всеки момент да получи пристъп.

— Не може ли да говори?

— Трябва му време да се съвземе. Ще се оправи. Успокой се, Джак, сред приятели си!

— Приятели ли? — изуми се Дейв. — Това пък откъде го измисли?

Джеферсън си спретна изражение, което трябваше да изглежда отчасти драматично и отчасти — наранено. Попита жената:

— Ще ни помогнете, нали? Моля ви, кажете, че няма просто да ни изоставите!

— Аха — обади се Раткоф, успял да се вземе в ръце и да осъзнае, че трябва да следва насоките на Джеф, за да се качи на автобуса и да свърши каквото изискваха от него горгоните. След това най-сетне щеше да може да се върне в Микроскопски поляни. — Не ни изоставяйте, става ли?

Оливия ги огледа внимателно. Джак Воуп беше приключил скоростното примигване и изглежда се владееше по-добре, но въпреки това… лицето му беше лишено от всякакво изражение също като нарисувана маска. Тя каза:

— Дейв, да поговорим! — и махна на спътника си да се приближи по-плътно до автобуса.

Дейв нямаше намерение да обръща гръб на тези тримата, така че отстъпи заднешком, като през цялото време стоеше нащрек и готов за всякакви номера.

Оливия тихичко каза:

— Не можем да ги оставим. Налага се да…

— Да ги вземем с нас ли? — прекъсна я Дейв. — Че защо? Не ги познаваме, защо да ни пука?

— Понеже са човешки същества и са загазили, ето затова. Никога не сме отказвали прием на хора в „Пантър Ридж“.

— Разбира се, че сме. Убивахме онези, които не бяха истински хора. Откъде да знаем, че тези тримата са? Ами този тип Воуп? Направо тръпки ме полазват от него. Изглежда така, все едно всеки момент може да откачи… — Дейв поклати глава. — Оливия, не можем да ги тестваме с разтвор. Няма начин да разберем дали са истински хора, или не.

Джеферсън видя мъжа да поклаща глава — камъкът не помръдваше. Побърза да вметне:

— Може ли да попитам накъде сте тръгнали?

— Към Денвър — отвърна Оливия. — Имаме една камара ранени на борда и се опитваме да намерим лекарства за тях.

— Може би ще съм в състояние да помогна — заяви продавачът, който вече беше намислил историята си, когато чу думата „ранени“. — Аз съм доктор… — и реши да придаде на лъжата повече плътност. — Бях кардиолог в Литъл Рок.

— Ходил съм в Арканзас — обади се Дейв, на свой ред използвайки лъжа. — Кой беше президентът, дето им е бил губернатор?

— Уилям Джеферсън Клинтън — обади се Леон Къшман.

Беше приел името „Джеферсън“ благодарение на точно този човек, след като получи подписана снимка на самия себе си, седемнадесетгодишен, ухилен политически доброволец, застанал между Бил и Хилари на банкет за дарителско набиране на средства. Никога нямаше да забрави думите, с които Клинтън се обърна към него: „Ти си като комета с подпалена опашка, нали така“. Това беше същият уикенд, който завърши с напушване с трева и дискусия за порнофилми със студент по право на име Анди Бийл, който впоследствие беше станал сенатор в Мисури и сега се явяваше — или поне доскоро беше — президент на Съединените Някога Щати.

— Известен също като Бъба и Хлъзгавия Уили… — Допълни след секунда. Намръщи се. — Това някакъв тест ли е?

Този клоун беше човек, прецени Дейв. Определено. Но въпреки това… червата му се обръщаха от цялата ситуация. Странният тип примигна още няколко пъти в бърза последователност. Нисичкият плешивко пристъпваше от крак на крак, все едно беше стъпил на гореща печка.

— Дявол го взел — промърмори Дейв под нос. Трябваше да се размърдат, слънцето залязваше.

— Ще потегляме — Оливия стигна до същите изводи като него. Каза на тримата: — Добре, качвайте се на борда!

— Но ще стоите отпред — предупреди ги Дейв. — Да мога да ви държа под око.

— Благодаря — промърмори Джеферсън. Утъпка почвата с последен въпрос: — Всъщност хич не ми се връща в Денвър, но предполагам и в обратна посока не ни чака нищо хубаво?

— Просто се качвай в автобуса и кротувай. И внимавай за приятелчето си, не искам да откачи и да нарани някого. Ако създава проблеми, слизате и тримата.

— Както кажеш… — съгласи се Джеферсън, а наум си каза: „Само ако знаеше. Идиот!“

— Аз съм Оливия Куинтеро, а това е Дейв Маккейн — представи ги Оливия, докато вървяха към автобуса. — Бяхме се окопали в жилищен комплекс. Рано сутринта горгонски кораб катастрофира в него… — Тя неволно потрепери от спомена за нещо недовидяно и ужасно отвратително. Попита: — Нали си носите собствена храна и вода в раницата?

— Храна да — отвърна Джеферсън. — Вода — не.

— Ще ви дадем малко. Предполагам, имате нужда.

— Определено! — изпъшка Раткоф. — Пресъхнал съм!

Качиха се в автобуса. Хана огледа злобно тримата новодошли и когато Оливия й кимна, прибра пистолета и затвори вратата.

— Потегляме! — подвикна на всички и след това отново ги подкара по дългия път, който след няколко мили се качваше по рампа на Междущатска магистрала 25 в южна посока, към Денвър.

Оливия предаде до задната част на автобуса молбата да пратят пластмасова туба с вода. Дейв стоеше точно зад тримата мъже и просто за всеки случай държеше в ръка узито.

— Къде спахте снощи? — попита, обръщайки се към Раткоф.

— В една ферма — отвърна Джеферсън. — Но…

— Него питах. Ти си затваряй плювалника, докато не ти позволя да говориш.

— Виж — обърна се Джеферсън към Дейв. Лицата им бяха само на няколко инча едно от друго. Пасторът сведе поглед към автомата, насочен малко встрани от корема му, към „божиите ливади“. — Какво целиш, Дейв? Може ли да те наричам на малко име?

— Можеш да ме наричаш господин Внимателния. Виждал съм твари, които се опитват да се представят за хора, и хич не беше гот. Бяха творения или на горгоните, или на мъглявите, спретнати във франкенщайновските им лаборатории. Това е и причината пушкалото да е извън кобура и така и ще остане.

— Надявам се да си сложил предпазителя. Може да стане голяма пукотевица при следващата яма, Дейв.

— Раткоф, та къде спахте снощи? — настоя Дейв.

За негова чест Раткоф се поколеба само няколко секунди.

— Както Джеф каза… в една ферма. Идея си нямам на колко мили оттук е, но вървяхме много време. Краката ме болят.

— Защо не останахте там?

Раткоф сви рамене в опит да не изглежда притеснен.

— Къщата беше наполовина изгоряла. Опитвахме се да намерим други хора. Дето не са луди. И… знаеш… само ние тримата… колко време бихме устискали?

„Браво, човече — помисли си Джеферсън. — Слушай и се учи от майстора.“

До него Воуп стоеше неподвижно. Това също беше добре, реши пасторът. Нека всички си мислят, че идиотът е в шок и не може да говори. Горгоните не разбираха плавната реч и всичко, което излизаше от устата на Воуп, звучеше сковано като реч на гимназист, който се опитва да говори на шекспиров английски. Е, беше успял да се справи с проблема с мигането — поне донякъде. Така че нека просто си държи устата затворена.

Когато пристигна пластмасовата туба с вода, Джеферсън отпи глътка и се възползва и от възможността да се огледа. Автобусът беше толкова препълнен, че пътниците трудно се различаваха, освен застаналите непосредствено зад Маккейн и жената. Видя русокосо копеленце на може би деветнадесет с увит около главата окървавен парцал и мътен поглед, но не беше издирваното от тях момче. Спомни си как звездната кучка му казва: „Ще познаеш момчето, когато го видиш, мой Джеферсине“, докато потъваше в наркотичен сън в онази неистинска стая във фалшивото френско имение. Почуди се дали в този сън към стимулатора на болка във врата му бяха добавили и някакво сензорно устройство, понеже беше абсолютно сигурен, че младият господин с раната на главата не е момчето. Не виждаше никого другиго, подходящ за тази роля, значи то се намираше някъде по-назад. Момчето обаче без съмнение беше тук — иначе Воуп нямаше да поиска да спре автобуса. О, да, тук беше. Когато му се отвореше подходяща възможност, Джеферсън щеше да го разпознае. Надяваше се само горгоните да го телепортират далеч от обсега на узито, преди Маккейн да успее да свали предпазителя.

— Една глътка и я предаваш нататък — предупреди Дейв.

— Става — Джеферсън връчи тубата на Раткоф, който шумно отпи.

След това настъпи моментът, когато Бърт завинти червената капачка и предложи водата на Воуп, а горгонът просто си стоеше и я зяпаше, все едно в тубата се плиска половин галон мъглявска пикня.

— Не искаш ли да пийнеш, Джак? — попита Джеферсън с глас, натежал от загриженост за събрат и спътник, изгубил здравия си разум. — Ето, нека ти я отворя! — Наясно беше, че го гледат не само Маккейн и жената, но и другите пътници. Свали червената капачка и каза като на нещастен имбецил. — Отвори си устата, Джак!

Воуп вдигна ръце. Взе тубата. В дълбините на черните му очи май проблесна гневна искрица. Заяви:

— Знам какво да правя. Идиот!

Горгонът наклони тубата към отворената си уста така, както беше виждал да правят хората. Само Джеферсън видя тварта да трепва за момент, сякаш течността имаше ужасен вкус, да отпива малко количество и да го оставя полека да изтече от ъгълчетата на устата в черната брада.

Воуп върна тубата обратно на пастора, който завинти капачката и я предаде на Оливия.

— Благодаря от сърце — каза, рискувайки искрица от южняшкия си чар, но не толкова, че да подпали нечий задник. Автобусът наближаваше завоя към Междущатска 25. Джеферсън забеляза, че оръжието на Маккейн се е отместило от семейните му бижута. Каза на Оливия: — Не се съмнявам, че сте преживели много изпитания! Също като нас. Също като всички.

Тя кимна:

— Радвам се, че се появи. Ще помогнеш на Джей Ди за някои от ранените ни, когато намерим лекарства. Той е нашият доктор.

— Хм… естествено.

Надяваше се да не се е забавил прекомерно с реакцията.

На около петнайсет фута от Джеферсън Джерико, застанал сред другите оцелели, които се бяха хванали за кой каквато опора може да докопа, докато автобусът завиваше по Междущатска 25, Итън не виждаше тримата новодошли заради натиска на тълпата около себе си, но пулсът му се учести и плътта на гърдите и гърба започна да го досърбява. „Насинените части“ — помисли си той.

Мисълта го връхлетя съвсем, съвсем ясна: беше се задействала аларма.

„Но защо“ — запита се той.

Не беше успял да види тримата новодошли, но вътрешно беше убеден, че не са онези или онова, което изглеждат. Първият му импулс беше да предаде напред желанието си да говори с Дейв, но след малко се отказа от идеята. На Маккейн нямаше да му е лесно да се добере през тълпата до него, щеше да се наложи да остави без надзор Оливия и каквито и да бяха онези „хора“… а и те също може да имаха аларми. Ако техните се задействаха, щяха да… какво? Да направят автобуса на парчета и да избият всички?

„Не — помисли си Итън. — Не са дошли с подобни намерения.“

Сигурен беше, че имат някаква неизвестна за него причина, но тя не е свързана с разрушаването на автобуса. Каза си, че е най-добре да изчака. Да си даде време, да огледа тези тримата и да се опита да ги оцени.

Сърцебиенето му започна да се забавя и гъделичкането изчезна, което беше добре, понеже едва-едва можеше да шава сред натъпканите около себе си хора и не беше най-подходящото място да започне да се чеше. Запита се какво ли ще стане, ако си вдигне ризата и вземе да играе на сребърни кръстчета и нулички на черната дъска на гърдите си.

Ники все още го наблюдаваше от мястото си малко по-назад. Усещаше върху себе си погледа й да пробива черепа му в търсене на отговори. Знаеше, че не й е лесно да пази в тайна онова, което беше видяла. Всеки момент можеше да се предаде и да се разкрещи, че сред групата има опасен за всички изрод — същество, което трябва да бъде изхвърлено от автобуса и застреляно на крайпътния банкет…

… извънземен в редиците им.

Итън се овладя. Бяха подминали няколко строшени коли и преобърнат на една страна хлебарски камион. Нещо изхрущя под гумите и момчето се запита дали Хана не е прегазила току-що някой скелет, оставен оглозган от сиваците.

Предстоеше им да прекосят Денвър. После идваше ред на връх Уайт Меншън. Момчето, възкръснало от мъртвите и вече не съвсем човек, усещаше привличането на това място върху себе си — непрестанно и все по-силно, и по-силно.

„Там се крие отговор — помисли си. — Но не целият отговор.“ Нямаше представа откъде знае, че е така, но тази мисъл сияеше като пътеводен лъч в главата му. В Уайт Меншън се криеше някакъв отговор, но щяха да възникнат също и цял куп въпроси.

Но първо беше ред на Денвър, а полека-лека се спускаше мрак и някъде навън сиваците започваха да се размърдват, прегладнели за месото на пилигрими, търсещи покой.

Хана включи фаровете. Този от лявата страна отказа да светне.

— Естествено — промърмори тя.

Автобусът продължи да разсича сгъстяващия се мрак, под гумите от време на време хрущяха кости, пръснати по напукания асфалт като древни руни, сочещи пътя към сърцевината на неизвестна загадка.