Робърт Маккамън
Границата (10)

Десет

Следващите три дни отминаха и животът в „Пантър Ридж“ продължаваше, доколкото е възможно. Събираха вода от извора, напълнил плувния басейн. Заклаха поредния кон и в този ден Оливия Куинтеро не излезе от апартамента си. Джон Дъглас успя да убеди разплакан мъж да не се самоубива, и то с жена си и детето си, но докато се занимаваше с него, в тъмните усои на апартамент 278 с пушка си издуха мозъка жена на средна възраст, била преди художничка в Лавленд. Работата по укрепване на стената продължаваше — тя никога не спираше. От поста си при картечниците горе в кулите нощната смяна забеляза далечните проблясъци или на светкавици, или на двете раси, воюващи за границата.

В тази същата нощ Итън Гейнс обиколи периметъра, потънал в мисли. Уайт Меншън го притегляше все по-силно и му беше трудно да заспи. Комплексът тънеше в тишина — по негово предположение минаваше два сутринта. Малцината будни обикаляха сами или се събираха да поговорят на малки групички. Итън видя жена, която хлипаше, положила глава на рамото на някакъв мъж с изпито, уморено лице и невиждащи очи. Видя тийнейджърка, легнала на земята и втренчена в небето, сякаш се опитва да разгадае тайните на вселената. В това занятие допълнително я затрудняваше фактът, че носи черна превръзка на лявото си око, но пък беше украсена с малки изкуствени скъпоценни камъчета. Беше горе-долу на неговата възраст, предположи Итън, с руса коса и хубавичко овално лице с малка трапчинка на брадичката. Трябва да беше на шестнайсет-седемнайсет, заключи той. Подмина я, а тя дори не го погледна — беше се съсредоточила върху звездите, които слабо мъждукаха през плъзналите в мрака облаци. Итън видя и кръг от близо дузина души, коленичили в тревата със сведени глави и здраво стиснати очи, сякаш това щеше да подсили молитвите им — нямаше да се учуди, ако се окажеше, че стоят да се молят тук по цяла нощ.

И това го накара да си зададе въпроса: защо Бог не се намесваше да оправи този хаос?

Дали горгоните и мъглявите бяха създадени от този Господ, на когото тези същите хора трескаво се молеха? Дали Бог предпочита една цивилизация пред друга, или всичко случващо се е резултат от хвърлянето на небесния зар?

„Уайт Меншън — помисли си Итън. Бялото имение го преследваше денонощно, намесваше се в и бездруго оръфания филм на неговия живот като нежелана реклама. — Трябва някак да се добера дотам.“

„Не сме орли“ — беше казал Дейв. И той не му говореше напоследък, не му бе казал и дума след онова ранно утринно прозрение. Сякаш целият свят бе застинал в изчакване, без план за действие, без нищо. И докато крачеше, понесъл на раменете си тежестта на неизвестността, Итън съвсем ясно виждаше, че хората тук искат да умрат. Надеждата им изтичаше като пясък в пясъчен часовник. Всеки си има граница на издръжливостта. А преминеш ли я… blammo, да се здрависаме със Създателя.

„Това са глупости — помисли си Итън, докато оглеждаше износените, изкривени и съсипани жилищни сгради. — Тук не бива да остава никой. Ако искат да живеят, хората трябва да се преместят, защото движението е живот. Достигането до целта е начин за оцеляване.“ Но тук, зад тези каменни стени, по които се работеше денонощно… хората просто изчакваха да достигнат границата на надеждата си и това сполиташе всички.

„Дори ако умреш по пътя за някъде — каза си момчето, — поне си опитал.“

— Hola! — Поздравът го върна в реалността. — Не ти се спи ли?

Итън спря. За малко щеше да се блъсне в Оливия, тръгнала на собствена обиколка на периметъра. Носеше фенер и беше облечена в избелели дънки и блуза на сини шарки. Беше нахлузила чифт маратонки в яркожълто като топка за тенис, но доста по-мръсни. На светлината на фенера се виждаше колко е замаян погледът й. Итън предположи, че тя едва успява да се държи в ръце, но не беше чак толкова изгубила власт над себе си, че да забрави да си сложи пистолета в кобура на кръста.

— О, здравей — отвърна Итън. — Аха. Така, де… не, не можах да заспя.

— Аз също. Не спя добре. Свършиха ми приспивателните. Хрумна ми, че мога да се фрасна с чук по главата, но не съм готова за подобни драстични стъпки.

Итън й се усмихна предпазливо, но нямаше как да продължи с престорената веселост, понеже имаше важни неща за обсъждане.

— Дейв ми показа картата. Сподели ли и с теб?

— Да. Връх Уайт Меншън в Югоизточна Юта, на мноого път оттук.

— Доста път е дотам, така си е — съгласи се Итън.

— Може би си го посещавал някога с родителите си. Може това да е причината да искаш да отидеш — понеже си го спомняш.

— Не мисля така. Таткото липсва.

— Какво?

— В къщата, която започвам да си припомням, където седя на бюрото и сглобявам „Видимия човек“. Джей Ди разказа ли ти за нея?

— Да.

— И аз така си помислих. Е… там има тъмнокоса жена, за която смятам, че е майка ми, но не мисля, че имам баща. Просто… липсва присъствието му. Така, де, не може да нямам баща, но според мен ни е напуснал, докато съм бил малък.

Оливия вдигна фенера да огледа лицето му, сякаш никога преди не го беше виждала. Острите сини очи на Итън блестяха, челюстите му бяха стиснати. Имаше вид на готов за нещо, но тя нямаше представа за какво. Изглеждаше нетърпелив. Пристъпи от крак на крак и й се стори притеснен като кон, доловил, че е негов ред за клане.

— Да повървим заедно — рече Оливия и тръгна напред.

Все още куцаше леко и под крачола имаше превръзка на коляното, но иначе беше добре — ако не броим кошмарите, които прекъсваха нощния й сън след онази сутрин в библиотеката. Неведнъж се будеше обляна в студена пот, докато откъм строшения под срещу нея се юрваше вълна мутирала плът и щракащи зъби, и в тези кошмари Дейв Маккейн го нямаше да й помогне.

Итън тръгна редом с нея и забеляза накуцването.

— Джей Ди каза, че си си ударила коляното.

— Нищо ми няма. Трябва да ходя, за да поддържам кръвта в движение.

Бяха изминали само няколко крачки, когато сияйна и яркосиня следа разряза небето над „Пантър Ридж“. Леталото беше на може би четири-петстотин фута височина и се движеше с огромна скорост, но безшумно. Итън и Оливия проследиха как изчезва в облаците. След приблизително три секунди се разнесе слаб тътнеж, който се усилваше все повече и повече и прерасна във високочестотен писък, който нямаше да остави спящи в комплекса, и внезапно от висините изхвърча червена и пулсираща сфера с огнено хало, която се стрелна след синьото летало. Тя също бързо изчезна от поглед.

— Размърдали са се тази нощ — отбеляза безизразно Оливия.

Видя свещи и маслени лампи да се насочват към останките от прозорците в комплекса. Тази нощ нямаше да се спи повече. Много пъти бяха виждали в небето сражаващи се светлини, бяха чували и виждали и далечни експлозии, и неземните отзвуци на задействаните извънземни оръжия, но как може човек да свикне с такова нещо?

— Хайде да продължим разходката — каза тя на Итън, тъй като и двамата се бяха спрели да наблюдават бързия и смъртоносен спектакъл. След още малко продължи: — Добре, по повод Уайт Меншън…

— Трябва да отида там — в гласа му не се долавяше колебание. — И то скоро.

— Добре… — Оливия се почуди дали блясъкът в очите на момчето не означаваше, че бълнува. — Как смяташ да се добереш дотам? Пеша?

— Твърде много време ще отнеме… — Итън се замисли за момент и след това добави току-що хрумналата му мисъл, която повече му приличаше на спомен… или на нечий друг глас, който му я е споделил. — Трябва скоро да стигна дотам, иначе може да изпуснем възможността.

— Възможност ли? — Оливия се намръщи, малко притеснена от тази дума. — Каква възможност имаш предвид?

Той отвори уста, сякаш се канеше да заговори, но нямаше представа какво точно ще каже. Нямаше избор, освен да се довери на силата, която го ръководеше и която се опитваше да го привлече — или изтика — на това опасно и може би налудничаво пътешествие. Отвори уста, но преди от нея да излезе и дума, в небето над „Пантър Ридж“ се стрелна цвърчащ, нагрят до бяло предмет, последван от още цял орляк, и внезапно дузини от апаратите на пришълците, издаващи звук като мазен бекон на скара, нашариха небето с щрихи и оставяха следи, които изгаряха очите. Високо в облаците се разнесоха тътнежи и мълнии, последваха проблясък и гърмеж, но мълниите бяха в червено и синьо, а тътенът — досущ като басовия рев на океански вълни, нахвърлящи се върху назъбен бряг… Все по-силен и по-силен. И все по-шумен и по-шумен.

— Исусе! — прошепна Оливия, вперила очи в небето.

До нея Итън се напрегна целият и сърцето му се разтупка. Помисли си, че го болят дробовете, и трябва да спомене за това на доктора, но в следващия миг си помисли: „Твърде късно… Твърде късно…“. Сякаш от огромна, неизмерима далечина се чу да казва на глас:

— Твърде късно.

— Какво? — попита го Оливия разтреперана. Момчето не отговори и тя повтори въпроса си: — За какво е късно?

От облаците се спускаше чудовище.

Итън прецени, че е близо два пъти по-голямо от горгонския кораб, който беше видял унищожен насред калното поле. Имаше същата триъгълна форма, със същите шарки на древно чудовище в кафяво, жълто и черно, но не беше еднакво с предишното, понеже всеки техен кораб беше различен. Тънкото като бръснач летало нямаше отвори или врати и шест от осемте електриково сини сфери, които пулсираха под корема му, бяха изгаснали. Дузини кълба от нажежена до бяло енергия го нападаха от всички страни и сферите се опитваха да взривят колкото се може повече от тях, но онези, които преминаваха защитната му линия, оставяха във влечугоподобната му кожа горящи дупки с червени ръбове. Във въздуха се долавяше миризма на електричество и изгоряло месо, което е гнило с дни, преди да бъде сложено на грила. Вонята беше тежка като на взривени с пиратки гърмящи змии, оставени да се разлагат под августовското слънце.

След това връхлетя високочестотен агонизиращ писък, подобен на комбинация от скърцане с нокти по черна дъска и змийско съскане.

Горгонският кораб падаше право върху жилищния комплекс „Пантър Ридж“.

Оливия го осъзна няколко секунди след Итън, понеже мозъкът й се беше вцепенил. Беше заял, беше му се изчерпала смазката от реалност. И другите обитатели на комплекса също се досетиха какво предстои да се случи, а откъм блокчетата се разнесоха писъци и стенания, досущ гласовете на обречените от самия център на Ада.

Огромното туловище на горгонския кораб потръпна. Около него вече се виждаха може би стотина от малките черни летала на мъглявите, всяко едва-едва побрало пилот с размерите на човек, с тъмночерни вибриращи криле и със заострен конус на носа. Кожите им блестяха влажно, докато се стрелкаха напред-назад и белите сфери от огън изригваха изпод крилете им по шест наведнъж. Движеха се бързо и безшумно, спираха да увиснат за секунда или отскачаха настрани като летящи насекоми. От време на време някое биваше улучено от синя искра енергия и избухваше в летящи останки, но бяха твърде много.

Все още пищейки, горгонският кораб изгуби равновесието си. Започна да се накланя наляво и почти веднага някои от мъглявите летала се замъглиха с невероятна скорост и се забиха в корема на звяра. След това експлодираха в бели огнени топки, които изгаряха очите и прогориха още дупки в кораба, и сега вече от долната му страна протекоха струи тъмна течност, които се изляха върху костите на оглозганите от лешоядите сиваци, все още посягащи от гробовете си в земята.

Един от дежурните в кулите с картечниците започна да стреля по спускащия се кораб — все едно да замеряш циментов блок с хартиени топчета. Мислите на Итън препускаха, събираха скорости и траектории по начин, който нямаше представа как е научил; осъзна, че корабът ще подмине стената, но че жилищният комплекс е обречен. Още обмисляше извода си, а горгонският кораб продължаваше мъртвешкото си падане, когато той забеляза силуети, изникващи от каменните стени като призраци и след това отново добиващи плътност. Мъглявите войници бяха пристигнали. Бяха дузини, тънки като скелет и високи по седем фута. Черните им безлики не-лица не се обръщаха нито наляво, нито надясно. Черните им оръжия от плът с две дула бяха свързани с телата им чрез помпащи течност вени и както винаги, мъглявите ги държаха вдигнати в готовност за стрелба. Част от войниците се замъглиха в посока на блоковете, а други се промъкваха напред с по-предпазлива крачка. Взеха да се чуват и пистолетни изстрели и пушки — обитателите на „Пантър Ридж“ се опитаха да се защитят, но куршумите, ако изобщо улучваха мишените си, не причиняваха щети на пришълците.

Горгонският кораб изсъска над главата на Оливия, която се приведе и преглътна писъка си, когато той заора в земята на косъм от първите жилищни сгради. Тежък и катастрофиращ с висока скорост, той вдигаше пред себе си струи бетон и пръст, докато се пързаляше по склона, пресече тенискортовете и плувния басейн и се заби челно почти в средата на първия блок. Сградата се смачка под напора му като направена от евтин шперплат. И Итън, и Оливия осъзнаха, че болницата и апартаментът на Джей Ди току-що са били разрушени. Умиращият горгонски кораб разцепи изцяло първата сграда, продължи нататък и се блъсна във втората. Итън видя как собственият му апартамент и тези на Дейв и Оливия също се превръщат в руини. Във въздуха се вдигаха облаци прахоляк. Горгонският кораб спря точно пред третия блок, който — както и четвъртия — не беше населен. Щетата бе нанесена. Сега мъглявите войници се приближаваха, за да се уверят, че няма оцелели горгони.

В купчината отломки от втората сграда нещо се запали. Към небето започнаха да изригват червени пламъци. От съборените блокове се разнесоха писъци, придружени с още изстрели. Горгонският кораб лежеше неподвижно, животоподдържащите му течности се лееха от прогорените дупки в кожата и около него се вдигаше пара.

Някой отвори облицованата с метал порта и хората, които още бяха способни, да се движат, се юрнаха да бягат от бойното поле на бегом и куцешком.

— О! — чу Итън възклицанието на Оливия и тя се хвана за раменете му, сякаш се боеше да не изпадне от ръба на света. — О, не… не!

— Хайде! — той я улови за ръка и я поведе към отворената порта.

Мъглявите войници продължаваха да прииждат, замъгляваха се на минаване през стената и после отново добиваха плътност. Напредваха покрай ужасените бегълци, които се мъчеха да се измъкнат, и някой от упор изпразни пистолета си в един от тях, но той извибрира в невидимост в мига преди куршумите да го ударят.

Оливия се отскубна от Итън. Лицето й беше изпънато като маска: в очите й сияеше блясък, на косъм от лудостта, и по брадичката й бяха протекли сълзи. С нисък, напрегнат глас тя се възпротиви:

— Не! Аз няма… няма да бягам!

— Напротив, идваш с мен!

Итън я сграбчи за ръката отново, но тя пак се отскубна.

— Трябва… да намеря нещо — каза му Оливия и се запъти не към изхода, а към срутените и горящи блокове.

Беше убедена, че Винсент се намира в апартамент 227 и пази за нея нещо, което държи да й подари — тя щеше само да се сбогува с него и после да си отиде, след като всички други са си тръгнали. Щеше да вземе „Магическата осмица“ — онзи шеговит подарък, пълен догоре с любов и леещ щедро веселие, понеже дори зашеметена осъзнаваше, че не може да продължи нататък без любов и смях и непременно трябва да вземе този дар от съпруга си, инак още тази нощ ще се спомине от двукратно разбито сърце.

— Оливия! — извика Итън. — Не се връщай там!

Но дори да го чу, тя не реагира — крачеше също толкова целеустремено, колкото и черните войници, които се замъгляваха покрай нея през кълбящия се жълт дим. Продължи напред, крачка след крачка, с очи, подпухнали както от безмерната тъга, така и от гнева, който беше крила и крила, и крила и с който повече не можеше да се справя, защото не беше в състояние да се бори с тези същества от чужди светове. Продължи напред с нахлуващи в ноздрите и дробовете й смрад на пожара и мъртвешко змийския аромат на горгонския кораб. Оливия крачеше, без да осъзнава, че Итън Гейнс върви редом с нея, смълчан в гнева си, със сини очи, блеснали като ръбовете на остриета, огрени от силна светлина.

Подминаваха ги окървавени и олюляващи се жители на комплекса, които се мъчеха да стигнат до стената. Някои спираха и се опитваха да обърнат Оливия обратно към изхода, но се отказваха, когато виждаха мъртвия й поглед. И така тя продължи все напред през праха и дима редом с Итън. Извървяха цялата дължина на падналия горгонски кораб със смъртоносните му рани — прогорените дупки, в които се виждаше червено живо месо, образуващо хексагонални коридори, мокри и блестящи от незнайни течности. Пътят напред беше блокиран от отпадъци. Оливия избра обиколен маршрут и Итън не се отказа да я следва. Един доскорошен балкон гореше. Под краката им хрущяха стъкла. Пред тях се въргаляха преплетени греди и кухненска мивка от неръждаема стомана. Имаше перило, огънато като пръчка стопена лакрица. В димната омая мъглявите войници се носеха наоколо като сенки, а пламъците гризяха счупени столове и холни масички.

— Оттук не може да се мине! — възкликна Итън. — Няма откъде!

Само че можеше. Оливия си знаеше, че непременно ще успее.

Винсент я чакаше и той беше добре, значи трябваше да успее да премине. Тя подмина останките на стена, на която все още висеше метализиран пластмасов рог на изобилието. Итън видя, че пред тях се простират само руини, дим, разруха и облаци прах. Зад гърба им се извисяваше мъртвият горгонски кораб и двамата подминаха зейнала дупка, от която се лееше тъмночервена течност, образуваща езерце от извънземна кръв около смазаните останки на няколко жертви.

Пред Оливия с прицелено и готово за стрелба оръжие стоеше войник на мъглявите.

— Махни се — каза Итън с тих глас, но натоварен с достатъчно мощ, за да бъде чут над припукването на пламъците. Войникът не помръдна в течение на няколко секунди, а после се отдалечи сред руините. Итън знаеше, че не го е разбрал, но онова, което действаше зад безликата маска, беше вярата, че обитателите на този свят не си струват хабенето на енергия.

— Трябва да се върнем! — заяви Итън на Оливия, която беше започнала да хлипа и да се препъва, а решителността й поддаваше. Той се пресегна да я хване за ръката, улови я и я стисна. — Оливия. Моля те. Трябва да се върнем… да се махнем оттук.

— Не още — отвърна тя през плач. — Не още… трябва да… намеря… Винсент. Винсент? — Викаше съпруга си по име, пропаднала в тъмната пещера на отчаянието. И по-високо: — Винсент?

И точно тогава Итън го видя да се показва зад гърба на Оливия.

Задаваше се през дима и праха, през кървавото езеро, през купчините греди и строшените стени…

… и това не беше Винсент.

Първо пълзеше… хлъзгаше се… после започна да се надига от останките и не, не беше и войник на мъглявите. Отдалеч изглеждаше да притежава змийска грация и странна, но омагьосваща красота, ала когато се приближи, студен ужас обхвана сърцето на Итън и изкриви в гримаса лицето му. Не беше в състояние да види добре тварта, но съзираше достатъчно, за да разбере, че същество като това е толкова чуждо на хората, та предизвиква страх, който вцепенява тялото и душата, че червата ти се връзват на възел и стомахът прави лупинг… И хем му се искаше да избяга от този сковаващ ужас, хем не можеше да остави Оливия, която, за щастие, още не го беше забелязала… но видя изражението на момчето и тъкмо се канеше да се обърне и да погледне онова, на което не бива да се спира човешки поглед — да не би очите да ослепеят.

— НЕ! — извика момчето.

Точно когато Оливия започна да се обръща, свободната му ръка подскочи с обърната навън длан и за да спаси последните остатъци от здравия разум на спътницата си, Итън си пожела горгонският пилот да изчезне, да бъде изтрит от лицето на този свят и в същия миг мозъкът му сякаш се запали и огън блъвна надолу по ръката му и към дланта. Тя гореше, все едно я е залял с цяла кофа вряло олио. Стори ли му се, че въздухът между него и съществото се изкривява… Дали промени формата си и се превърна в същински таран? Дали блесна с пламъци, на вълната от които между него и извънземното блъвнаха хиляди огнени куршуми?

Може и всичко това наведнъж да беше.

Понеже в следващата секунда съществото избухна на парчета, а Итън литна назад, като че ударен от отката на пушка за слонове. Сети се навреме да пусне ръката на Оливия, иначе щеше да я счупи. Стовари се в руините и усети как през дънките и в дясното му бедро се забива дълъг пирон, почувства как дъхът му изскача от дробовете с фъщене и пламналият му мозък пулсираше, като че ли ще се взриви.

Ръката на Оливия за малко да се извади от ставата — и щеше да бъде, ако Итън не я беше пуснал. Въпреки нахлулата болка обаче тя беше наясно, че зад нея е имало… нещо… което вече го няма. Примигна в здрача, прогони стичащите се от очите й сълзи и от устата й се проточиха нишки гъста лига.

— Какво има там? — попита тя, стиснала рамото си с ръка. — Какво е? Какво е то?

Не посмя да пристъпи и крачка повече напред, понеже там дебнеше нещо ужасно, сега направено на парчета, които тя не искаше да вижда.

Итън успя да се откачи от гвоздея, почти успя да се изправи на крака и отново падна на колене. Главата му пулсираше, гадеше му се и в устата си имаше вкус на горчив прах. С истинска сила на волята си нареди да стане и го стори. Оливия се взираше в него ококорена — трепереше и се олюляваше, сякаш всеки момент ще припадне. Зад нея, точно на ръба на полезрението си, Итън забеляза още… нещо… да се изплъзва сред руините. Опита се да заговори, не можа да издаде и звук, помъчи се отново и изхриптя:

— Трябва да вървим веднага!

— Да вървим — повтори безизразно Оливия. — Да, трябва да тръгваме.

Итън погледна към дланта си, която преди малко му се струваше запалена. Очакваше да я види или покрита с мехури, или самата тя — огромен мехур. Плътта наистина ли беше леко зачервена и може би малко подпухнала? Беше уморен и го болеше мозъкът. Дори не погледна към разкъсаното на парчета… нещо. Искаше единствено да хване Оливия за ръка и да я изведе оттук. Осъзна, че има по дрехите си извънземна кръв — кръвта на кораба. Миришеше на мъртва змия и му се прииска да повърне намясто, но нямаше време за губене, защото сигурно войниците на мъглявите можеха да я помиришат върху него. Като нищо щяха да го връхлетят и тогава незначителността му като човек нямаше да го спаси.

Хвана Оливия за ръката и се насочи натам, откъдето бяха дошли, и скоро редом с тях тръгнаха и други, но не бяха нито мъгляви, нито горгони, а окървавени и парцаливи бежанци, които си проправяха път през руините. Итън не можа да ги разпознае. Мъж носеше малко момченце и до тях се олюляваше някаква жена, всички бяха ранени и почти голи, защото вихърът на катастрофата буквално бе откъснал дрехите от телата им. Облечен в оплискана с кръв риза старец, внезапно спря да ходи и просто седна в едно люлеещо се кресло, сякаш щеше да чака идването на следващия автобус.

Оливия се взираше право напред, вече изчерпила сълзите си, с изпито и восъчно бяло лице.

— Всичко ще бъде наред — увери я Итън, но гласът му трепна, а и това сигурно беше най-глупавото, произнасяно някога, твърдение. Къде беше Дейв? Какво беше станало с Джей Ди? Ами Роджър Пел, Кейти Мейсън, Гари Рууса, Джоуъл Шустър и неколцината други, с които беше разговарял поне по веднъж? Съмняваше се, че мнозина са преживели битката, но… нали той беше жив, а и Оливия Куинтеро също.

Каза си, че всичко ще свърши дотук, ако сиваците нападнат сега, подкокоросани от шума и може би от миризмата на кръв. Така или иначе, комплексът „Пантър Ридж“ беше изиграл ролята си на убежище. Оцелелите щяха да бъдат принудени да се преместят независимо дали го искат, или не.

Уайт Меншън, помисли си.

Без значение дали можеше да им послужи за убежище, то го притегляше по-силно от всякога. Трябваше да отиде там. Трябваше… само че как? Кой щеше да му помага по време на пътуване, което изглеждаше невъзможно? Плюс това нямаше ни най-малка представа какво ще намери там, но…

„Току-що взривих един горгон — каза си. — С мисъл. Понеже пожелах.“

И си спомни за Джон Дъглас — в болницата, седнал в креслото, и въпроса му: „Какво точно си ти, понеже не смятам, че си човек“.

— Човек съм — каза момчето, без да се обръща конкретно към някого, понеже Оливия се вслушваше само в далечните писъци и викове за помощ, и осъзна, че тя е стигнала до края на пътя си като предводител на тази тъжна крепост. С повече твърдост повтори. — Човек съм. Определено.

Но въпреки това знаеше каква е истината.

Никое човешко същество не би могло да предизвика земетръс само с голо желание. Не би могло да унищожи кошмарна твар така, както току-що беше сторил, със силата на желанието си.

Итън се разплака беззвучно. Беше загубен, макар че същевременно водеше Оливия напред. Беше загубен и все някак… по някакъв начин…

Трябваше да открие кой е и какво точно представлява — и да не се отказва дори да умре.