Робърт Маккамън
Границата (11)

Единадесет

Макар че спяха в различни легла, Реджина знаеше кога мъжът й е станал. И без да поглежда часовника, знаеше и защо. Чу го да си поема дълъг, треперлив дъх, с което предаваше огромен подтекст. Продължи да стиска очи, защото не искаше да го поглежда, не желаеше и той да узнае, че е будна. Мразеше го. Да се оправя сам!

Мъжът, известен като Джеферсън Джерико^[1], влезе в банята и затвори вратата, преди да светне лампата. Съпругата му остана неподвижна в леглото. Най-много да беше стиснала очи една идея по-здраво.

Припомни си онази априлска сутрин преди две години, когато реши, че повече не е в състояние да понася съвместния им живот — нито минута повече. Джеферсън се беше настанил на моравата в синьото си кресло тип „Адирондак“^[2], под големия дъб с чашата си с кафе, на която беше написано „БОГ Е ИГРАЧ НА ЕДРО“. Той обичаше кафето си без мляко, с половин лъжичка захар. Сядаше винаги на едно и също място, там, където сенките охлаждаха тенесийската ливада. Конете танцуваха за него зад оградата си. Реджина го гледаше как изпъва крака и се хили срещу слънцето и си помисли: „Не мога да понасям всичко това нито минута повече, нито секунда“.

Така че се прибра от верандата, която опасваше голямата къща в стил английско имение, отиде до кабинета му и отвори чекмеджето, където Джеферсън държеше своя „Смит и Уесън“. Беше го гледала при стрелба по мишени и знаеше къде се намира предпазителят и как да зареди оръжието. Беше родена във ферма и по трудния начин се добра до богатствата, които сега я измъчваха, и Христос й беше свидетел, че би могла да стреля с пистолет, ако й се наложи.

А точно сега Реджина беше преценила, че се налага.

Със заредения и готов за стрелба пистолет в ръка и с жълтата копринена нощница, развяваща се около нея в лекия утринен бриз, Реджина слезе от верандата и извървя застланата с камъни пътека, която водеше покрай декоративния кладенец и беседката. Смътно си спомняше, че е трети април и има да прибира дрехи от химическото, обаче майната им.

Днес щеше да е денят, в който ще убие пастора.

Лъжеца. Мръсника. Онзи, дето така извърта истината, че да те накара да почнеш да смяташ за лъжец себе си, и да вярваш, че очите и ушите ти са само повредени инструменти. Реджина мразеше начина, по който Джеферсън се усмихва, по който печели всичко, мразеше късмета и красотата му и вечно протегнатата му ръка, готова да превърне някоя заблудена девойка в по-добра християнка. И ако тя беше достатъчно хубава и се поддаваше достатъчно добре на лъжите му, той можеше да й даде възможност да надзърне в Рая, но тя непременно трябваше да е „играч на едро“ — също като него. Трябваше да стане „мечтателка“ и „смелчага“ — всички онези натрапчиви празни слова, имена и фрази, предназначени да накарат хората да се чувстват много важни, така че да бъдат контролирани в пъти по-лесно.

„Проповеднико… — помисли си Реджина и осъзна, че може би се е побъркала, а може и да е още пияна от бърбъна, който си беше пийнала снощи. — Мой верен съпруже и любовнико, спътниче и нощни демоне… Време е да ти сваля шибаната усмивчица от устата!“

Но тя бе преди всичко разочарована и съсипана и не можеше да продължи да я кара по този начин — да позволи на съпруга си да живее и ден повече. Май щеше да е най-добре да си отидат заедно. Май най-ужасно от всички беше шестнадесетгодишното момиче, онова с проблема с наркотиците, което се самоуби накрая. Онова с петносаното от сълзи листче от тефтерче, което Реджина намери, докато стягаше костюмите на мъжа си за химическото. Дали той беше пожелал тя да го намери? Дали го беше сложил във вътрешния си джоб, така че съпругата му да го открие и да осъзнае колко малко значи за него, и че е най-добре да си затваря устата, иначе всичките тези богатства от Играта на едро ще се превърнат в дим и пепел? И да открие, че Джеферсън е ограбвал момичетата и жените — същите, които идваха при него обременени и смазани от живота, просещи помощта му? Онези от програмата за наркоманки, неженените майки и пребиваните девойчета с насинени очи и кървящи сърца, които се нуждаеха от любов?

Реджина познаваше сума момичета, които имаха проблеми с бащите си и винаги търсеха любов, все едно откъде ще им дойде. Бяха изгладнели за нея и имаха нужда да ги изпълва докрай. Знаеше, понеже беше една от тях. И ето ти го на̀, ухилен рано заран и настанен да съзерцава разкошния пейзаж от креслото си на моравата, седи о-тъй-прекрасният и о-толкова-светият, и о-шибано-покровителстващият Джеферсън Джерико, чиято крепост беше напът да падне, понеже неговата фермерска женичка — вече пораснала и в края на трийсетте, яздена здравата и копняла за още — внезапно бе прегърнала религията.

О, крепостните стени на Йерихон бяха заразени. Бяха мръсни и грозни, нашарени с пукнатини и пълни със зловещи пълзящи твари.

Един куршум щеше да оправи всичко. След това Реджина щеше да се върне в къщата, да седне зад бюрото в кабинета и да опише подробно защо е постъпила така, както и всичките онези мръсни факти, които съдържаше заключението от разследването на детективската агенция, а на края щеше да напише и истинското име на Джеферсън, та светът да узнае как греховете на Леон Къшман са го докарали до количката в моргата.

Реджина прекоси боса моравата с изумруден декоративен троскот и безшумно застана зад гърба на мъжа си. Съзря пейзажа, който гледаше и той — под хълма с къщата на Джерико и отвъд пасището, където се забавляваха конете, се простираше градчето. Неговият град, онзи, който бе видял в мечтите си и бе построил. Къпеше се в утринните лъчи на слънцето и покритите му с мед покриви сияеха като небесното злато. Градът беше наречен — съвсем логично от гледната точка на жена, която се канеше да премахне човек — Ню Идън^[3]. Беше построен да напомня американско градче от петдесетте, макар че надали някой вече помнеше как точно трябва да изглежда то: всъщност идеше реч за фантазия, за определено състояние на духа. Къщите бяха вдигнати в няколко различни стила и боядисани в успокояващи цветове. Имаха си малки, но скъпи дворчета и бяха наредени на улици, които се разклоняваха радиално от централната, най-голямата и най-пищна сграда — Църквата на играчите на едро. Отвисоко на Реджина й се струваше, че сградата е направена не от млечнобял камък, а от белезникав восък и за нея и цената й не беше повече от на локва слуз.

Ню Идън се гушеше сред полегатите хълмове и ливади на трийсет и шест мили от Нешвил, Тенеси. От време на време някой певец, лапнал голяма сума, за да прегърне доктрината на Играчите на едро, пристигаше в градчето за концерт на също толкова голяма сцена. Това обикновено привличаше и част от феновете му. Списъкът с желаещи да се заселят в Ню Идън беше по-дълъг от селски път. Имаше дори списък с чакащи да бъдат наети за черноработници по поддръжката и в охранителните отряди. Видно беше, че всички напъваха да влязат през кованите порти.

„Днес — помисли си Реджина — ще се отвори особено елитно свободно място.“

Тя понечи да заговори — да каже нещо от рода на „Алчно копеле такова“ или „Знам всичко“, или „Няма да допусна да продължаваш с тази гавра“, но реши да остави разговорите на пистолета. Веднага щом изстрелът се разнесеше долу, момчетата от охраната щяха да препуснат по дългата извита алея в своите златни колесници „Сегуей“^[4]. Реджина нямаше да разполага с кой знае колко време да напише писмото си и да сложи края на битието си. Време беше. Време, време… даже му беше минало времето.

Тя се прицели в темето на Леон Къшман — право в гъстата, хермелиново кестенява коса, и плавно започна да обира спусъка. Сърцето й препускаше устремно. Зачуди се дали да не прикрие лице с другата си длан, понеже не искаше мозъкът да я опръска. Отказа се от идеята — за да удържи пистолета стабилен, се нуждаеше и от двете си ръце.

Направи го, каза си.

Да.

Сега.

Но точно когато Реджина Джерико, по баща Клантън, започна да влага известно усилие в натиска на спусъка, небето се взриви.

Шумотевицата не бе предизвикана от достолепния глас на Господ, обадил се, за да спаси живота на Джеферсън Джерико. Приличаше по-скоро на разцепващия главата тътен на хиляда демонични гърла, крещящи едновременно на злостни и непознати езици — експлозия в зенита на Вавилонската кула в Ада — и после затихна до басовото, мрачно мърморене на луд в мазе, който бърбори нечленоразделно.

Джеферсън беше паднал от креслото си. То цялото се беше преобърнало. Шумът беше принудил Реджина да се обърне трескаво — навреме, за да види чутовен червен проблясък в небето на запад, на около дванайсет хиляди фута над зелените ливади и ширналите се пасища. И от дълбините на тази светкавица така, сякаш се изграждаше едновременно с изплъзването си от небитието, се появи огромно триъгълно чудовище, нашарено с жълто, черно и кафяво. Реджина се скова от такъв ужас, какъвто не бе познавала дори когато баща й в пристъпите на религиозен гняв я заключваше в тъмния килер, та после с токата на колана си да пребие като куче майка й. Втренчена в небесното чудовище, тя изтърва оръжието, което се изплъзна от пръстите й и падна на буйната морава.

В този миг Джеферсън извиси глас — същия, от който десетки хиляди се опиваха в търсене на напътствия, подкрепа и богатство. Само дето сега скимтеше отчаяно:

— Боже, опази ни!

След това първо погледна към лицето на Реджина и после видя падналото оръжие. Посегна с трепереща ръка към него и когато го вдигна, я измери с такова изражение, че тя си представи как вратата на килера се хлопва в лицето й. И ключалката щраква.

Сега, свита в леглото си в същата онази къща в английски стил, обърната към същия, но и отвратително променен Ню Идън, Реджина Джерико притисна длан към устата си, понеже й се искаше да пищи. Скоро предстоеше да настъпи денят: новите богове щяха да го доведат, само дето щеше да е досущ като лампата, светната от Джеферсън в банята. Светлината щеше да е една идея твърде ярка и същевременно прекомерно синкава и нямаше да предлага истинска наслада или топлина. Но пък жителите на Ню Идън бяха живи и за тях се грижеха добре. Бяха станали част от новия ред на живота. Реджина чу как в мивката в банята потече вода, но и водата сега беше различна — да, прозрачна и чиста, но оставяше усещане за мазно, което не можеше да бъде нито избърсано, нито попито, нито изтъркано. Но все пак имаше вода и Джеферсън си плискаше лицето, преди да се избръсне с електрическата самобръсначка.

В един от разказите си за тварта, направен в лапите на ужаса, беше споделил с Реджина, че на нея й харесва да се отзовава чисто избръснат. Да се бръсне, след като тя го повикаше и отзад между плешките му наченеше онова леко гъделичкане. Разбира се, местните вече не разполагаха с онези готини самобръсначки с по четири-пет ножчета. Нямаше дори такива с по едно. Вярно, ножовете в кухнята си стояха, но когато миналия декември Реджина се опита да си пререже гърлото с един от тях, той се превърна в мека гума, с която не би могла да махне и връхчето на топящ се сладолед. Когато го прибра в чекмеджето, острието отново доби нормален вид.

Те ни наблюдават, беше й казал Джеферсън. Винаги ни наблюдават. Няма да ни позволят да се нараним.

Но защо — беше го попитала тя в един от пристъпите си на паника. — Защо? Какво искат от нас?

Те ни харесват — отвърна й Джеферсън. — Тя ни харесва.

След това на лицето му цъфна усмивка — призрачно подобие на обичайната, понеже в одушевените му тъмни очи цареше празнота, но все пак беше усмивката на Играч на едро, който иска винаги да бъде на страната на печелившите. След което тихичко добави:

— Тя ме харесва. А градът и всички останали са… ами нещо като мравешка ферма за любопитно дете. Просто гледай мравките и виж какво ще правят. Мравките се въртят в безкраен кръг и си мислят, че отиват нанякъде… Мислят си, че имат свобода. Или каквото и да означава това за една мравка. Мила, според мен съм напът да откача!

— Не — каза му Реджина с поглед, пламнал от огъня на омразата и отвращението. — Вече не съм ти никаква „скъпа“.

Тя остана със затворени очи и лежеше неподвижна като смъртта. Това беше единственият начин да продължи да живее, ако изобщо този живот можеше да се нарече истински. Гражданите на Ню Идън нямаха избор. До един бяха станали мравки и малката кутийка на мравешката им ферма бе наредена на полицата някъде далеч извън познатия им отпреди свят. Някъде, чието местоположение принуждаваше мозъка да спре да работи, защото не съществува отговор на въпроса „къде точно“.

Реджина чу Джеферсън да кашля и да повръща в тоалетната. След минутка казанчето изшуртя и извратената изкуствена вода пое… накъде? Съпругата му знаеше, че той се страхува. Боеше се до смърт. Ако се пресегнеше и докоснеше леглото му, щеше да напипа петното влага от потта, бликнала от порите му веднага щом бе чул — усетил — зова й. Но той щеше да се отзове, понеже, ако не го стореше, болката начеваше в основата на врата му, докато не достигнеше нива, при които имаше чувството, че черепът му се пръска. Беше го разказал на Реджина, все едно на нея й пукаше.

Хайде де, обличай се — каза му наум. — Обличай се, обирай си крушите оттука и се пъхай в обятията на върховната си господарка…

Поне предполагаше, че тварта има ръце. Така и не попита, а Джеферсън никога не влизаше в подробности. Но когато се прибереше — и понякога това ставаше след дни, защото, както той твърдеше, на онова място отвъд възможностите на човек да го проумее времето било изкривено — отново щеше да му е зле и сгушен в ъгъла, да ридае като дете — момченце в кожата и костюма на възрастен. Реджина не изпитваше симпатия към него. Нито капка, понеже истинският, всемогъщ Господ бе решил да събори дома на Играчите на едро и целият Ню Идън бе прогонен от градината в сянката на змията.

Просто ме остави да спя — помисли си Реджина. — Моля те… Боже… остави ме да спя.

Но не би могла да заспи, докато съпругът й не излезе от банята, не се облече в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка с изискани шарки — която, както винаги, зверски се затрудни да завърже — и не напусне стаята, за да слезе по стълбите. Стъпваше тежко с лъскавите си черни патъци, все едно бе поел към обесването си.

Върви в Ада — каза си Реджина. — Заслужаваш го.

След това той си отиде, а тя отново се унесе в сън след няколко дълги минути мълчалив плач, понеже Мравешката ферма беше жестоко, ужасно място.

Джеферсън Джерико отвори стъклените врати, които водеха към задната тераса. Излезе на нея и след това се спусна по каменните стъпала до задния двор, което сякаш му отне цяла вечност. Погледна нагоре в мрака и не видя звезди. Никога не изгряваха звезди. Продължи да се отдалечава все повече през моравата, с препускащо сърце и пресъхнала уста, а момчешки красивото му лице бе изпънато и сковано и така силно стискаше зъби, че имаше опасност да се пукнат от натиска. Няколко вече бяха пукнати. Предните му зъби вече се бяха строшавали на назъбени парчета само за да станат отново прекрасни след няколко дни.

Той продължи да върви в очакване да го сполети онова усещане…

След това, на следващата крачка, пристъпи в съвсем различен свят.

В едната секунда се намираше в мрака в собствения си заден двор, а в следващата…

Днес това беше спалня в дом, който навярно щеше да се окаже френско имение.

Беше някъде от края на XIX век, предположи Джеферсън. Не че беше специалист по дадения исторически период, просто му напомни на образ, изваден от филмов декор… Френско имение, 1890-та, навсякъде горят бели свещи с различни размери, на прозорците има тежки пурпурни драперии, леглото под пищния балдахин също е пурпурно, на стената — голям гоблен на жена, предлагаща ябълка на еднорог, на поне осем фута над главата му — канделабър с още дузина пламтящи свещи. Под лъскавите си обувки откри дебел червен килим, постлан върху дъсчен под. Стените бяха с ламперия от лакирано дърво и от другата страна на стаята се намираше една-единствена врата.

Призоваването отзад в шията на Джеферсън все още пулсираше лекичко. Имаше чувството, че първо са разтегнали тялото му, а после са го навили. Костите го боляха. Дрехите му, както и плътта, леко миришеха на изгоряло. В ямата на стомаха му се таеше обичайното безпокойство и той отново бе започнал да се поти. Погледна към завесите, които прикриваха прозореца, и се зачуди какво ли ще види, ако ги дръпне настрани. Последния път стаята беше изцяло бяла, футуристична, с пулсиращи лъчи светлина, които се гонеха по тавана. Чудеше се дали пришълците по някакъв начин улавят стари филми, които да преглеждат в търсене на идеи, или четат умовете на хората, или… каквото и да правеха, бяха много добри в пресъздаването на сложни фантазии.

Джеферсън Джерико стоеше в очакване. Реши да направи крачка назад, за да провери дали може да се върне, откъдето бе дошъл. Отстъпи, но не — не се озова на моравата. Помисли си, че Господ го наказваше яката. Ама наистина сериозно — задето беше прекарал Ню Идън през серия схеми на Понци^[5]. Също и заради сметките му, измамите и ламтежите. Ако Джеферсън видеше нещо или някого, когото желаеше, взимаше го. Така постъпваше той. И ако Господ искаше да го накаже заради това, каза си: тогава защо изобщо му беше дал златния език и харизмата да уговаря всекиго да прави каквото пожелае той; защо Господ му беше дал способността при всяка открила се възможност да намира изход за бесните си сексуални ламтежи; защо го бе наградил с това здраво тяло и хубавото лице, които можеха да накарат инвеститорите да отворят портфейлите си, без да задават въпроси, и тийнейджърки девственици да разтварят краката си като хипнотизирани от сияйната му мъжественост?

Въпросът беше, че го биваше. Биваше го във всяко проклето нещо, което наченеше. Биваше го в планирането, в управлението на парите, в речите пред публика, в убеждаването и в секса. Там го биваше особено много. Беше изобретателен и винаги готов да експериментира върху нова плът. И ако Господ го наказваше за всичко това, тогава защо беше сътворил толкова много разочаровани жени, които си търсеха онзи тип тръпка, каквато той се наслаждаваше да им осигурява? Защо Господ беше сътворил толкова много податлив народец — да го слуша, но да не го чува, и така бе предоставил на Джеферсън Джерико точно предизвикателството, за което копнееше, та да им очисти джобовете до дъно?

И всичко се беше оказало толкова лесно. Още от онзи дъждовен понеделник преди четиринайсет години, на паркинга на автокъщата в Литъл Рок, Арканзас, когато засия трептящата дъга и трийсетгодишният „Продавач на месеца номер едно“ Леон Къшман я бе видял от прозореца на претъпкания си офис и бе получил прозрение.

Майната й на продажбата на коли. Ако човек иска да си изкара сериозни парици, той продава на хората дъги!

А го постига като… създава религия.

Хвърля заровете за високи залози и кара хората да вярват в думите, които бликат от устата му като река от сладко вино.

Мога да се справя с това — реши Леон Къшман. — Аз, синът на издънилия се продавач на мебели, който разби семейството ни и нагази с двата крака в продължил цяла седмица алкохолен запой в евтино малко мотелче.

Кълна се в Господа, че мога да се извися. Мога да им продавам дъги… мога да ги направя играчи на едро, господари на собствените си съдби. Е… да речем, че хората ще мислят така за себе си… но не е ли именно това работата на добрия водач?

Да. Да. Това ще се хареса на Реджина, а тя все ще може да предложи и още някоя добра идея.

Да!

Вратата от другата страна на стаята се отвори полека, като на игра.

Джеферсън Джерико усети как по челото му избиват капки пот. Студена тръпка пролази по протежение на гръбнака му. Не можеше да се овладее: въпреки че беше шест фута и два инча висок и як като бик, трепереше от ужас.

Тя идваше да се позабавлява с играчката си.