Нелсън Демил
Сияен ангел (23)

23.

Василий Петров влезе в дока, който бе осветен съвсем слабо от няколко лампи и подводните светлини.

На отсрещната страна беше вързана амфибията, която щеше да откара него, Горски и Глеб от „Хана“ до кея на Бруклин — макар че беше сигурен, че може да убие Глеб и сам да поеме управлението й. Колкото до откриването на кея, беше посещавал мястото два пъти — веднъж с кола и веднъж по море; дори беше летял над мястото с хеликоптер и знаеше, че може да го открие дори през нощта по големия навес, който го покриваше. Такъв беше планът. Но можеше да се наложи да го променят.

Пред него беше вързана спасителната лодка от риболовния траулер. На дъното й лежеше черен сандък. Горски и Урманов бяха до него.

Петров им направи знак да останат в лодката, отиде до мостчето, където да не могат да го чуят, и се обади на мостика по интеркома.

— Капитанът — отговори Глеб.

— Василий. Докладвайте.

— Е, движим се, както виждате. Начертах курс на двайсет морски мили от брега, до морския път. След още няколко минути ще развием пълна скорост и ако наистина успея да изстискам двайсет и пет възела от двигателите, ще сме при моста Верацано след по-малко от два часа, в зависимост от приливите и теченията.

Петров си погледна часовника. Това означаваше, че ще се озоват пред пристанището някъде към полунощ. Може би по-рано, ако теченията са попътни. Ако американците ги очакваха, щеше да продължи на пълен ход направо в пристанището и след като „Хана“ стигне на стотина метра от Манхатън, щеше ръчно да взриви бомбата.

Като арабски атентатор самоубиец.

Но това не беше задължително. Трябваше му повече информация.

— Видях още един хеликоптер да лети на изток. Както и два скоростни катера на радара — каза Глеб. — Щом ги виждам аз, те също ме виждат.

— Те не знаят какво търсят.

Глеб не отговори на забележката му.

— Риболовният кораб ще остане на място още пет минути. Ако не получи съобщение от мен, ще отплава обратно за Санкт Петербург.

— Надявам се уловът им да е бил добър.

— Е, значи жребият е хвърлен.

— Беше хвърлен отдавна в Москва. — Петров смени темата. — Защо затворихте вратата на мостика?

— За да не получа куршум в гърба.

— Предполагам, че имате предвид моряка.

Глеб не отговори.

— Заключихте ли?

— Такава е процедурата, ако на борда има опасност.

Петров знаеше, че вратата на мостика може да се заключва отвътре, но не може да се отвори отвън без въвеждането на код. Така че Глеб се беше изолирал от Петров и имаше логична причина да го направи.

— Ще получа пълен достъп до мостика.

— Когато дойдете, донесете ми кафе.

Петров пропусна отговора му покрай ушите си.

— Можете да се свържете с мен чрез високоговорителя. Аз съм в дока.

— Виждам ви на монитора и ако онова нещо, върху което работите, започне да пуши, скачам във водата. — Глеб се разсмя.

Петров изключи интеркома, бързо се върна до лодката и скочи в нея.

— Предполагам, че не сте намерили моряка — каза Горски.

Петров поклати глава и сложи ръка върху черния сандък.

— Сега това заслужава цялото ни внимание. — Погледна Горски и Урманов. — Готови ли сме?

Горски кимна. Урманов не.

— Отключи го — каза Петров на Горски.

Горски клекна пред сандъка, който имаше стандартна закопчалка и катинар на капака, сякаш наистина бе куфар, макар че закопчалката и катинарът бяха изработени от титанова сплав, както и самият сандък.

Въведе запомнената наизуст шестцифрена комбинация, чу тихо изщракване и свали катинара.

Петров се обърна към Урманов.

— Честта е ваша, докторе.

Урманов впери поглед в черния сандък, стана и постави ръце отстрани. Вдигна тежкия обшит с олово херметичен капак, докато двете стоманени подпори не се закрепиха на местата си.

Петров, Горски и Урманов погледнаха устройството, което заемаше цялото пространство. В долния десен ъгъл беше гравирано означението RA-115, следвано от –01, което показваше, че може да работи под вода.

Петров и Горски се спогледаха и кимнаха. Да, беше точно като устройството, върху което бяха тренирали — с тази разлика, че това имаше сърцевина от плутоний с формата и размерите на топка за американски футбол.

Големината на ядрото неизменно впечатляваше Петров. Трудно можеше да си представи как нещо толкова малко е в състояние да създаде огнено кълбо колкото шест стадиона, издигащо се на повече от петстотин метра във въздуха и развиващо температура над десет милиона градуса по Целзий, като изпарява всичко наоколо, подпалва запалителните материали на още половин километър и стопява стомана, стъкло и плът.

А след това идваше ред на ударната вълна, която се движеше със скоростта на звука, рушеше сгради и запращаше във въздуха хора и автомобили като сухи листа, пометени от буря.

А онова, което следваше, бе още по-лошо — радиоактивен облак, движещ се по посоката на вятъра и поразяващ всеки, който има контакт с него. Петров помнеше катастрофата с ядрения реактор в Чернобил. Повече от две десетилетия след нея хората още умираха от радиационно отравяне.

Погледна алуминиевия корпус на устройството. Четирите му ъгъла бяха закрепени с винтове, за чието развиване беше нужен специален инструмент, който Урманов носеше със себе си и щеше да го използва при нужда. Освен това комплектът съдържаше и инструментите, необходими при възникване на проблем с устройството. Петров и Горски можеха да приведат миниатюрната бомба в готовност и без физика, но нямаха право да махат калъфа и да оголят вътрешните й части.

Ироничното бе, че проблемите не се създаваха от плутониевото ядро и дори не от електрониката — а от двата капсул-детонатора и конвенционалните заряди, които бяха разположени около плутония и чиято цел бе да го свият, за да се получи критичната маса, необходима за ядрената реакция. Те можеха да се взривят, ако не се работи правилно с тях. Така ерата на барута се срещаше с атомната ера в този сандък. И доктор Урманов, ядреният физик, разбираше и от двете епохи, както познаваше и сложната електроника, ако тя създаде неочакван проблем.

От ръководството бяха казали на Петров, че шансът за неизправност е по-малък от пет процента. Урманов беше необходим, за да сведе тази вероятност до нула.

А ако физикът не искаше да реши проблема, те разполагаха с начини да му припомнят сложните детайли на устройството, което беше изобретил.

Петров отново погледна алуминиевия корпус. По него нямаше копчета, циферблати и превключватели — само малки разноцветни портове, в които можеше да се включи електроника.

Часовниковият механизъм бе вътрешен и нямаше дисплей, но можеше да се покаже на ръчното устройство, което се намираше в найлонова опаковка върху алуминиевия корпус.

Петров взе устройството и го извади от опаковката. Като се изключеха висящите разноцветни жици, то приличаше на голям сателитен телефон. И сигналите всъщност можеха да се пратят в Москва, както и към бомбата.

— Сетихте ли се да вземете вашето? — попита той Урманов.

Физикът бръкна в сака си и извади резервното устройство.

— Ще използваме това, което идва с пратката — каза Петров.

Пъхна черния жак в порта с черен кръг около него, погледна дисплея и добави:

— Батерията е напълно заредена и цялата електроника е в изправност.

Обърна устройството към Урманов и Горски, които кимнаха и повториха: „В изправност“.

Петров включи зеления жак в зеления порт и пак погледна дисплея.

— Нивото на радиацията е в нормалните граници. — Това означаваше, че няма изтичане на радиация и изтощаване на плутония, което беше жизненоважно, ако искаха да получат взрив с мощност десет килотона.

Обърна устройството към Урманов.

— Нали така?

Урманов кимна.

Високоговорителят изпращя и гласът на Глеб изпълни гаража:

— Хеликоптер пред нас на триста метра разстояние и четиристотин метра височина, посока юг. Има прожектор и лъчът мина за момент през нас.

— Ако търсят амфибията — каза Петров на Горски, — ще им трябва рентгеново зрение, като на Супермен.

Горски се усмихна, но изглеждаше разтревожен.

Петров погледна отворения сандък. Той вече излъчваше достатъчно радиация, за да бъде засечен, но изтичането й щеше да е по-слабо при затворен капак и никакво под вода. Сега обаче бяха оголени и трябваше да побързат с привеждането в готовност. Петров още не вярваше, че американците си мислят за немислимото, но биха могли да засекат случайно източника на радиация, ако детекторите им са включени и ако някой на борда на хеликоптер или катер забележи мигащата светлина или чуе звуковия сигнал въпреки шума на двигателите.

— Ще продължим — каза той.

Включи жълтия жак в жълтия порт и на екрана се появи цифров календар. Той избра за дата 12 септември и превключи в режим часовник. Натисна бутона за часа и спря на 08. След това нагласи минутите на 46.

12 септември — 08:46

Натисна бутона за потвърждение и отбеляза:

— По това време ще сме над Атлантика и ще си пием кафето.

Горски кимна, макар че вече не беше сигурен, че ще се качат на частния самолет. Полковник Петров обаче изглеждаше уверен, сякаш над тях не прелитаха хеликоптери и в морето нямаше катери. Погледна Урманов. Сега, минута преди всичко да стане реалност, Урманов беше изпаднал едва ли не в ступор.

Петров включи последния жак — червения — в последния порт.

— Ще повтаряме кода заедно. — Той постави пръст върху дисплея, на който сега имаше циферблат. — Седем.

— Седем — повтори Горски.

— Седем — каза Урманов.

Петров натисна седем.

— Три.

— Три.

— Три.

Петров натисна три.

— Девет.

Продължиха с осемцифровия код до последната цифра, която беше известна единствено на Петров. Той я натисна — нула — и циферблатът изчезна, за да се смени с думите В ГОТОВНОСТ.

И това беше всичко, помисли си Петров. Вдигна устройството към Горски и Урманов, за да могат да го прочетат, и се обърна към физика.

— Е, докторе, нямаше проблеми и в крайна сметка нямахме нужда от вас.

Урманов не отговори.

— Проектирали сте много надеждно оръжие — продължи Петров. — Моите поздравления.

Урманов отново не отговори.

Петров извади четирите жици, после включи резервното устройство на Урманов и отново мина през процедурата.

— Доволен съм — каза накрая и погледна учения. — А вие?

Урманов кимна.

— Добре. Значи сме сто процента сигурни, че утре в осем и четирийсет и шест ще се произведе ядрен взрив. — Взря се в очите на Урманов. — Нали?

— Нищо не е стопроцентово сигурно — отвърна Урманов.

— Някои неща са. — Петров погледна Горски и той кимна.

Петров извади жиците от устройството. Към вътрешната страна на вдигнатия капак беше закрепена дълга намотка медна жица. На единия й край имаше дълга медна игла, а другият беше с черно гумено топче. Петров пъхна иглата в херметичния порт от дясната страна на сандъка и хвърли топчето във водата. Това беше външната антена, която бе нужна, ако се наложеше Петров да прати сигнал от преносимото устройство до бомбата. Можеше да изпрати само два сигнала: за изключване на часовника — сигнал, който нямаше намерение да изпраща, или за предсрочно взривяване. И имаше вероятност да му се наложи да изпрати втория сигнал.

Превключи преносимото устройство на дистанционен режим и провери връзката с антената. Дисплеят показа всички данни — състояние на батерията и електрониката, радиацията, времето на детонацията и състоянието — В ГОТОВНОСТ.

След като се увери, че контролира часовника, той се обърна към Горски.

— Можеш да затвориш капака.

— Не!

Петров и Горски се обърнаха. Урманов стоеше при щурвала на лодката с пистолет в ръка. Тресеше се неудържимо.

— Казахте ми, че пистолетът ви е в сака — отбеляза Горски. — Не харесвам хора, които ме лъжат.

Урманов махна с оръжието и с треперещ глас каза:

— Дръпнете се… от сандъка.

Петров и Горски се спогледаха, кимнаха и се преместиха в противоположните страни на лодката.

Урманов пристъпи напред, насочи пистолета към алуминиевия корпус на ядреното устройство и дръпна спусъка.

Чу се само глухо цъкане.

— Не сте вкарали патрон в цевта — каза Горски и пристъпи към Урманов. — Ето, дайте да ви покажа.

Грабна пистолета от треперещата ръка на Урманов, зареди и опря дулото в челото му. Дръпна спусъка — и отново се чу само глухо цъкане.

Урманов падна на колене, скри лице в шепи и цялото му тяло се разтресе.

— Май някой е бракувал оръжието ви — каза Горски, хвърли пистолета във водата, сграбчи Урманов за ризата и го изправи. Отстъпи крачка назад и заби юмрук в слънчевия му сплит.

Урманов изпъшка, преви се и отново рухна на колене, като се държеше за корема.

Петров погледна охранителната камера и се запита дали Глеб е видял всичко това.

— Мисля, че за днес застреляхме достатъчно хора. Вържи го на дока — каза той на Горски и се обърна към Урманов. — Вие пръв ще видите ядрената експлозия. В мига, когато избухне.

Горски кимна разбиращо и помъкна Урманов към дока.

Петров затвори херметическия капак и го закопча. Извади пистолета си и изстреля осем куршума в дъното на лодката. От дупките бликнаха малки фонтани. Петров взе сака на Урманов и двете преносими устройства и скочи от потъващата лодка на кея.

Горски вече беше намерил въже и бе вързал ръцете на Урманов отзад за един кнехт. Урманов беше с лице към лодката, краката му висяха над водата.

— Можете да си зяпате бомбата до девет без четиринайсет сутринта — каза му Горски. — После затворете очи, за да не ослепеете от блясъка. — Клекна до учения и го попита: — Да унищожите бомбата ли се опитахте? Или да я взривите?

Урманов не отговори.

— Е… май и самият вие не знаете.

После се обърна към Горски и нареди:

— Изгаси осветлението. Остави само подводното, за да наблюдаваме помещението.

Горски бързо отиде до свързващото мостче и изключи непреките светлини. Докът остана осветен единствено от трептящите подводни светлини.

Петров гледаше лодката, която потъваше заедно с ядреното устройство. Не се вдигнаха никакви мехури, което показваше, че сандъкът наистина е водонепроницаем.

Спасителната лодка легна на дъното под два метра вода.

— Свършено е — каза Петров.

— Свършено е — съгласи се Горски.

Докато си тръгнаха, Урманов изкрещя:

— Вие сте чудовища! Чудовища!

Петров спря и се обърна.

— Ние ли сме чудовища? Може би, докторе, но вие сте създателят на чудовището. Помислете си върху това, докато чакате създанието ви да ви убие. — И добави: — Приятна вечер.