Нелсън Демил
Сияен ангел (3)

3.

Агентите от ГНД обикновено не се зачисляват само към една група чуждестранни дипломати. Аз обаче май работя доста често на руския фронт, може би защото руснаците имат много голям дипломатически контингент в Ню Йорк — около двеста души, включително консулството им на Източна 91-ва. И може би това обяснява защо всеки път, когато Тес Фарадей е с мен, субектите ни са руснаци. Или може би не го обяснява. Реших да изясня въпроса.

— Съвпадение ли е, че работиш с мен само когато следя руснаци?

— Мисля, че е според закона на средните стойности — обясни тя. — Другите големи цели са ислямските дипломати, а някой ми каза, че ти е забранено да припарваш на по-малко от сто метра от мюсюлманин.

Това май обяснява нещата — закон на средните стойности. Но освен това ми се случваше да следя китайци, кубинци и онези психопати от Северна Корея, а в нито един от тези случаи госпожица Фарадей не е била с мен. Все пак реших да не задълбавам в тази посока.

— В момента карам курс по съобразяване с особеностите на ислямската култура — уверих я.

Тя се разсмя.

Всъщност ми беше казано да не забравям, че повечето от мишените ми имат дипломатически статут и съответно дипломатически имунитет, дори да са шпиони или потенциални терористи. Това не означаваше, че биха взривили безнаказано Федерал Плаза 26, но ме задължаваше да съм по-благоразумен и не толкова физически непосредствен в методите си. Навремето смазах топките на един ирански дипломат в Атлантик Сити, но тогава бях във ФАТС, преди ГНД и преди да мина през съответното обучение за работа с дипломатическата общност. Сега съм много по-любезен.

Като сме на тази тема, много хора от разузнавателната общност (а и от широката публика) са на мнение, че ООН е свърталище на шпиони, което в известен смисъл си е точно така. Но аз гледам на това като на гаранция за работата ми. Така де, ако ООН се премести някъде другаде, ще изгубя чудесната си работа. Вижте какво стана с всички събирачи на конски фъшкии в Ню Йорк, когато изобретиха автомобила. От друга страна, бих минал чудесно и без тази работа и без типове като полковник Василий Петров в града.

И като стана въпрос за сигурност на работното място, попитах Тес:

— Кой приказва за мен?

— Всички.

— Все добри неща, надявам се.

— Ти си легенда.

— Затова ли искаш да работиш с мен?

— Никога не съм искала. Огромно его имаш — сгълча ме тя.

Напомних си, че Тес не е зелен новобранец, паднал от наборния камион. Била е адвокат от Уолстрийт, вероятно е посещавала добри учебни заведения и изглеждаше самоуверена. Освен това имаше вид на жена, свикнала нещата да стават по нейния начин. Изненадан съм, че досега не ни се е случвало да се хванем за гушите.

Открих също, че в някои отношения руснаците мислят като нас, за разлика от ислямските типове. А щом мислят като нас, могат да предвидят ходовете ни, а ние техните. Именно това прави следенето на руснаци интересно. Освен това е по-вероятно да се отбият в някой бар с голи цици, отколкото Абдул.

— За какво си се замислил?

— За един познат, който отишъл в сексмагазин и попитал за надуваема секскукла.

— Това някакъв виц ли е?

— И продавачът го пита: „Каква да бъде? Християнка, еврейка или мюсюлманка?“ Моят човек пита: „Каква е разликата?“ А продавачът отговаря: „Ами, мюсюлманките обичат да се взривяват“.

Тес се разсмя.

— Ама че гадост. Май си прекарал в Близкоизточния отдел по-дълго от необходимото.

— Явно.

Все пак работата си я биваше и аз, разбира се, се отличих, макар че започнах да губя търпение към мюсюлманските джентълмени, които разследвах. Освен това политическата коректност на ФАТС и ФБР ми идваше в повечко и може би на няколко пъти ми се случи да пресека чертата.

А и ако трябва да съм честен, присъствието ми на 26-и етаж на Федерал Плаза 26 компрометираше кариерата на жена ми. И някои биха казали, че положението й ми е спасявало задника на няколко пъти.

В ГНД най-много ми харесва, че през повечето време съм извън офиса и сам съм си шеф, което означава, че имам право да вземам бързи решения и никой няма да ги оспорва, стига да си върша работата. Почти имам чувството, че отново съм станал ченге.

— Току-що потърсиха шофьора на Петров по телефона — каза Тес.

Погледнах мерцедеса и видях как шофьорът слиза от колата и отваря задната врата. Познах го — тип на име Дмитрий, компетентен, но не особено коварен зад волана.

Тес запали двигателя, а аз се свързах с екипа.

— Време е за игра.

Всяка кола на ГНД е оборудвана с т.нар. полицейски пакет — светлинна сигнализация зад скарата, сирени, затъмнени стъкла и други свирки и звънчета. Всички имаме фотоапарати „Никон D-1“ с голямо увеличение, 8-мм видеокамери „Сони“, устройства за насочено подслушване и други високотехнологични играчки в зависимост от назначението, като една малка джаджа, която улавя радиоактивни вещества в района. Нямам никакво желание да я чуя някога.

Порталът от ковано желязо пред мисията се отвори и се появи полковник Василий Петров, облечен неофициално в светлокафяв панталон, червена блуза с къси ръкави и сандали, които не ставаха за тичане — чудесно.

Заедно с Петров имаше двама подобно облечени господа, които носеха големи сакове. Разпознах единия като Павел Фрадков, човек на средна възраст, който беше пристигнал след Василий Петров. Другият, едър тип с черна късо подстригана коса, беше непознат, поне на мен, но някой сигурно можеше да го идентифицира от записите на полицейските камери, които се следяха на Федерал Плаза 26. Дмитрий и непознатият сложиха саковете в багажника на мерцедеса и всички се качиха в колата с изключение на Петров, който огледа улицата и кимна, сякаш бе забелязал четирите коли и четиримата агенти на тротоара. Както казах, наблюдението беше недискретно и не се опитвахме да се правим на улични стълбове или нещо подобно.

Петров се качи отзад с Фрадков и потеглиха.

— Вазелин потегли с мерцедес с номер CYR-0823 — съобщих на тима си. — Ще го поема с Мат и Стив. Всички останали да държат под око склада.

Тес се нареди зад мерцедеса, а зад нас се нареди единият миниван с Мат Конлън зад волана и Стив Лански до него. Свързах се с екипа.

— Онзи със зелената риза е Павел Фрадков. Някой знае ли кой е едрият тип?

Никой не знаеше.

— Оттук нататък неизвестният се казва Игор, докато не го идентифицираме.

Колата на Петров зави на юг по Парк Авеню.

— Е, не се връщат в Бронкс — каза Тес. — Сигурно са тръгнали към Стъклената къща.

Имаше предвид сградата на ООН. Определено започваше да възприема жаргона. Още няколко седмици и щеше да ругае като истинско ченге.

Парк Авеню е една от малкото двупосочни улици в Манхатън и единствената, на която можеш законно да направиш обратен завой.

— Оглеждай се за обръщало — казах на Тес.

Но Дмитрий нямаше намерение да се измъква и по всичко изглеждаше, че се очертава неделна разходка.

Излязохме на издигнатия път около Гранд Сентръл Терминал и продължихме на юг, което изключваше сградата на ООН. Движението в неделя не беше натоварено и доста бързо стигнахме до 34-та улица, където мерцедесът зави и продължи към входа на тунела Куинс-Мидтаун, което означаваше, че се е запътил за Куинс, Бруклин или Лонг Айланд.

— Носят сакове — посочи Тес. — Може да са тръгнали към летище „Кенеди“.

— Не бих имал нищо против. — Ариведерчи, задници.

Мерцедесът влезе в тунела под Ийст Ривър и ние го последвахме.

— Не трябва ли да се обадим? — попита Тес.

Телефонните обаждания означават разговор, а разговорът означава, че онзи от другата страна си мисли, че трябва да те посъветва или да те свърже с някой началник. Затова написах есемес до ръководещия агент, както правя обикновено:

Целта в движение. 4 души. Мерцедес, дипл. номер CYR-0823. Изток по КМТ. 2 сл. коли.

Минута по-късно получих отговор:

Разбрано.

Явно на ръководещия агент по случая изобщо не му пукаше, така че всичко беше наред. Обичам тази работа.

Излязохме от тунела на слънце и мерцедесът отби към кабината за плащане в брой, така че нямаше да има електронен запис на пътуването им. Това показваше добро владеене на занаята, само че ги следяха две коли, така че какъв беше смисълът?

Използвахме електронния пропуск и намалихме, докато мерцедесът не мина през по-бавната опашка и не ни настигна.

И продължихме нататък, на изток по магистралата на Лонг Айланд, с неизвестна крайна цел.

— Къде другаде би могъл да отиде с багаж? — попита Тес.

— Апартаментът на приятелката му е в Брайтън Бийч.

— Но защо са му другите двама?

— Може да имат изпълнение в нощен клуб.

— Би трябвало да ме учиш.

— Точно това правя. Ето ти още един урок. Не изпускай от поглед целта и не гадай. Трети урок — ще разбереш къде отива, когато стигне там. Четвърти — ако го изгубиш, утре ще си търсиш работа.

— Няма да го изгубя.

Мерцедесът беше в крайното ляво платно, което наричаме първо, и се движеше с около 100 км/ч. Обадих се на Мат и Стив в минивана.

— Минете в трето платно и гледайте кога целта ще свие към някой изход. — И добавих: — Има приятелка в Брайтън Бийч.

Което на езика на гилдията означава, че вероятно днес Петров мисли с долната си глава, но не го споменах в смесена компания.

Продължихме на изток към Куинс. Минахме изхода, който би ни отвел на юг към Брайтън Бийч в Бруклин, и така теорията ни отиде на кино, после подминахме изхода за летище „Ла Гуардия“, а след това и за „Кенеди“. Пропуснахме и изхода за Шей Стейдиъм, така че днес нямаше да гледаме два поредни мача с руснаците.

Излязохме от пределите на града в окръг Насау и продължихме на изток.

Не знаех какво знае Тес за руснаците, така че реших да я информирам.

— Руските дипломати имат къща за почивка в Горен Бруклин, недалеч от родовия ти замък в Латингтаун.

Тя игнорира сарказма ми.

— Е, ако са тръгнали натам, районът ми е познат.

— И това е най-далечното място, до което могат да ходят. — Горен Бруклин всъщност е на няколко километра отвъд позволения радиус от 40 км, но ако отидат там без отклонения, всичко е наред.

Групата за наблюдение на дипломати също има конфиденциален офис близо до руската къща за почивка, така че бихме могли да прехвърлим случая на тях.

Споделих това с Тес.

— Чудесно — каза тя. — Ще стигна за мачовете. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?

Не, не бях сигурен. Но бях спасен от вземане на лошо решение, когато подминахме изхода, който щеше да ни отведе на север към Горен Бруклин.

— По дяволите — каза Тес.

Телефонът ми иззвъня.

— Къде е тръгнал този тип, по дяволите? — попита Мат.

— Обзалагам се, че ако го последваме, ще разберем.

Така че продължихме да следим руснаците, които вече бяха излезли от позволената окръжност.

По принцип нямаме право да ги прибираме, освен ако не ни е наредено от горе, така че винаги ги оставяме да бягат, за да видим какво са намислили. Можеха да решат да използват МОО — маршрут за откриване на опашки, или измъкване от наблюдение, — но техните шофьори не бяха добри като нашите. Когато вървяха пеша в Манхатън или Бруклин ставаха трудни за следене покрай всички таксита и метростанции и понякога успяваха да се измъкнат. На открит път обаче си бяха направо жалки. Значи нямаше да ходят на някаква тайна среща или нещо подобно, а отиваха на екскурзия. Може би до Хамптънс.

— Май няма да е зле да докладваш — каза Тес.

— После.

Тя сви рамене и продължи да следва мерцедеса, като поддържаше дистанция от петдесет метра и не позволяваше на повече от една кола да се озове между нас и целта. Беше добър шофьор. Мат и Стив продължиха по бавното платно, но от време на време минаваха в средното, за да ни настигнат.

Единственото добро при следенето на руснаци в Ню Йорк беше, че не се опитваха да убиват хора или да взривяват, както правеха ислямските радикали. Занимаваха се предимно с промишлен шпионаж, кражба на технологии, прехващане на дипломатическа и разузнавателна информация, опити да вербуват хора и т.н. Обикновен шпионаж, а не терористични актове. Въпреки това представляваха друг вид заплаха — дългосрочна. Почти екзистенциална. Затова трябваше да се държат внимателно под око.

Полковник Василий Петров обаче беше друга тема. Според информацията ни за него старецът му, Владимир Петров, бивш генерал от КГБ, навремето бил началник на СМЕРШ, звеното за убийства на съветските тайни служби, а както се казва, крушата не пада далеч от дървото. Самият Василий беше замесен в отстраняването на политически противници на уважавания им президент господин Путин, а освен това бе служил в Чечня, където според ЦРУ изпълнявал програма за масови екзекуции на чеченски цивилни, заподозрени като помагачи на бунтовниците. Ако всичко това беше истина, той бе безскрупулен тип и хладнокръвен убиец.

Само че не можех да си представя как Петров би могъл да използва професионалните си умения тук. Е, може и да можех. Руснаците имат дълга история с изпращане на агенти по четирите краища на света, които да откриват и убиват дисиденти и предатели, успели да се измъкнат от страната. Именно с това се занимаваше СМЕРШ и то би могло да обясни защо Петров е тук. Но макар че руснаците бяха очиствали дисиденти по цял свят, включително и в Англия, не го бяха правили тук — ако го направеха и бъдеха спипани, лайното наистина щеше да улучи вентилатора.

От друга страна, руснаците отново започваха да събират кураж и Путин, бивш служител на КГБ, много обичаше да се бие по голите гърди и да ръмжи. Можете да преименувате КГБ в СВР, но това не променя нищо.

Всичко това обаче вече не беше мой проблем, нито работа. Нека някой друг да се тревожи какви ги е намислил Петров. Моята работа беше да проследявам целта, да записвам и да докладвам. Вече не съм хрътка, а второто куче във впряга. Следвай задника. И въпреки това… е, Василий Петров събуди инстинктите ми на детектив. За съжаление всеки път, когато се случи подобно нещо, обикновено загазвам.

— За какво се замисли? — попита ме Тес.

— За сандвич с пастърма.

— Боен кон на пасище не мисли за пасището — отвърна тя.

Не отговорих.

— А за бойното поле.

— Наблюдавай целта — посъветвах я.

— Слушам, сър.