Нелсън Демил
Сияен ангел (22)

22.

Василий Петров преметна картечния пистолет през рамо и отиде първо в капитанската каюта, после в корабния офис, където беше прибрал телата от мостика, и изгаси светлините, без да обръща внимание на труповете. Мислеше си за Глеб човека и Глеб носителя на лоши новини.

Относно Глеб човека, Петров беше очаквал силна личност — все пак той беше капитан на кораб, командваше хора и се бе съгласил на тази опасна мисия. Що се касае до подозренията му, че американците издирват „Хана“, Петров не вярваше на това. Колкото до другата му параноя, че Петров ще го убие… е, тя бе разбираема, макар че по ирония на съдбата не беше вярна. Но можеше и да стане.

Петров извади пистолета си и се спусна по спиралното стълбище в салона, като си отбеляза положението на четиринайсетте тела, за да не ги настъпи, след като изгаси светлините.

Забеляза също и огнестрелната рана в сърцето на Таша и това го накара отново да си помисли за сервитьора в къщата на Таморов.

Дори онзи Деп да беше от службите за следене на посолствата, как би могъл да свърже амфибията и хората на борда й с „Хана“?

Петров беше казал на Таморов, че отиват на парти в Източен Хамптън и ще се върнат на сутринта. Така че дори от ФБР да разпитаха Таморов, той знаеше само това. И ако имаше подозрения, че амфибията е отплавала да се срещне с кораб, как биха могли да знаят кой точно кораб? И ако американците търсеха амфибията, нямаше да я видят във водата или на палубата.

Включи фенерчето си и започна да гаси осветлението на салона. Отвън светлините също угасваха и той усети вибрацията, когато Глеб включи корабните двигатели.

Излезе навън и се спусна по външното стълбище на главната палуба. Вече чуваше звука от вдигането на котвата. Скоро щяха да потеглят.

Отиде на кърмата, където се развяваше флагът на принца, извади ножа си, преряза въжето и знамето падна в морето.

Мъглата се беше спуснала ниско и едва достигаше главната палуба. Небето бе ясно и полумесецът се беше издигнал високо. В далечината на юг се виждаха светлини — танкери и товарни кораби чакаха на опашка с дължина повече от сто и петдесет километра от открито море до пропускателния пункт при Амброуз Буй, който се намираше на десет морски мили от входа на нюйоркското пристанище.

Помисли си, че сигурно е много дразнещо за капитаните и екипажите на тези кораби да обиколят половината свят с добра скорост, а накрая да пълзят едва-едва в това задръстване — за разлика от пристигащите самолети, които трябваше да кацнат навреме. Въпреки цялата си параноя относно сигурността и ефективността на летищата американците не бяха довели до съвършенство сигурността и ефективността на пристанищата си. И затова някой кораб с лоши намерения можеше да влезе в тях. И щеше да влезе. При това скоро.

Помисли си и за последиците от ядрената експлозия в пристанището. То щеше да бъде затворено за десетилетия, но и всички други пристанища в Америка, а вероятно и в Европа, също щяха да затворят за седмици, както беше с летищата след 11 септември. И когато американските пристанища отвореха, опашките от кораби щяха да стигат до отправните си точки, всеки кораб щеше да бъде подлаган на пълна проверка, което щеше да струва на американците много време и пари. Световната търговия щеше да бъде нарушена за години и американският внос и износ щеше да стане съвсем бавен. И всичко това щеше да е резултат от травмата и унищожението, причинени от ядрената атака на саудитския принц Али Фейсал срещу Ню Йорк. Петров се усмихна.

Хвърли последен поглед към светлините на хоризонта. Е, онези кораби щяха да извадят късмет, ако не влезеха в пристанището преди 08:46. А онези, които влезеха, нямаше да са щастливци.

„Хана“ потегли.

Петров се обърна и бързо влезе в бара.

Огледа плодовете на труда си и се запита дали липсващият моряк е видял това. И ако го е видял, дали гледката го е накарала да скочи през борда? Или да се скрие? Така или иначе, той не представляваше заплаха за мисията, освен ако не е бил взет от някой минаващ кораб, което беше малко вероятно заради гъстата мъгла.

Е, а ако още беше на борда, сигурно щеше да е в познатата най-долна палуба, която представляваше лабиринт от складови помещения и инфраструктура, с много места, на които да се крие като корабен плъх. Но Петров щеше да се погрижи за това по-късно.

Погледна негово кралско височество принц Али Фейсал. Амбицията е благородна черта, но ако я носиш като корона, хората ще я видят и ще я използват в своя полза. Това би казал на негово височество, ако сутринта имаха делова закуска, на която да обсъждат общи проблеми.

Погледна инкрустирания с диаманти часовник на принца, сега изцапан със засъхнала кръв. В края на краищата смъртта наистина беше великият изравнител. Али Фейсал обаче беше човек на вярата — заявена или истинска — и макар да не бе получил руските си проститутки на яхтата, носеща името на жена му, сега беше в рая и се наслаждаваше на девствениците си.

Петров влезе в трапезарията, прекрачи труповете на двамата стюарди и продължи към топлия камбуз, където неприятната миризма на овче месо се беше сменила с неприятната миризма на кръвта на готвачите.

Изключи цялото осветление и с помощта на фенерчето излезе в коридора, водещ до вестибюла на главната палуба, където бяха спиралното стълбище и асансьорът.

Там имаше само една друга врата от тиково дърво, която водеше към апартамента на принца. Петров знаеше, че е с бронирана сърцевина. Вратата имаше шпионка, а над нея бе сложена охранителна камера. Подобно на всички богати и влиятелни хора, принцът мислеше за враговете си. За негово съжаление, беше си помислил, че полковник Петров като враг на врага му е негов приятел.

Завъртя дръжката на вратата и се оказа, че е отключена. Вдигна пистолета, рязко отвори и приклекна.

Помисли си, че е малко вероятно морякът да е решил да се скрие в апартамента на принца, но въпреки това извика на английски:

— Има ли някой? Моля, помогнете. — Усмихна се. — Руснаците избиват всички на борда.

Никой не му отговори.

Петров стана и влезе в дневната, която бе слабо осветена от няколко лампи.

Бързо мина през дневната, спалнята, гардеробната и голямата баня. Откри единствено още позлатена екстравагантност, както и няколко снимки на многобройните деца на принца и нито една на жена му — или на жените му.

Хрумна му, че някои хора, включително американци и саудитци, няма да повярват, че принц Али Фейсал, който обичаше живота и всичко, което можеше да му предложи той, е станал атентатор самоубиец. От друга страна, американците не се замисляха толкова дълбоко, когато трябваше да приписват зли намерения на последователите на исляма. За тях всички мюсюлмани бяха способни на всичко.

Едноверците на принца също не си падаха по мисленето и щяха да повярват в онова, в което искаха да вярват — че всеки мюсюлманин, дори принц декадент и особено грешник, може да бъде докоснат от божията светлина и да стане мъченик за исляма.

Да, можеше да има някои спекулации и съмнения, че Али Фейсал е сложил край на живота си в ядрен холокост. Но тази линия на мислене нямаше да стигне доникъде в истерията след атаката.

Петров изключи осветлението в апартамента и се спусна по спиралното стълбище на долната палуба.

Започна с каютите на тримата офицери, чиито врати не бяха заключени. Отново не сметна, че морякът ще избере задънено място за скривалище, и затова мина бързо през помещенията.

Докато гасеше осветлението в каютите за гости, мислите му се върнаха към американците. Ако търсеха кораб в морето през нощта, щяха да разчитат повече на радара и инфрачервените скенери, отколкото на визуално наблюдение. Обичаха технологиите си. И като ставаше дума за това, разполагаха с много усъвършенствани детектори на радиация, които бяха ефективни на големи разстояния. А в момента „Хана“ излъчваше радиация, макар че това нямаше да продължи още дълго.

И тогава го споходи друга мисъл… мисъл, която досега беше пропъждал. Аркадий Урманов. Известен на американците като Павел Фрадков, делегат на Руската федерация в ООН по въпросите на правата на човека. Възможно беше Държавният департамент, ФБР или ЦРУ да са идентифицирали Павел Фрадков като Аркадий Урманов, ядрен физик, специалист по миниатюрни ядрени оръжия.

Но ако бяха направили тази идентификация, защо бяха пуснали Урманов в страната? И защо му бяха позволили да остане? Явно за да разберат защо е тук — и ако вече знаеха защо, мисията беше компрометирана. А ако мисията беше компрометирана, Москва щеше да обвини полковник Петров за настояването му Урманов да бъде пратен в Ню Йорк под чуждо име и в ролята на дипломат. А ако това беше вярно, той, полковник Василий Петров, нямаше бъдеще в Москва.

Хрумна му също, че ако от ФБР разпитат Таморов, е възможно олигархът да им окаже съдействие, за да запази парите и американската си виза. Възможно бе също Таморов да си спомни, че Петров е искал да бъде представен на принц Али Фейсал. Но дали щеше да свърже принца и яхтата му с амфибията, която ги бе взела от плажа? Може би.

Спря в коридора, за да вземе решение. Още можеше да потопи „Хана“ и да се върне в Москва с риболовния кораб. Но какво го чакаше в Москва? Нямаше да има повишение. Нито поздравления от баща му. „Бъдещето на Русия е в твоите ръце, Василий“. Ако мисията се провалеше заради него, в Москва вероятно го очакваше наказателен взвод.

Облегна се на стената и пое дълбоко дъх. Наистина му оставаше само една възможност. Да изпълни мисията — на всяка цена.

Продължи по коридора между каютите за гости. Повечето врати бяха заключени и той ги отвори, като стреляше в ключалката с пистолета си.

Тръгна към украсените врати в дъното — вратите към потопения док, и по пътя забеляза кръвта по стената.

Да, оставаше му само една възможност. И двете неща, които му трябваха, за да изпълни мисията, току-що бяха пристигнали. Капитан Глеб и бомбата.

„Върни се със слава. Или не се връщай“.

Василий Петров вече не беше сигурен, че ще се върне у дома. Но и да не се върнеше, баща му щеше да знае, че синът му е срещнал славна смърт.