Нелсън Демил
Сияен ангел (4)

4.

Влязохме в окръг Съфолк и продължихме на изток към края на Лонг Айланд, следвайки мерцедеса с Дмитрий зад волана, Игор до него и Петров и Фрадков на задната седалка.

Възможно бе да са ни пратили за зелен хайвер, за да разкарат половината екип от руската мисия към ООН. Радиостанциите и уоки-токитата ни бяха безполезни тук, но допълнителните функции на телефоните ни работеха, така че се свързах с другата половина на екипа, която още беше на 67-а улица, но те не бяха забелязали нищо необичайно. Моят помощник-водач на екипа Кени Хайеб добави също, че никой на Федерал Плаза 26 не е успял да идентифицира Игор от записите на полицейските камери, но работели по въпроса. ФБР никога не спи, но през уикендите и по празниците нещата вървят малко по-бавно.

Уведомих екипа си, че сме в окръг Съфолк, продължаваме да следваме целта и няма да се върнем скоро, ако изобщо се върнем. Посъветвах също Кени да поиска допълнителен екип, който да поеме мисията.

Вече бяхме отвъд удобното за пътуване разстояние от Манхатън и предградията започнаха да оредяват. Погледнах таблото и видях, че горивото ще ни стигне и до Монтоук Пойнт. Предположих, че същото се отнася и за мерцедеса, така че нямаше да има спирки на бензиностанции, освен ако госпожица Фарадей не пожелаеше да пишка пак.

Вече се намирахме на петдесет и пет километра от Манхатън.

— Един руски олигарх, Георгий Таморов, има голяма крайбрежна къща в Саутхамптън — казах на Тес. — Петров му гостува на няколко пъти.

— Ще ни сменят ли в четири?

— Можем да попитаме. Но е неделя и си мисля, че ще си останем ние.

— Ами ако решат да преспят?

— Ще се редуваме да спим в минивана. Това да не би да ти е първият работен ден?

— Никога не съм оставала цяла нощ. Грант се връща утре сутринта.

— Ние защитаваме родината — напомних й. — Понякога часовете за това не са най-удобните.

— Стига с този сарказъм.

— Сигурна ли си, че искаш тази работа?

— Да.

— А Грант какво иска?

— Не е твоя работа. Но тъй като попита, не е особено щастлив.

— Разочарован съм от него.

Тя се замисли за момент.

— Сигурна съм, че е по-добре, ако и двамата съпрузи са в един и същи бизнес.

Не отговорих.

Няколко километра по-нататък тя ме попита:

— Грешка ли правя? Имам предвид, че искам да стана агент на ФБР?

— Вгледай се в себе си. Вътрешната ти светлина ще те води.

— Това е тъпо.

— Но е вярно.

Известно време пътувахме мълчаливо.

— Подадох молба за разрешително за оръжие — осведоми ме Тес.

— Мамка му.

— Какво трябва да означава това?

— Извинявай. Просто се изтървах.

— Бъди сериозен, Джон. Трябва да знам дали имам необходимите качества, за да нося и използвам оръжие.

— Сигурен съм, че имаш.

— Случвало ли ти се е да използваш оръжието си?

— Понякога.

— А случвало ли ти се е… нали разбираш, да простреляш някого?

— Какво си чула?

— Чух, че са те простреляни три пъти.

— И то все в един и същи ден.

— Спипа ли ги?

— Не.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не и точно в този момент.

— Добре. Можеш ли да споделиш някакви съвети? — попита тя. — Имам предвид, когато отида в Куонтико и изкарам курса за боравене с пистолет.

— Ще се справиш без проблем с курса. Имам обаче един съвет, когато попаднеш в истинска престрелка. Вземи назаем пари от агентите, с които работиш. Така ще имат допълнителен интерес да те защитават.

Тя се разсмя.

— Не забравяй — продължих със съветите, — че всичко, което си заслужава да бъде застреляно, заслужава да бъде застреляно два пъти. Мунициите са евтини. И ако стойката ти за стрелба е добра, сигурно не се движиш достатъчно бързо.

Тес кимна и ми хвърли поглед.

— Когато приближаваш заподозрян, следи ръцете му — продължих аз. — Ръцете убиват. Вярваме единствено на Бог. Всички останали да си държат ръцете така, че да ги виждам. Бъди вежлива. Дръж се професионално. Но имай план да убиеш всеки, който ти се изпречи.

Тес отново ми хвърли поглед. Сигурно се чудеше как умник като мен се е оставил да го надупчат три пъти. Аз самият също се чудя. Случват се гадости.

— Използвай пистолет, който работи безотказно — заключих. — Както е казал Джордж Вашингтон:

„Всичките ти умения са напразни, когато някой ангел се изпикае върху кремъка на мускета ти“.

Продължихме в тишина. Накрая Тес каза:

— Благодаря.

Значи се стигна и дотук. Да давам съвети и уверения на дилетантка, която се бунтува срещу произхода и съпруга си. Така минава земната слава.

Навлизахме в района Пайн Барънс, пуста отсечка по магистралата, където движението бе съвсем рядко.

— Защо не докладваме? — попита Тес.

— Защото нямаме какво да докладваме.

— Намираме се на сто и петдесет километра от мястото, от което тръгнахме, Джон.

— На сто.

— Ръководещият агент би трябвало да знае.

— Телефонът работи двупосочно.

Тя помълча известно време, после каза:

— Може би няма да е зле да повикаме подкрепления.

— Нямаме никакви проблеми или непредвидени ситуации.

— Може да ни водят в капан.

— И през ум не ми е минавало.

— Знам, че звучи шантаво, но…

— Повече от шантаво е.

— Добре… но да не кажеш, че не съм те предупредила.

— Няма да кажа.

— Имаш ли резервен пистолет?

— Дори и да имам, няма да го получиш.

— Ще ме умоляваш да го взема, ако се окаже капан.

— Да сменим темата.

Ако трябваше да съм честен с госпожица Фарадей и нейната параноя, Василий Петров беше убиец, но не би рискувал да носи оръжие. Ако носи и ако решим да накараме местната полиция да спре колата му под някакъв претекст, още утре ще го изритаме от страната, а полковник Петров определено не иска подобно нещо. ЦРУ също не го иска. Държавният департамент би трябвало да отхвърли акредитивните му писма и да му забрани да влиза в Щатите. Но аз съм сигурен, че от ЦРУ искат да научат какво е намислил Петров. Разбирам ги. Но това е като да отвориш вратата на убиец, за да разбереш какво иска.

— Може би е по-добре да повикаме авиация — предложи Тес.

— Отхвърля се.

— Защо си такъв инат?

— От централата ни следят по джипиеса, така че всеки, който, се поинтересува къде сме, може да разбере — обясних. — Провеждаме рутинно наблюдение посред бял ден, следваме дипломатически автомобил, който вероятно пътува към крайбрежната къща на някой техен сънародник. Не ни чакат засади и не се нуждаем от летящи разузнавачи или някой „Блек Хок“ над главите. Така че просто карай.

— Слушам, сър — каза тя. И добави: — Надявам се да попаднем в засада.

Аз също, стига това да я накараше да си затвори устата.

Ако госпожица Фарадей си мислеше, че не съм в най-доброто си настроение, имаше право. И ако се замислех защо, щях да стигна до заключението, че може би е свързано с някои брачни трудности. Нищо особено точно в момента, само дето ми се струва, че напоследък няма какво толкова да си кажем един на друг.

Когато работехме заедно, с Кейт редовно се карахме заради работата, но това бяха добри сблъсъци, които по ирония на съдбата ни сближаваха. Особено когато неортодоксалните ми методи водеха до успешното приключване на някой голям случай.

Само че вече нямам големи случаи и никога няма да имам с тази работа. Междувременно Кейт продължава да расте в кариерата, а аз по цял ден следя задници. Вече не нося белезници. Дори не съм сигурен дали имам право да арестувам. Положителната страна е, че полицейският ми ранг си върви с мен и все още съм детектив Джон Кори. Дребна утеха.

Голямото его спада бързо, а моето дори наполовина спаднало е два пъти по-голямо от всяко друго. Но трябваше да правя нещо — например да си намеря друга работа, отговаряща на уменията и опита ми и на инстинктите ми на хрътка. Представих си как се обаждам на Кейт, да кажем, от Иран. „Ще остана тук само още няколко седмици, скъпа. Трябва да проверя една секретна ядрена инсталация и да отвлека един атомен физик. Не забравяй да ми вземеш дрехите от химическото. Чао“.

Чудно нещо е мъжкото его.

И докато бях на тази тема, госпожица Фарадей реши да бъде откровена с мен.

— Наистина исках да работя с теб — каза тя. — Искаш ли да знаеш защо?

— Не.

— Искаш. Затова ще ти кажа.

Зачаках да ми каже.

— Но не днес — продължи тя. — Просто исках да си призная и да се уверя, че нямаш нищо против.

Запитах се с кого ли е говорила и защо Хауард Фенстърман от ФБР, който ръководи Групата за наблюдение на дипломати, изобщо е обърнал внимание на молбата й. Това не се връзваше. Всъщност около Тес Фарадей имаше няколко неща, които не се връзваха. Нищо чудно да е от Службата за професионална отговорност на ФБР (нещо като Бюрото за вътрешни работи на НЙПУ) и да снася за мен. Но това е малко параноично. По-вероятно тя или семейството й имаха някакви връзки във Федерал Плаза 26 или се беше показала доста убедителна пред онзи, който ръководеше програмата за новобранци на ГНД. Освен това някои езици сигурно са се развързали, когато красивата Тес Фарадей е попитала дали може да работи отново с детектив Кори. Сякаш си нямам достатъчно проблеми у дома или на Федерал Плаза 26.

— Джон? Имаш ли нещо против?

— Удоволствието е изцяло мое.

Наближавахме изхода за Хамптънс и магистралата скоро щеше да свърши. Мерцедесът даде мигач и излезе от нея.

Тес го последва, а Мат и Стив се наредиха зад нас.

Мерцедесът зави на юг по шосе Кептън Даниъл Роу и ние завихме след него.

Движението не беше натоварено и трите коли, вече в спретната колона, приличаха на керван от приятели, тръгнали на плаж.

— Следим тези типове вече повече от час, а на тях сякаш не им пука — отбеляза Тес.

— Обичат да ги следят. Така се чувстват важни.

— Преебават ми деня.

Изненадах се на неочакваното сквернословие, но посочих:

— Това ни дава повече време за обучение.

Тя помълча малко, после каза:

— Грант очаква да го посрещна утре сутринта на летище „Кенеди“.

— Ще се безпокоиш за това сутринта.

— Ще му пусна есемес, когато се разбере какво става тук.

— Внимавай какво ще му кажеш — напомних й. — Станалото тук си остава тук.

— Добре. — Тя сякаш се поуспокои. — Това ми хареса. Не мога да кажа къде съм, защото е строго секретно.

— Сума ти бракове са спасени по този начин.

Тя се разсмя.

Продължихме още няколко километра, после завихме на изток по шосе Сънрайз, което щеше да ни отведе до Саутхамптън.

— Мислиш ли, че Петров отива в дома на онзи руснак? — попита Тес.

— Правил го е преди.

— Кой е онзи?

— Казах ти. Олигарх. Георгий Таморов. Притежава половината планета.

— Каква е връзката им?

— Не знам и не ми е работа да знам.

— Но се обзалагам, че искаш да знаеш.

— Само ще те помоля да не се опитваш да ми влизаш в главата. Последните ми двама психиатри се самоубиха.

Тя отново се разсмя.

Явно Тес Фарадей се наслаждаваше на компанията ми. И явно беше нещо повече от красиво лице.