Майкъл Муркок
Градът на Звяра (5)

Четвърта глава
Атаката

Мислите ми препускаха. Направо бях съкрушен. Сблъсквах се с нещо, което за мен беше толкова немислимо, колкото уникорн^[1] и хипогриф^[2].

Имаше тъмносиня кожа. Също като жителите на Варнал и той не носеше нещо, което ние бихме нарекли облекло. Тялото му беше покрито с броня от подплатена кожа, а на очевидно голата му глава имаше груба шапка също от подплатена кожа, но подсилена с метал.

Лицето беше широко, но изострено, с тесни очи и огромна паст вместо уста, която сега беше зейнала и се смееше на бързото ми отстъпление. Устата беше пълна с черни, остри неравни зъби. Ушите бяха заострени и големи, полегнали назад от черепа. Ръцете бяха голи с изключение на предпазните ленти около китките и имаха силно изпъкнали мускули. Пръстите бяха обсипани с грубо обработени скъпоценни камъни.

Неговата дахара нямаше нищо общо с кроткото животно, което яздех аз. Изглеждаше също толкова жестока, колкото ездача си, както скубеше нежната зелена растителност в просеката. Главата й завършваше с метален шип, а тялото беше покрито със същата тъмнокафява подплатена кожа.

Боецът аргзуун произнесе няколко думи, които не успях да разбера, въпреки че бяха на езика, който се бях научил да говоря гладко.

Чувствайки се обречен, реших, че ако ще умирам, да умра поне в бой и посегнах към пиките в кобура.

Великанът отново се изсмя подигравателно и замахна с меча, пришпорвайки с масивните си крака животното напред.

В този момент реакциите ми ми дойдоха на помощ.

С бързо движение измъкнах една от пиките и я хвърлих към лицето на гиганта.

Той изрева и със завидна за телосложението му бързина я отби с меча.

Но аз вече държах друга пика в ръката си и успях да извъртя нервната дахара, разминавайки се с меча на боеца.

Наведох се и усетих как мина на сантиметър от косата ми.

Врагът ми профуча покрай мен, понесен от собствената си тежест. Обърнах животното, което яздех и хвърлих към него другата пика, докато той се опитваше да обърне своето животно, очевидно обучено по-зле от моето.

Пиката го улучи в ръката.

Великанът изрева от болка и ярост и се насочи към мен с още по-голяма скорост. Бяха ми останали само две пики. Хвърлих третата, докато той връхлиташе с изтеглен пред себе си меч.

Не го улучих. Но поне го бях ранил в ръката и сега трябваше да се пазя само от меча. Нямаше как да избегна това нападение. Но какво можех да направя? Разполагах само със секунди, за да реша.

Сграбчих последната пика и се хвърлих на земята точно преди мечът да разсече въздуха, където се бях намирал.

Надигнах се, леко натъртен. Все още стисках в ръка пиката.

Приклекнах на пети и наблюдавах грамадния, сумтящ грубиян, който се мъчеше да обърне дахарата си.

После той спря, отмятайки глава назад, и се разсмя със своя дрезгав, животински смях, от който гръдният му кош под кожената броня се разтресе.

Това беше последната му грешка.

Като благодарях на провидението за тази възможност, аз хвърлих пиката с цялата си сила и умение право в оголения му врат.

Тя проникна на няколко сантиметра и за кратко смехът продължи да звучи от смъртоносно раненото му гърло. После звукът премина в задавено гъргорене и с дълбока въздишка моят враг се строполи мъртъв на земята.

В момента, в който се освободи от ездача си, дахарата препусна към гората.

Стоях задъхан и замаян, но благодарен на щастливата възможност, която ми беше дадена. Можех да съм мъртъв. Вместо това бях жив и… все още цял.

Очаквах, че ще умра. Не се бях и надявал на изключителната глупост на противника си, който сигурен в победата си, изложи на показ жизненоважна част от тялото си, която можеше да се достигне само с оръжието, с което, така се случи, че разполагах.

Наведох се над грамадното тяло. То лежеше проснато върху мъха; мечът и боздуганът все още бяха прикрепени с ремъци към китките му. Около него се носеше миризма, но не на смърт, а на нечистоплътност. Тесните очи се бяха изцъклили, огромната уста все още се хилеше, но този път с усмивката на смъртта.

Огледах меча.

Беше, естествено, голямо оръжие, каквото само един триметров великан би могъл да носи, въпреки че пропорционално погледнато мечът беше къс, около метър и седемдесет. Наведох се предпазливо и го откачих от китката на създанието. Вдигнах го. Беше доста тежък, но идеално балансиран. Не бих могъл да го използвам с една ръка, както беше направил разузнавачът аргзуун, но можех да го употребя като широк меч с две ръце. Дръжката ми пасна добре. Стиснах я и се почувствах по-добре. Отправих благодарности към небесата за мосю Кларше, моят стар учител по фехтовка, който ме беше научил как да изтръгна най-доброто от всяко оръжие, независимо колко странно или жестоко можеше да изглежда на пръв поглед.

Държейки меча за ремъка, аз яхнах моята дахара. Поставих го напреко скута и в тази странна поза продължих да яздя към града.

Предстоеше ми дълъг път и трябваше да бързам, още повече сега, за да предупредя града за предстоящата атака.

Но докато яздех, както ми се стори, с часове, спускайки се и изкачвайки хълмовете, отново бях нападнат от великан аргзуун. Той се появи от дясната ми страна, когато ми оставаше да преодолея последния хълм преди Варнал.

Този не се смееше. Напротив, нападна ме, без да издаде нито звук. Очевидно, намирайки се така близо до града, не искаше да предизвика тревога.

Беше въоръжен само с меч.

Посрещнах първото му замахване с наскоро придобитото си оръжие. Той го погледна с изненада — без съмнение го бе разпознал.

Възползвах се от изненадата му. Аргзууните бяха бързи в движенията, независимо от ръста си, но бавни в мисленето. Това вече ми беше станало ясно.

Докато той, все още вторачен в меча ми, завъртя своя за нов удар, аз не се предпазих с моя, а се приготвих да го забия право там, където се надявах, че е сърцето му. Същевременно се молех да пробие бронята.

Успях, но не така бързо както очаквах и докато мечът ми проникваше през кожа, плът, кости и хрущяли, неговият меч в конвулсивно движение одраска дясната ми ръка. Раната не беше сериозна, но — за момента болезнена.

Мечът му падна от безчувствените пръсти и увисна на ремъка, а той се наклони опасно от седлото.

Предположих, че съм го ранил лошо, но не и смъртоносно.

Великанът започна да се свлича от седлото. Посегнах да го хвана, за да не падне. С моята ранена ръка това се оказа малко трудно, но успях да го задържа, докато прегледам раната, която му бях нанесъл.

Леко отклонен от подплатената броня, мечът беше минал малко под сърцето.

Успях някак да сляза от дахарата, без да изпусна великана и го положих върху мъха.

Той проговори. Изглеждаше много озадачен.

— Какво…? — промълви с тежкото си, грубо произношение.

— Бързам. Ето, спрях кървенето. Не ми изглежда фатално. Твоите хора ще се погрижат за теб.

— Нима няма да ме убиеш?

— Не ми е присъщо да убивам без причина.

— Но аз се провалих, бойците аргзуун ще ме измъчват до смърт затова. Заколи ме, победителю мой!

— Не мога да го направя — повторих аз.

— Тогава… — Надигна се и посегна към ножа на колана му. Отместих грамадната ръка и той се отпусна назад изтощен.

— Ще ти помогна да се скриеш. — Посочих към един гъст храсталак наблизо. — Можеш да останеш там и те няма да те намерят.

Разбрах, че му оказвам по-голяма милост, отколкото би очаквал дори и от народа на Варнал. А помагайки му, аз самият се забавих. Но човекът си е човек и не бих могъл да направя нищо коренно противоположно на собствените си чувства и принципи. Ако човек притежава чест, трябва да се придържа към нея. Веднъж да забрави това и всичко е загубено. Дори и да е само един случай, това е началото на края. Частичка по частичка моралният му кодекс ще се разпадне, всеки пропуск ще бъде оправдан, докато накрая човекът престане да бъде човек.

Ето защо помогнах на странното създание, което бях победил. Не можех да постъпя другояче. Както му казах — това беше моят начин. Подобни емоции може и да изглеждат старомодни, дори излишни в този модерен век, където стойностите се променят — повечето мислят, че е за лошо — или където нещата губят напълно своята стойност. Макар да съм наясно, че ще прозвучи сковано на мнозина от съвременниците ми, опасявам се, че тогава, сред тази тиха долина на древния Марс, също както и сега на Земята, аз притежавах известни принципи — или както искате ги наречете, към които знаех, че трябва да се придържам.

Веднага след като прикрих създанието, пропъдих надалеч неговата дахара и яхнах своята.

Само след няколко минути стигнах до вратите на града и профучах с отчаян вик.

— Атака! Атака! Ордите на аргзуун!

Мъжете ме погледнаха стреснато, но очевидно и те разпознаха меча, който носех. Вратите започнаха да се затварят зад мен.

Яздих до самите стъпала на двореца, където скочих от изтощената дахара, и хукнах нагоре, препъвайки се от болка, умора и тежестта на меча — доказателството за това, което щях да разкажа!

Шизала влезе тичешком в главната зала. Изглеждаше несигурна и по лицето й все още личаха следите от доскорошния гняв.

— Какво има? Майкъл Кейн! Какво означава това нахлуване?

— Аргзууните! — отвърнах й. — Сините великани… вашите врагове… Голяма тяхна орда атакува града!

— Невъзможно! Защо не сме чули? Имаме наши постове с огледала, които предават съобщения от хълм на хълм. Щяхме да чуем. Въпреки че…

Тя се намръщи замислено.

— Какво има? — запитах аз.

— Отдавна не сме получавали съобщения от огледалата. Вероятно станциите са унищожени от аргзууните.

— След като и преди са стигали дотук, им е било ясно какво да очакват.

— Но как са събрани тази нова войска! Смятахме, че са победени и отблъснати поне за още десет години. Те бяха направо пометени от армията на баща ми и съюзниците му! Баща ми водеше войската, която преследва до крак.

— Е, най-вероятно ордата, която е победил, е била само част от мощта на аргзуун. Може би онова нападение е било началото на една стратегия на изненада, предназначена да ви сломи.

— Ако това е бил техният план — въздъхна тя и сви добре оформените си рамена, — тогава са успели, защото ние наистина не сме готови!

— Сега не е време за самокритика — отбелязах аз. — Къде е брат ти Дарнад? Като главен рицар на Варнал негово задължение е да подготви отбраната. А какво ще кажеш за другите воини на карнала?

— Те охраняват границите, въдворяват мир сред буйстващите банди. Войската ни е разпръсната, но дори и да беше събрана във Варнал, пак не би могла да се мери с ордата на аргзуун.

— Направо е невероятно, че не сте получили никакво предупреждение, дори и чрез вестител от друг град. Как са успели аргзууните да достигнат толкова далеч на юг, без да разберете?

— Не мога да си го обясня. Както сам каза, вероятно са планирали това от години, разполагали са с шпиони, работещи за тях, пътували са дегизирани на малки групи под прикритието на нощта, събирайки се някъде наблизо на нашата земя и сега нападат града, без някой от съюзниците ни да знае за съдбата ни.

— Стените ще издържат една сериозна обсада. Каза, че разполагате с някакви летателни апарати. Можете да ги бомбардирате от въздуха с оръдията на шеев. Това е все пак едно предимство.

— Нашите три летателни апарата едва ли ще постигнат много срещу такава сила.

— Тогава трябва да изпратите един от тях до най-близкия ви съюзник. Изпрати твоя — твоя… — спря ме силата на спомена. — Изпрати принца на Мисхим Теп да поиска помощ от баща си, а пътьом би могъл да потърси помощ и от по-малките ви съюзници.

Тя се замисли, след което ми хвърли странен, озадачен поглед и стисна устни.

— Ще направя, както предлагаш — каза накрая. — Но дори и на най-бързия ни летателен апарат ще му трябват дни, за да достигне Мисхим Теп — а на армията ще отнеме още по-дълго време, за да стигне дотук. Ще ни бъде трудно да издържим на толкова продължителна обсада!

— Но ние трябва да устоим и да издържим — заради Варнал и заради сигурността на вашите съседни държави — настоях аз. — Ако аргзууните покорят карнала, те ще пометат и другите народи. Трябва да бъдат спрени при Варнал, или цялата ви цивилизация ще бъде унищожена.

— Ти имаш по-ясна идея от мен за това, което е заложено на карта. — Тя се усмихна леко. — А си тук сред нас отскоро.

— Военните действия — казах тихо аз, мислейки за собствения си опит, — не се различават много едни от други. Основните им принципи са същите — стратегията, целите. Вече имах честта да се сблъскам с двама от твоите Сини великани и мисълта, че този прекрасен град ще стане техен, ми е омразна!

Не добавих, че не се страхувах само за града, а и за Шизала. Въпреки всичко не можех да забравя чувствата, които изпитвах към нея. Сега вече знаех, че е сгодена за друг и независимо какво изпитвахме двамата, от това нищо нямаше да излезе. Очевидно, нейните принципи бяха също така силни, както и моите и нямаше да й позволят да отстъпи, така както и аз не възнамерявах да отстъпя.

За един дълъг момент ние се гледахме в очите и всичко беше там — болката, истината, решителността.

А може би само си въобразявах, че и тя е малко увлечена по мен? Не трябваше да си мисля подобни неща, в никакъв случай. Всичко беше свършило, а Варнал трябваше да се защити.

— Имаш ли по-подходящо оръжие за мен от това? — посочих към меча на аргзууна.

— Разбира се. Ще извикам пазача. Той ще те заведе до оръжейната, където можеш да си избереш каквото искаш оръжие.

По нейна заповед един от пазачите се приближи и тя му нареди да ме заведе до оръжейната.

Той ме поведе няколко етажа под двореца, на по-ниско ниво от предишното.

Накрая спряхме пред две огромни метални врати.

— Пазач на Десетата стража. Тук е Ино-Пукан Хара с госта на принцесата! Моля, отвори — извика той.

Вече знаех, че Ино-Пукан беше еквивалентно по ранг на сержант.

Вратите се отвориха бавно и аз се озовах в дълга, голяма зала, осветена слабо от сини крушки на тавана.

Пазачът, който ни посрещна, беше възрастен мъж с дълга брада. На колана му имаше два пистолета и не носеше друго оръжие.

Той погледна въпросително към мен.

— Принцесата иска гостът й да се въоръжи, както той пожелае. Аргзууните атакуват! — обясни Ино-Пукан.

— Пак ли? Мислех, че с тях е свършено!

— Не се оказа така — тъжно отвърна Ино-Пукан. — Според нашия гост тук, те са вече наблизо.

— Значи царят умря напразно. Предстои ни да бъдем победени. — Гласът на стареца прозвуча безнадеждно. Разходих се из залата, изпълнен с възхищение от голямото разнообразие на оръжия.

— Все още не сме се предали — напомних му аз, разглеждайки рафт след рафт с чудесни мечове. Свалих няколко и ги изпробвах за дължина, тегло и баланс. Накрая се спрях на дълъг, относително тесен меч. Приличаше по-скоро на права сабя с острие, дълго колкото това на меча, който бях отнел от аргзууна. Дръжката му беше изработена чудесно, както на някои подобни мечове на Земята. Имаше вдлъбнато място за показалеца и пръста до него. На някой тази дръжка щеше да се стори неудобна, но всъщност беше точно обратното. Освен това имаше предимството, че мечът много по-трудно можеше да бъде избит от ръката.

Намерих и подходящ колан за окачане на меча. Изглежда, във Варнал имаха навика да носят меча непокрит. Стар обичай, останал от не толкова мирни времена, предположих аз.

Имаше и пистолети, които се задействаха комбинирано от пружина и сгъстен въздух. Взех един и се обърнах към стария пазач.

— Много хора ли ги използват?

— Не много, гостенино. — Той взе пистолет; и ми показа как се зарежда. Магазинът със стоманени стрели беше отвън. Налягането се възстановяваше автоматично след изстрела. Това се извършваше с помощта на пружина. Изработка, а беше много фина, но както ми бе демонстрирано от стареца, точността му се равняваше на нула! Пистолетът имаше такова биене, че за да улучиш, целта трябваше да е едва ли не до теб.

Но нищо не се знаеше и тъй като на колана имаше още една кожена гайка, пъхнах пистолета в нея. И така, въоръжен с меча и пистолета, се почувствах по-добре и изгарях от нетърпение да се върна при Шизала, за да видя докъде беше стигнала подготовката.

Поблагодарих на стареца и придружен от Ино-Пукан, се върнах отново в залата. Шизала не беше там, но един нов пазач ме поведе нагоре по безкрайни стъпала, които ставаха все по-тесни. Най-сетне спряхме пред вратата на стая, която очевидно се намираше в една от кръглите кули, извисяващи се над основната сграда на двореца.

Пазачът почука.

Гласът на Шизала ни извика да влезем.

Тя беше с Телем Фас Огдаи и брат си, принц Дарнад. Дарнад ме поздрави с бърза усмивка, а Шизала само грациозно кимна с глава. Усмивката на Телем Фас Огдаи обаче беше студена и негостоприемна. Явно не беше забравил сблъсъка ни в началото на деня. Не можех да му се сърдя, но въпреки това продължаваше да ми е ужасно противен. Имайки предвид ситуацията, реших да оставя чувствата си на заден план и да им обръщам колкото може по-малко внимание.

Дарнад беше разтворил една географска карта. Изработката й ми се видя малко странна. Означенията на градовете и горите се различаваха доста от тези на земните карти, но все пак добих представа къде се намираме по отношение на останалите в този огромен континент, къде са Мисхим Теп и другите съюзници. Дори успях да покажа къде съм видял аргзууните и с каква скорост се придвижваха.

— Малко време имаме — промълви замислено Дарнад и прекара пръсти през дългата си руса коса. Другата му ръка стисна здраво дръжката на меча. Тогава ми се стори много млад, не повече от седемнайсетгодишен. Човек можеше да го вземе за момче, което си играеше на войници. Едва после забелязах изражението на отговорност, уверения начин на държане.

Той бързо ни обясни къде смята, че са най-слабите точки в градските стени и как биха могли да се отбраняват.

Притежавайки известни познания за водене на военни действия, аз изказах няколко предложения, които той намери за полезни. Погледът, който ми хвърли, изразяваше възхищение и аз го приех като комплимент, и мисля, че му отвърнах със същото. Неговата мъжественост и благоразумие, обективният му подход към предстоящата задача ме караха да мисля, че той е идеален за военачалник. Да се бия рамо до рамо с него щеше да бъде поне едно успокоение. А също така, по свой собствен начин, и удоволствие.

Шизала се обърна към Телем Фас Огдаи.

— И така, Телем, сам видя какво ще се опитаме да направим и си наясно какви са шансовете ни да задържим аргзууните. Един летателен апаратите чака пред хангара. За наш късмет той е готов за излитане, тъй като се готвехме да го покажем на госта. Тръгвай бързо и нека всички градове, съюзници на Варнал, да изпратят веднага подкрепления. И им кажи, че ако Варнал падне, шансовете им да задържат аргзууните са минимални.

Телем се поклони леко и тържествено, погледна я дълбоко в очите, хвърли ми един от характерните си погледи и напусна помещението.

Ние се върнахме към изучаването на картата.

От балкона на кулата имаше изглед към целия прекрасен град, както и към заобикалящите го околности.

След известно време излязохме с картата на балкона. Във въздуха сякаш витаеше някаква заплаха. И наистина нещо се случи!

След малко Дарнад посочи с ръка.

— Телем излита — каза той на сестра си.

Въпреки че си говорехме за летателни апарати, това, което видях, много ме изненада.

Корабът беше от метал, но се издигаше и управляваше подобно на старомодните цепелини — бавно и грациозно. Имаше овална форма и по дължината си — илюминатори. Блестеше, сякаш беше позлатен, и бе богато изрисуван с изображения на странни зверове и символи.

Той плавно се залюля във въздуха, като че се противопоставяше на всички закони на гравитацията, след което се насочи на юг. Движеше се бързо и величествено и нито един самолет на Земята не би могъл да се мери с него.

Още не се беше изгубил от погледа ни, и Дарнад посочи отново — този път на североизток.

— Вижте!

— Аргзууните! — ахна Шизала.

Ордата настъпваше. Можехме ясно да видим първата вълна. Оттам, откъдето ги наблюдавахме, те приличай на армия маршируващи мравки, но зловещото им напредване беше неминуемо. Всички го разбрахме.

— Не си преувеличил, Майкъл Кейн — тихо произнесе Дарнад. Видях как побеляха кокалчетата на пръстите му, стискащи дръжката на меча.

Въздухът беше неподвижен и едва-едва долавяхме крясъците им. Бяха съвсем слаби викове, но имайки вече известен опит със звуците, които можеха да издават войните аргзууни, можех да си представя какъв е шумът при източника.

Дарнад влезе в стаята и се върна, държейки нещо в ръка, което приличаше на мегафон.

Той се надвеси от балкона и огледа двора на двореца, където група стражи стоеше в готовност.

— Командири на стената, заемете местата си! Аргзууните идват. — После продължи с по-конкретни заповеди, с плана, който бяхме изготвили.

Докато командирите се насочиха към постовете, за да разположат хората си, ние наблюдавахме ужасени приближаването на ордата.

Бързо — дори прекалено бързо — те достигнаха стените. Отгоре виждахме и движението в града, бойците, застанали неподвижни по места, в очакване на първата атака.

Нападателите бяха много, прекалено много!