Майкъл Муркок
Градът на Звяра (10)

Девета глава
Живи погребани!

Отворих очи, но не виждах нищо. За сметка на това миризми имаше в изобилие. Вонята на влага, мръсотията и студът ми подсказваха, че се намирам под земята. Протегнах ръце и крака. Поне не бях завързан.

Опитах се да стана, но главата ми се удари в нещо. Можех само да се свия на влажната, кална земя.

Обзе ме ужас. Нима бях затворен в гроб? Нима щях да умра бавно от глад. С усилие се овладях. И тогава отляво се разнесе въздишка.

Предпазливо опипах около себе си и докоснах нещо топло. Някой изохка. Бях докоснал крайник, той помръдна. После един глас промълви:

— Кой е там? Къде съм?

— Дарнад?

— Да.

— Аз съм Майкъл Кейн. Изглежда, се намираме в подземен затвор с много нисък таван.

— Какво? — Дарнад се раздвижи, сигурно седна, протягайки ръце нагоре. — Не!

— Познаваш ли това място?

— Мисля, че съм чувал за него.

— Какво представлява?

— Стара отоплителна система.

— Звучи съвсем невинно. Кажи ми нещо повече.

— Нарлет е построен върху древните развалини на един от градовете на шеев. Мисля, че почти нищо не е останало от него освен основите на една сграда. Всъщност сега тези основи представляват основите на двореца на Чинод Саи. Очевидно плочите, оформящи пода на двореца, са поставени върху древен басейн, който някога се пълнел с гореща вода и затоплял долния етаж на двореца, а с тръби вероятно и цялата сграда. Доколкото знам, шеев са открили други методи за отопление и са изоставили този град много преди началото на своя упадък.

— Значи сме погребани под двореца на Чинод Саи?

— Чувал съм, че му доставяло удоволствие да затваря тук враговете си, за да са под краката му, макар и временно.

Не се усмихнах, въпреки че оцених твърдостта на приятеля си да се шегува в такъв момент.

Протегнах ръце и опипах гладките, влажни плочи над главата ми. Натиснах ги. Не поддаваха.

— Ако той може да повдига плочите, защо да не можем и ние?

— Чувал съм, че има само няколко свободни — Белет Вор ми е разказвал всичко това, и когато тук долу имало затворници, върху тях поставяли много тежки мебели.

— Значи наистина сме погребани живи — казах, потискайки тръпка на страх. Признавам, че бях ужасен. Мисля, че всеки човек, независимо колко е смел, щеше да се ужаси от мисълта за подобна смърт.

— Да. — Гласът на Дарнад беше съвсем тих. Очевидно и на него не му се нравеше положението, в което бяхме изпаднали.

— Поне спасихме Шизала — напомних му. — Белет Вор ще я върне невредима във Варнал.

— Да — гласът му прозвуча по-бодро.

Замълчахме.

След малко взех решение.

— Остани където си, Дарнад, за да имам ориентир. Аз ще разузная малко наоколо.

— Добре — съгласи се той.

Трябваше да пълзя, разбира се, нямаше друг начин.

Лазех по отвратително миришещия под и броях „стъпките“ си. Бях стигнал до шейсет и една, когато се допрях до стена. Запълзях покрай нея, продължавайки да броя.

Нещо ми препречи пътя. Първоначално не разбрах какво беше. Стори ми се, че бяха тънки предмети като пръчки. Опипах ги внимателно и рязко дръпнах ръката си. Досетих се какво бе това. Кости. Някоя от жертвите на Чинод Саи.

Попаднах на още няколко скелета.

Първата стена от началото беше дълга деветдесет и седем крачки, втората — само четирийсет и четири. Третата беше цели сто двайсет и шест. Започнах да се чудя защо го правя, може би да заангажирам съзнанието си.

Четвъртата стена. Една крачка, две, три…

На седемнайсетата крачка покрай четвъртата стена ръката ми докосна нещо!

Дали това не беше начин да се измъкнем? Пипнешком установих, че от стената излизаше кръгъл отвор — може би тръба, по която някога е отивала вода до стаите. Беше достатъчно широка, за да мине през нея човек.

Пъхнах глава и протегнах ръце нагоре. Беше мокра и хлъзгава, но нищо не ми препречи пътя.

Реших първо да проверя дали тръбата наистина представлява възможност да се измъкнем, а после да дам надежда на Дарнад.

Промуших цялото си тяло и започнах да напредвам, извивайки се като змия.

Нищо не ме спря и това повдигна духа ми. Накрая цялото ми тяло беше в тръбата. Сгърчих се. Обикновено мразя да съм така затворен, но ако тръбата означаваше изход, бях готов да преживея клаустрофобията си.

И тогава дойде разочарованието.

Опипващите ми ръце намериха нещо и аз веднага разбрах какво е то.

Още един човешки скелет.

И друга бедна душа беше потърсила начин за избавление. Отчаяна, не бе намерила сили да се върне назад.

Въздъхнах дълбоко и извивайки се, тръгнах обратно назад.

В този миг дочух нещо зад мен. Спрях. Беше звук на триещи се камъни. В тръбата проникна малко светлина и чух как някой се подхилва.

Спрях да се движа. Чаках.

После се разнесе подигравателният глас на Чинод Саи.

— Привет, принце, как ти харесва престоят?

Дарнад не отговори.

— Хайде, хайде, искам да покажа на моите хора как изглежда един истински принц на Карнала. Малко пооцапан, предполагам. Съжалявам, че квартирата не отговаря съвсем на условията, на които си свикнал.

— По-добре да остана тук, отколкото да бъда предмет на обидите ти, гадино — отвърна спокойно Дарнад.

— А какво ще кажеш за твоя приятел, чуждоземеца? Може би на него му се диша чист въздух. Къде е той?

— Не знам.

— Не знаеш? Но той беше затворен долу заедно с теб. Не ме лъжи, момче, къде е спътникът ти?

— Не знам.

Светлината се засили. Сигурно Чинод Саи надничаше в ужасната си гробница, използвайки фенер. Гласът му се извиси раздразнено.

— Той трябва да е там долу!

Гласът на Дарнад прозвуча насмешливо.

— Сам можеш да видиш, че го няма, освен ако някой от тези скелети не е неговият.

— Не е възможно! Стража!

Над мен се чу слаб звук на движещи се хора.

Чинод Саи продължи:

— Вдигнете още няколко от тези камъни. Вижте дали другият затворник не се крие в някой ъгъл. Той е там някъде. А междувременно ми доведете карнала.

Нови звуци. Предположих, че са отвели Дарнад.

После чух как стражата дърпа още плочи и се подсмихнах. Надявах се да не погледнат в тръбата. После ми хрумна нещо. Не беше приятна мисъл, но може би щеше да ми спаси живота, а и да ми даде възможност да спася и Дарнад.

Промуших се отново в тръбата и взех няколко от костите на нещастника, бил там преди мен. Той не бе извадил късмет, но макар и мъртъв от години, може би щеше да ми помогне сега. А ако се появеше възможност, щеше да ми помогне да отмъстя и за него.

Притиснах се плътно до едната страна на тръбата и започнах да трупам пред краката си кости. Получи се хубава купчина. Стараех се да работя безшумно, а и всеки шум се заглушаваше от тропота, предизвикан от отчаяните пазачи, които повдигаха плоча след плоча и надничаха в полумрака, опитвайки се да ме открият.

— Няма го тук — чух да казва единият.

— Ти си глупак — отвърна му другият. — Трябва да е тук.

— А бе, казвам ти, че го няма. Ела и виж сам.

Още един пазач се присъедини към първия и го чух как лази наоколо.

— Не разбирам. Оттук няма изход. Достатъчно хора сме държали тук по най-различно време. Хей, какво е това?

Пазачът беше намерил тръбата. Светлината се увеличи.

— Може ли да е минал оттук? Ако го е направил, нищо хубаво не го чака. Тръбата е запушена в другия край!

После пазачът стигна до костите.

— Уф! Той не е минал оттук, но някой друг се е опитал. Тези кости са стари.

— Какво ще кажем на царя? — Първият пазач говореше нервно. — Това ми мирише на магия!

— Няма такова нещо!

— Така ни учат сега, но дядо ми казва, че има такива истории…

— Затваряй си устата! Магии, призраци. Глупости… Въпреки че трябва да призная, той изглеждаше странно. Май принадлежи към непозната за мен народност. Чувал съм, че отвъд океана има земя, където живеят хора, притежаващи сила, по-голяма от нормалната. Освен това шеев…

— Шеев! Ето това е!

— Дръж си езика зад зъбите. Чинод Саи ще ти го изтръгне, ако те чуе какви ги дрънкаш.

— А какво ще му кажем?

— Само фактите. Мъжът е бил тук, но сега го няма.

— Но дали ще ни повярва?

— Да се надяваме.

Чух как стражите се покатериха обратно и се отдалечиха. В момента, в който изчезнаха, аз се измъкнах от тръбата колкото можах по-бързо и се добрах до мястото, където преди беше затворът ми. Главата ми се оказа почти на нивото на пода. Плочите бяха разместени и цареше бъркотия. Останах доволен.

В стаята нямаше никой, но съдейки по големия метален стол в единия й край, вероятно беше нещо като тронна зала.

Повдигнах се на ръце и се озовах горе. Възможно най-бързо и тихо изтичах до вратата и се ослушах.

Беше полуотворена. От другата страна долитаха сърдити гласове.

Отвън пък долитаха други гласове — викове, крясъци. Също сърдити.

Някъде в далечината се разнесоха удари с юмрук върху врата.

Отстъпих. В стаята внезапно влезе човек.

Беше Чинод Саи.

За момент той се вторачи с ужас в мен.

Това ми беше достатъчно. Спуснах се като светкавица напред и издърпах собствения му меч.

Притиснах острието в гърлото му и казах с мрачна усмивка:

— Извикаш ли пазачите си, Чинод Саи, извикваш и смъртта си!

Той пребледня и изхърка нещо. Посочих му да влезе в стаята и да затвори вратата. Извадих късмет. Всички останали бяха много заети, за да забележат какво се случва с техния цар.

— Говори тихо — заповядах му аз. — Кажи ми какво става и къде е приятелят ми?

— Как — как се измъкна?

— Аз задавам въпросите, приятел. Хайде, отговаряй!

Той изръмжа.

— Какво искаш да кажеш?

— Отговаряй!

— Навън паплачта атакува двореца ми. Някакъв дребен крадец на дахари иска да заеме мястото ми.

— Надявам се да бъде по-добър управник от теб. А къде е приятелят ми?

Той махна с ръка зад гърба си.

— Ей там.

Ненадейно влезе още някой. Очаквах, че пазачите ще почукат и Чинод Саи ще им каже да не влизат.

Но това не беше пазач.

Беше оцелелият аргзуун. Като ме видя, се стъписа. Обърна се и изрева предупредително към останалите мъже в стаята.

Те нахлуха и аз отстъпих, оглеждайки се и търсейки начин да се измъкна. Но всички прозорци на стаята бяха барикадирани.

— Убийте го! — изкрещя Чинод Саи, насочил към мен треперещ пръст. — Убийте го!

Водени от синия аргзуун, стражите тръгнаха към мен. Знаех, че ме очаква смърт, но нямаше да им се дам жив.