Майкъл Муркок
Градът на Звяра (2)

Първа глава
Моят дълг към мосю Кларше

Предавателят на материя се явява едновременно подлецът и главният герой в тази история, започна Кейн, защото ме отведе в един свят, където се чувствах повече у дома, отколкото ще се почувствам някога тук. Отведе ме при едно прекрасно момиче, което обичах и което ме обичаше, след което ми отне всичко.

Но по-добре да започна от самото начало.

Както вече ви казах, роден съм в Уинсвил, Охайо — приятно, малко градче, в което почти нищо не се променяше. Единствената му забележителност беше особата на мосю Кларше, французин, установил се там малко след края на Първата световна война. Той живееше в голямо имение в покрайнините на града. Мосю Кларше беше космополит, французин от старата класа, нисък, с много изправена стойка, с типични френски мустаци и военна походка.

Честно казано, в нашите очи той беше нещо като карикатура и сякаш илюстрираше всичко, което бяхме научили за французите от евтините книжки и комикси. Независимо от това аз дължа живота си на Кларше, въпреки че го разбрах години след като старият джентълмен си беше отишъл и когато се озовах неочаквано транспортиран на Марс… Но аз отново изпреварвам събитията.

Кларше беше една загадка дори и за мен, въпреки че като дете и после като младеж, аз най-вероятно го познавах по-добре от всеки друг. Той твърдеше, че преди революцията бил учител по фехтовка в двора на руския цар, откъдето напуснал на бърза ръка, след като болшевиките завзели властта.

Уповавайки се на интуицията си, той се установил направо в Уинсвил. По онова време му се струвало, че целият свят се е обърнал с краката нагоре. А той намерил едно малко градче, което надали щяло някога да се промени, освен това и му харесвало. Животът, който започнал да води, бил съвсем различен от този, на който бил свикнал, но изглежда, му допадал.

За първи път се срещнахме, когато сключих облог с малките си приятели да се покатеря на оградата на неговата къща и да се опитам да разбера с какво се занимава мосю Кларше. По онова време всички ние бяхме убедени, че той е някакъв шпионин. Той естествено ме пипна, но вместо да ме застреля, както почти бях сигурен, само се засмя любезно и ме отпрати. Аз веднага го харесах.

Скоро след този случай ние, децата, преминахме в друга фаза, която беше резултат от това, че бяхме гледали Роналд Колман в „Затворникът от Зенда“. За известно време всички ние станахме Рупъртовци и Рудолфци. Дуелирахме се с дълги бастуни вместо мечове до пълно изтощение — не много сръчно, но пък с голямо въодушевление!

Така се случи, че един слънчев следобед в началото на лятото аз и още едно момче, Джони Бълмър, се дуелирахме за трона на Руритания точно пред къщата му. Изведнъж оттам се разнесе силен крясък и ние учудени се обърнахме.

— Non! Non! Non!^[1] — Французинът беше направо извън себе си. — Това лошо, лошо, лошо! Така не се дуелира един джентълмен!

Той изскочи от градината си, грабна бастуна ми и зае грациозна стойка на фехтовчик с лице към стреснатия Джони, който просто стоеше там с отворена уста.

— А сега — каза той на Джони, — ти направи състото, oui?^[2]

Джони, не толкова елегантно, изкопира позата му.

— А сега, ти мушкаш — така! — Бастунът направи мигновено движение и се спря на милиметри от гърдите на Джони.

Джони повтори движението и беше париран със същата бързина. Ние бяхме едновременно удивени и възхитени. Ето го човекът, който беше достоен за Рупърт от Хентзау.

След малко мосю Кларше спря и поклати глава.

— Не хубаво с тези пръчки — трябва да имаме истински шпаги, non? Елате!

Ние го последвахме в къщата. Беше обзаведена добре, без излишен разкош. В една специална стая на горния етаж намерихме нещо, което ни накара да занемеем.

Тук имаше огромно количество от оръжия, каквито никога не сме си и представяли като шпаги, прави и криви саби, плюс една сбирка от прекрасни антични оръжия — шотландски саби, ятагани, самурайски мечове, плоски мечове, къси романски мечове — гладиаторски — и много, много други.

Мосю Кларше махна с ръка към изумителната изложба на оръжия.

— Ето! Моята колекция. Сладицки са, мъницките мечове, non?^[3] — Той взе една малка рапира и ми я подаде, после даде и на Джони подобна. Наистина беше приятно да усещаш в ръката си този добре балансиран меч. Раздвижих китката си, но не успях да го уравновеся. Мосю Кларше хвана ръката ми и ми показа как да го държа правилно.

— Искате ли да се научите наистина? — попита мосю Кларше и ни намигна. — Аз мога ви покажа много.

Възможно ли беше? Щеше да ни бъде позволено да размахваме тези мечове, да бъдем научени как да се бием като най-добрите. Бях възхитен и очарован, докато една мисъл не ме върна на земята. Намръщих се.

— О, но ние нямаме никакви пари, сър. Не бихме могли да ви платим, а родителите едва ли биха се съгласили, те и така са си достатъчно стиснати.

— Не искам да ми плаща. Умението, което ще придобиете от мен, ще ми бъде достатъчна награда. Ето, първо ще ви покажа най-простото париране…

И той наистина ни научи. Научи ни не само как да се фехтуваме с обичайните съвременни оръжия — рапири, прави и криви саби, но така също и със старинни и чуждестранни оръжия с всякакви форми, тегло, размери и баланс. Научи ни на цялото си прекрасно изкуство.

Щом можехме, Джони и аз посещавахме специалната оръжейна стая на мосю Кларше. По свой начин той ни беше благодарен за възможността да предаде уменията си, така както ние му бяхме благодарни, че ни даде възможността да се научим.

Когато станахме на петнайсет години и двамата бяхме доста добри, макар да смятах, че съм с едни гърди пред Джони.

Не след дълго родителите на Джони се преместиха в Чикаго и аз останах единственият ученик на мосю Кларше. Когато не залягах над физиката в гимназията, а по-късно и в университета, можеха да ме открият при мосю Кларше. И накрая дойде денят, когато той изкрещя от радост. Бях го победил в един продължителен и сложен дуел!

— Ти си най-добрият, Майк! По-добър от всеки, който познавам!

Това беше най-голямата похвала, която бях получавал. В университета продължих да се занимавам с фехтовка и бях включен в американския отбор за олимпиадата. Но точно тогава времето беше критично за изпитите ми и в последния момент се отказах.

Ето така научих фехтовка. Когато бях потиснат, си мислех за нея като за безсмислен спорт — архаичен и само индиректно полезен — заради бързите реакции и здравите мускули, които бях развил. Беше ми полезен и докато бях войник — физическата дисциплина, характерна за армията, за мен беше вече нещо вродено.

Извадих късмет. Справих се добре със следването и оцелях по време на войнишката служба, част от която премина в боеве с партизаните в джунглата на Виетнам. Когато станах на трийсет, вече бях известен в средите на физиците като способен момък. Благодарение на идеите ми за преобразуване и предаване на материя ме назначиха за ръководител на отдела за разработване на машината.

Спомням си как работихме до късно, за да разширим възможностите й да поеме и човек.

Неоновите лампи от тавана на лабораторията осветяваха лъскавата стомана и пластмасовата кутия, огромната „бобина на предавателя“, останалото оборудване и уредите, изпълващи почти цялото пространство. Бяхме останали петима — трима техници и доктор Логан, главният ми помощник.

Докато Логан и мъжете работеха върху оборудването, аз проверих измервателните уреди. Накрая всички датчици показваха това, което трябваше, и ние бяхме готови.

Обърнах се към доктор Логан и го погледнах. Той отвърна мълчаливо на погледа ми. Стиснахме си ръцете. Това беше всичко.

Влязох в машината. Предните дни се бяха опитали да ме разубедят, но този път се отказаха. Логан посегна към телефона и се свърза с екипа, обслужващ „приемника“. Той беше разположен в лаборатория на другия край на сградата.

Логан ми съобщи, че и двата екипа са готови.

Той отиде до главния превключвател. През малкия стъклен панел на кабината видях мрачното изражение, с което го включи.

Тялото ми започна приятно да вибрира. Това беше в началото. Трудно ми е да опиша свръхестественото усещане, което изпитах, щом предавателят започна да работи. Тялото ми сякаш се разделяше на отделни атоми. Първо главата ми започна да се замайва, после усетих как се изпълвам със страхотно налягане, последвано от чувството, че ще експлодирам.

Всичко наоколо позеленя и ми се стори, че се разпръсквам във всички посоки. После дойде симфония от цветове, разцъфващи около мен — червени, жълти, виолетови, сини.

Изпитах нарастващо усещане за лекота, дори за безтегловност. Почувствах как се устремявам в тъмнина и започнах да губя съзнание. Преминавах огромни разстояния извън времето и пространството, прекосих за няколко секунди необятна част от вселената във всяка посока.

След което не помня нищо.

Възвърнах съзнанието си под лимоненожълто слънце, което грееше заслепяващо от едно тъмносиньо, почти виолетово небе. Никога не бях виждал такъв наситен цвят. Нима преживяването ми позволяваше да възприемам цветовете с по-голяма яснота?

Но когато се огледах, установих, че и други неща се бяха променили. Лежах сред поле от нежно полюляваща се и приятно ухаеща папрат. Но и тази папрат не приличаше на никоя, която бях виждал досега.

Тя беше в невероятен тъмночервен цвят!

Разтърках очи. Да не би предавателят, или по-скоро приемникът, да не ме беше възстановил правилно и затова да имах объркани възприятия за цветовете?

Изправих се и погледнах над морето от тъмночервена папрат.

Май цялото ми зрение не бе наред!

На фона на жълтеникави хълмове в папратта пасеше едър звяр с размери на слон и пропорции на кон. Всъщност тук свършваше и всякакво подобие с познато животно. Това създание беше нашарено в бледолилаво и светлозелено. Имаше три дълги, бели рога, извиващи се над плоската му, подобна на котка глава. Имаше две опашки като на влечуго, висящи до земята, и огромно око, заемащо почти половината от муцуната му. Това око блестеше и искреше на слънцето. Звярът ме погледна с известно любопитство, вдигна глава и тръгна към мен.

Побягнах, и то, предполагам, с див писък. Бях убеден, че всичко е някакъв кошмар или самовнушение в резултат на повреда в предавателя или приемника.

Чувах как животното препуска зад мен и издава странни мучащи звуци. Ускорих, колкото можех, крачката си. Имах чувството, че тичам без затруднение и че съм по-лек.

Изведнъж встрани от мен се разнесе мелодичен смях, едновременно весел и съчувствен. Ясен глас извика нещо на някакъв странен, неземен и много мелодичен език. Всъщност самото звучене на този език беше толкова прекрасно, че нямаше нужда от думи.

— Каса манхера восу!

Намалих скоростта си и погледнах в посоката на гласа.

Беше едно момиче — най-прелестното създание, което бях виждал през живота си.

Косата й падаше свободно, дълга и златна. Лицето й беше овално, с чиста, бяла кожа. Беше гола, с изключение на захваната около врата наметка, падаща около раменете й, и широк, кожен колан около кръста. На колана беше закачен къс меч и кобур, от който се подаваше дръжката на нещо като пистолет. Беше висока и с изключителна фигура. Голотата й сякаш не се натрапваше и аз веднага я възприех. Очевидно тя също я намираше за нещо нормално. Спрях, забравил за звяра зад мен, доволен само да я погледам за секунда.

Тя отново отметна глава и се засмя със същия весел смях.

Изведнъж усетих нещо мокро да ме гъделичка по врата. Замахнах с ръка, мислейки, че е някакво насекомо. Беше прекалено голямо за насекомо. Обърнах се.

Странният виолетово-зелен звяр, чудовището с циклопско око, две опашки и три рога, нежно ме ближеше.

Дали не ме опитваше на вкус? Зачудих се разсеяно, все още запленен от момичето. Съдейки по смеха й, очевидно не.

Където и да бях — в сънища или в изгубен свят — знаех, че бях побягнал в паника от кротко домашно животно. Изчервих се и се присъединих към смеха й.

След малко попитах:

— Ако не ви се стори неучтив въпроса ми, бихте ли ми казали къде се намирам?

Когато ме чу, тя смръщи леко идеално оформените си вежди и поклати глава.

— Ухой мераш? Сивне норшаса?

Опитах отново на френски, но без успех. После на немски, отново същия резултат. На испански също се оказа, че не можем да осъществим контакт. Моят латински и гръцки не бяха от най-добрите, но опитах и на тях. Падам си малко полиглот и бързо усвоявам чужди езици. Напънах се да си припомня нещо от езика на сиуксите и апахите, който бях понаучил в колежа по време на изпита ми за индианците. Но нищо не се получи.

Тя произнесе още няколко думи на нейния език и докато слушах внимателно, ми се стори, че долових слаба прилика с класически санскритски.

— Струва ми се, че и двамата имаме проблем — отбелязах аз, застанал там, със звяра зад гърба ми, ближещ ме влюбено.

Тя ми протегна ръка. Сърцето ми така биеше, че едва се помръднах.

— Прореша — изрече тя. Май искаше да отида някъде с нея, защото посочи към далечните хълмове.

Аз свих рамене, поех ръката й и тръгнах.

Ето така, ръка за ръка с най-прелестния му обитател, аз се озовах във Варнал, града на Зелените мъгли, най-прекрасния от всички прекрасни градове на Марс.

О, преди толкова хиляди години!