Майкъл Муркок
Градът на Звяра (12)

Единайсета глава
Кралицата на аргзууните

Студено беше в тези пещери. Студът, който вееше от стените, не можеше да се сравни с нищо от онова, което бяхме изпитали в Пустошта на обречените. Вървяхме все надолу по гладка, широка, виеща се пътека, осветена от факли, поставени на големи разстояния. Отстрани се мяркаха просторни пещери и кухини, сталактити и сталагмити, купчини от черни камъни и ручеи с леденостудена вода, скали с полепнала по тях неприятно миришеща слуз, малки, белезникави животни, които се разбягваха при нашето приближаване.

По-надолу пътят беше украсен с бойни трофеи — тук ни се хилеше скелетът на грамаден аргзуун в пълно бойно снаряжение, с меч, щит, боздуган и брадва, там няколко човешки черепа бяха струпани в неправилна пирамида. Мрачни трофеи, които сякаш оживяваха от време на време на трепкащата светлина на факлите, но иначе напълно подходящ декор за това странно място.

Накрая пътят зави рязко наляво. Ние го следвахме и изведнъж се озовахме в чудовищно голяма пещера. Стените й бяха толкова отдалечени, че не се виждаха. Бяхме застанали над нея и наблюдавахме отвисоко. От мястото си можехме да видим как пътят се извива надолу в разстояние на три километра. По пода на пещерата горяха големи огньове и се забелязваха няколко напълно оформени селища. Най-близо до нас беше един каменен град, град, който сякаш се състоеше от случайно натрупани един върху друг каменни блокове. Един тежък, студен, як и безрадостен град, град, подходящ за аргзууни.

Из града и пръснатите наоколо селца се движеха мъже, жени и деца, всеки зает с някаква дейност. Имаше също стада дахари и някакви дребни създания, напомнящи домашен вариант на хеела.

— Как ще влезем там? — прошепнах. — Те веднага ще ни познаят.

В същия момент отзад се чу шум. Дръпнах Дарнад в сенките на скалите.

След няколко секунди покрай нас премина група от около трийсетина войни аргзууни. Имаха такъв вид сякаш бяха минали през голямо премеждие. Повечето бяха с открити рани, на други броните им висяха на парцали и всичките изглеждаха доста изморени.

Досетих се, че вероятно те бяха оцелелите от операцията по прочистване, започната във Варнал в деня, когато тръгнахме.

Имаше още една причина да не им се показваме. Аргзууните с най-голямо удоволствие щяха да си отмъстят на представители на народа, който ги беше победил.

Но тези бойци бяха толкова изтощени, че дори не ни забелязаха. Те отминаха, препъвайки се надолу по виещия се път, към пещерния свят, където пращяха огньове, но пак не успяваха да го осветят и затоплят.

Не се налагаше да чакаме да падне нощта, защото тук беше вечен мрак. Как обаче щяхме да се промъкнем в града и да разберем къде са отвели Шизала?

Не ни оставаше нищо друго, освен да се придвижим предпазливо надолу по пътя, прикривайки се колкото можем в сенките на скалите, с надеждата, че аргзууните, заети със своите дела, грижи за ранените, възстановяване на силите, няма да ни забележат.

Нито за момент не ни мина мисълта да се върнем за подкрепление. Беше вече твърде късно. Трябваше да освободим Шизала сами.

И тогава изведнъж се сетих за нещо.

Кой друг знаеше къде е Шизала? Кой друг освен нас разполагаше с цялата информация, отнасяща се за аргзууните?

Отговорът беше прост — никой.

Малко след като бяхме започнали нашето придвижване надолу, аз се обърнах към Дарнад и твърдо му заявих:

— Ти трябва да се върнеш.

— Да се върна? Да не си полудял?

— Не, като никога съм съвсем с ума си. Нима не разбираш, че ако при този опит ни убият и двамата, няма да има друг опит за спасяването на Шизала, защото това, което знаем, ще умре заедно с нас!

— Не ми беше хрумвало — промълви той. — Но защо точно аз да се върна? Ти върви. Аз ще се опитам…

— Не. Ти познаваш Вашу по-добре от мен. Аз мога лесно да се изгубя. Сега, след като ме доведе до Планините на аргзууните, трябва бързо да се върнеш до най-близкото приятелски настроено селище и да изпратиш съобщение във Варна, къде се намирам и аз, и Шизала. Трябва да го направиш възможно най-бързо. Тогава нека насам да тръгне голяма група рицари, за да използваме момента, докато аргзууните още се възстановяват и веднъж завинаги да сложим край на заплахата, която представляват Сините великани!

— Но ще минат седмици, докато стигна до каквато й да е цивилизация. Ако изпаднеш в беда, ти ще си мъртъв много преди да доведа помощ.

— Ако личната ни безопасност беше от значение — напомних му аз, — ние с теб нямаше да сме тук сега. Надявам се, не ти убягва логиката в моите думи. Хайде, тръгвай!

За момент той се замисли дълбоко, после ме тупна по рамото, обърна се и бързо тръгна обратно по пътя, по който бяхме дошли.

Веднъж вземеше ли решение, Дарнад действаше бързо и без колебание.

Останал сам, продължих да се промъквам напред, чувствайки се някак по-малък и беззащитен пред лицето на чудовищната природа.

Успях да се смъкна до началото на пътя, без да бъда забелязан.

Успях също да премина от защитата на скалите в сянката на града, плътно притиснат до грубо издяланите камъни.

И тогава съвсем ненадейно настана по-дълбока тъмнина.

Отначало не успях да си обясня причината за този добър късмет. После видях, че заливаха големите огньове.

Защо ли?

И изведнъж прозрях. За да пестят горивния материал. Аргзууните загасяваха огньовете, докато спят. В почти непрогледната тъмнина реших, че беше настъпил моментът да разгледам града и да открия къде са затворили Шизала.

И ако късметът все още беше на моя страна, можех дори да успея да я спася, да напуснем заедно мрачния пещерен свят на аргзууните и да се върнем във Варнал.

Забраних си да мисля за това и започнах бавно да се изкачвам по стената на града. Катерех се малко несръчно, но без особени затруднения. Ръцете и краката ми бяха заякнали през дългите седмици на нашето бродене, така че се захващах за скалата почти като маймуна.

Налагаше се да се изкачвам пипнешком, но въпреки това сравнително бързо се озовах на върха на стената.

Приведен, с изтеглен меч в едната ръка и готов за изненади, яхнах стената и надникнах от другата страна, към града, опитвайки се да отгатна кое място би било най-подходящо за затвора на Шизала.

И тогава го видях!

Една постройка беше относително добре осветена отвътре с факли, а отвън по укрепленията — с главни. Но това не правеше чак такова впечатление. Над централната й част, издигнато върху пилон, се вееше грамадно знаме със Звяра Н’аал. Същото такова знаме се вееше над палатката, обитавана от Хоргул. Наистина, тя имаше по-големи размери, но дизайнът беше същият.

Все пак беше нещо, за което да се хвана. Постройката със знамето щеше да бъде моята цел.

Прибрах меча, прехвърлих се от другата страна и бавно започнах да се спускам.

Бях на около три метра от земята, когато иззад една сграда близо до стената се появи отряд от войни аргзууни, които се насочиха към мен. Зачудих се дали са ме видели и са ги изпратили да се справят с мен. Но те започнаха да вървят под мен. Бях на петдесетина сантиметра от главата на най-високия. Прилепнах като муха към стената, молейки се да не се подхлъзна и да се издам.

Веднага щом като се скриха от погледа ми, аз се смъкнах на земята и се втурнах към сенките на най-близката сграда, издигната от същия грубо издялан камък като стената.

Знаех, че аргзууните не разполагат с много ездитни животни и предположих, че малка част от тях са успели да се завърнат. Това обясняваше относително слабата населеност на града.

Този факт беше добре дошъл за мен и ми даваше известно предимство.

Успях да се добера до постройката, която си бях набелязал.

Стените й изглеждаха по-гладки, но реших, че ще се справя. Единственият проблем се състоеше в това, че бяха добре осветени и можех да бъда забелязан.

Не ми оставаше нищо друго, освен да рискувам, защото едва ли щях да намеря по-удобно време. Щях да се опитам да стигна до някой прозорец и да се прехвърля през него. Веднъж проникнал в сградата, щях да имам повече възможности да се скрия и с ослушване и малко разузнаване да открия къде се намира Шизала.

Хванах се за парче издаден камък и сантиметър по сантиметър запълзях. Напредвах бавно и трудно. Всички прозорци — просто дупки в камъните — бяха разположени поне на шест метра от земята, а този, който си бях набелязал, беше още по-нависоко. Предположих, че това е предпазна мярка срещу атака.

Най-накрая се добрах до прозореца и надникнах вътре. Исках да разбера дали има хора. Стори ми се, че няма. Влязох бързо.

Май бях попаднал в някакъв склад. Наоколо имаше плетени кошове, пълни с изсушени плодове, месо, билки и зеленчуци. Реших, че няма да е зле да се възползвам от храната, останала вероятно от някой поход. Избрах най-апетитните и се нахраних. Бях и жаден, но не забелязах наоколо съдове с вода.

Вече освежен обиколих стаята. Беше просторна и проветрива. Може би заради теченията в нея я използваха за склад и съдейки по парчетата стари кошници, очевидно не отскоро.

Намерих вратата и я побутнах. За мое огромно разочарование беше заключена. Вероятно превантивна мярка срещу крадци.

Бях съвсем изтощен. Очите ми се затваряха, независимо от усилията ми да не заспя. Преследването беше продължително и изморително. Позволявах си да отдъхвам само за кратко. Прецених, че ще бъда от по-голяма полза за Шизала, ако съм отпочинал.

Разместих кошовете и си направих нещо като гнездо. Покатерих се отгоре. Така щеше да ми е по-топло, а ако някой влезеше в стаята, нямаше да ме види. Чувствайки се относително защитен, заспах.

По-силната светлина от огньовете, нахлуваща през прозореца, ми подсказа, че е започнал нов ден за аргзууните. Но, установих бързо аз, не това ме бе събудило.

В стаята имаше някой.

Протегнах много предпазливо схванатите си крайници и надникнах през една пролука в барикадата си. Смаях се.

Мъжът, който вадеше храна от кошовете, не беше аргзуун. Беше човек, подобен на мен, но доста блед. Вероятно от живота в мрачните подземия на Сините великани.

Лицето му не изразяваше нищо. Очите гледаха тъпо, чертите му бяха застинали и той механично прехвърляше месо и зеленчуци в по-малка кошница, която държеше в лявата си ръка.

Не беше въоръжен. Раменете му бяха приведени — косата дълга и несресана.

Нямаше никакво съмнение относно положението и функциите, които изпълняваше в пещерния свят на аргзууните.

Човекът беше роб, и то от дълго време.

Бидейки роб, той едва ли хранеше голяма любов към господарите си. От друга страна, доколко ли се страхуваше от тях? Можех ли да му се покажа с надеждата да получа някаква помощ? Дали нямаше да се изплаши и да закрещи за помощ?

Бях поел много рискове, за да стигна дотук. Трябваше да поема още един сега.

Колкото можех по-тихо се придвижих върху кошовете към него. Той ме забеляза едва когато застанах точно над него.

Щом ме видя, очите му се разшириха, устата му увисна, но не издаде нито звук.

— Аз съм приятел — прошепнах.

— П-приятел…? — Повтори бавно думата, като че му беше непозната.

— Враг съм на аргзууните, убих много Сини великани.

— Ау! — отдръпна се той уплашен и изпусна кошницата.

Скочих на земята и се втурнах към вратата, за да я затворя.

Мъжът се обърна към мен, устата му трепереше, а очите му бяха изпълнени със смъртен страх. Очевидно, не аз бях причината за този страх.

— Т-трябва да отидеш при кралицата, т-трябва да се предадеш. Н-направи го и може би ще се измъкнеш от Звяра Н’аал!

— Кралицата? Звярът Н’аал? Чувал съм това име — какво е то?

— О-о, н-не ме питай!

— Кой си ти? Откога си тук? — опитах друг подход за разпит.

— Аз, аз мисля, че името ми беше Орнак Диа… Д-да, това беше моето име… Н-не знам откога съм т-тук… Отког-гато последвахме аргзууните т-тук и п-попаднахме в капан. Т-те бяха изпратили само половината от своите сили срещу южните ст-трани, ние н-не разбрахме… — Заедно с тези спомени той като че ли си спомни и човека, който някога е бил. Раменете му се поизправиха, устата му спря да трепери.

— Ти си бил в отряда, воден от царя на Карнала, така ли? — попитах го аз. Зачудих се какви ли изпитания биха могли да превърнат за сравнително кратко време твърдия рицар в това пропаднало същество.

— Т-точно така.

— Те са ви подмамили тук, където ви е чакала останалата част от войската им — добре обмислена тактика. Щом сте стигнали дъното на пещерата, те са ви нападнали и са помели цялата ви войска. Това ли се случи?

— Д-да. Те взеха пленници. Аз съм един от последните останали живи.

— Колко пленника?

— Няколкостотин.

Ужасих се. Убедих се в предположенията си, че действията на аргзууните бяха внимателно планирани от години. Първите им войски са били почти унищожени, но пък са отслабили защитните сили на южните народи. Южната армия, преследвала аргзууните е била въвлечена в хитър капан. Изтощените войни са били лесна плячка за отпочиналите аргзууни, чакащи в засада. След което аргзууните са привели в изпълнение втората част на операцията си — тайно придвижване на юг на малки групи с цел завземане с изненада на южните страни, започвайки с Варнал. Нещо беше объркало стратегията им, може би това, че убих водача им, и планът се бе провалил. Но независимо от края му, той беше нанесъл големи вреди. На юга щяха да са необходими години, за да се възстанови след този удар, а през това време щеше да е изправен пред опасността от други по-силни агресори. Например владниярите.

Тогава зададох на роба най-важния въпрос.

— Кажи ми, доведоха ли тук скоро две жени. Едната тъмнокоса и една руса…

— Им-ма една з-затворничка…

Само една! Горещо се помолих да не са убили Шизала по пътя.

— Как изглежда?

— Много е красива — руса — карналка, струва ми се…

Въздъхнах с облекчение.

— А Хоргул, жената владниярка, тъмнокосата?

— Ах! — възкликна той глухо. — Не споменавай т-това име. Не го споменавай!

— Но какво има? — Сега беше изпаднал в по-лошо състояние, отколкото когато се появих пред него. По брадата му потече слюнка, а очите му заблестяха лудешки. Трепереше с всяка част на тялото си. Той се присви и се сгърчи. Тихо пъшкаше.

Хванах го за рамото, опитах се да му вдъхна малко сила, но той се срина на земята и продължи да пъшка и трепери. Клекнах до него.

— Кажи ми коя е Хоргул? Какво е нейното участие във всичко това?

— О, м-моля те, остави ме. Няма да им кажа, че си тук. Т-ти трябва да си отидеш. Бягай оттук!

Продължих да го разпитвам.

— Кажи ми!

Внезапно зад гърба ми се разнесе глас. Студен, подигравателен, пълен със злобна насмешка…

— Остави нещастника, Майкъл Кейн. Аз мога да отговоря на въпросите ти по-добре от него. Пазачите ми споменаха, че в склада става нещо и реших да проверя сама. Почти се надявах да си ти.

Извъртях се, все още приклекнал и се взрях в дълбоките, зли очи на тъмнокосата жена, чиято роля беше пълна тайна, но вече нямаше да бъде такава.

— Хоргул! Коя си ти?

— Аз съм кралицата на аргзууните, Майкъл Кейн. Аз бях тази, която командваше армията, която разбихте, а не горкият Ранак Мард. Войската ми се разбяга, преди да успея да я събера, защото онази кучка Шизала ме нападна малко след като ти излезе. Успя да ме удари и бях изпаднала в безсъзнание. Но през това време няколко от моите хора са я пленили. Когато се събудих, армията ми беше разпръсната. Реших да си отмъстя на нея вместо на града й…

— Ти! Всичко е било твое дело! Но как можеш да си кралица на тези гиганти — диваци, с каква сила можеш да ги държиш в подчинение?

— Имам сила над нещо, от което те се страхуват — усмихна се тя.

— И какво е то?

— Скоро ще разбереш. — Зад нея в стаята започнаха да нахлуват Сини великани. — Вържете го!

Опитах да се изправя, но се препънах в треперещото тяло на роба. Преди да възстановя равновесието си, върху мен се нахвърлиха половин дузина великани.

Съпротивлявах се с юмруци и крака, но много скоро те завързаха ръцете ми отзад, а през това време Хоргул ми се смееше в лицето, белите й, остри зъби проблясваха в полумрака.

— А сега — каза тя, — ще разбереш какво наказание го очаква човека, отговорен за провала на плановете на кралицата на аргзууните!