Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (8)

8

11 юли

Мама промени правилата, така че мога да съчетавам закуската и обяда в понеделниците. Каза ми, че не е честно да постя в неделята и след това да не ям нищо на другия ден до вечерта. Тя самата, разбира се, не хапваше нищо до вечерята в понеделник, но ние трябваше да се правим, че въобще не го забелязваме.

Постенето не се оказа чак толкова лошо, колкото очаквах. По обяд действително огладнявах много, но с напредването на деня ставаше все по-поносимо. Предполагам, че ще свикна.

Не съм съвсем сигурна, но си мисля, че всичко все повече посивява.

Днес следобед се отби Питър. Разказахме му за плановете ни и той ги оцени като доста добри. Особено горещо одобри това, че сме решили да преваряваме водата за пиене.

Попитах го какво мисли за плуването.

— Вероятно ще е по-добре, ако го спреш — посъветва ме той. — Хората, които пият вода от градската водопроводна мрежа, споделиха с мен, че водата започнала да потъмнява, и вече се питаха докога ще трае това. Пречистването на водата изисква електричество, а много добре знаем как се задъхват напоследък електроцентралите.

— Но какво общо има това с езерото Милър? — попитах го.

— Трудно е да се предскаже какво ще направят хората, ако нямат течаща вода — отвърна Питър. — Може да започнат да носят мръсните си дрехи до езерото, за да ги перат в него. Или да се къпят там. Така че не е изключено то да се окаже развъдник на какви ли не зарази. В днешните дни е по-добре да си предпазлив, отколкото после да съжаляваш.

Поне не ми изреди симптомите на холерата. Което за него си беше сериозно въздържание.

Мисля обаче утре да отида да плувам в езерото Милър. Може би Дан ще се появи. Може би слънцето ще грее.

12 юли

Никакъв Дан. Никакво слънце. Никакъв ток. Нито дума от Джони или от татко.

13 юли

Мат се отказа от бягането. Отне ми пет дни, за да го осъзная. Накрая го попитах и той ми призна, че престанал да тича от събота насам, отчасти заради замърсения въздух и отчасти, за да си пести силите.

Дните ми се струват доста по-къси, отколкото преди седмица. Или поне се стъмва по-рано. Мама ни позволява да използваме една от газените лампи всяка вечер в слънчевата стая. Тя не ни осигурява достатъчно светлина за четене на всички нас, така че двамата с Мат се редуваме край лампата. Майка ми намери на тавана торба със стара прежда и вечерно време плете, така че не се нуждае от много светлина.

Аз пък пиша сега тези редове на светлината на фенерчето. Зная, че трябва да спра. Батериите няма да траят вечно.

14 юли

Днес направих нещо толкова глупаво. Иде ми да се самоубия, толкова съм ядосана и разстроена.

Седяхме си тази вечер, заети с обичайното при силно ограничената светлина. Към девет часа мама обяви, че сме изхабили достатъчно газ за осветление за цяла нощ, така че трябвало да си лягаме. От известно време бяхме свикнали да ставаме с изгрева на слънцето, но след като тази ужасна сивота закри слънцето, дневният ни режим се обърка. Все още можеше да се каже кога слънцето изгрява, но нямаше някакви значителни промени. Сивота в шест сутринта, сивота в шест вечерта.

И не зная защо, но тази вечер никак не ми се лягаше. Може би заради кошмарите, които ме преследваха през последните два дни, как Беки ме бута в някакъв вулкан, все такива неща.

Казах, че преди лягане ще поседя на верандата. И понеже за там не беше необходимо да се хаби газ за лампата, мама нямаше причина да ми откаже. Излязох и постоях малко, може би около половин час. Но сигурно е било достатъчно дълго, защото, като се прибрах, мама и Мат вече си бяха в стаите.

Само че когато реших да вляза, забравих за Хортън. Денем котаракът си дремеше отвън, но след залез-слънце не го пускахме да излиза. Дори и да имахме ток, това правило се спазваше. През нощта домашният любимец трябваше да е вътре в къщата.

Предполагам, че и Хортън, като нас, се е объркал дали е ден, или нощ. Така че изскочи и хукна навън веднага щом отворих вратата.

Изтичах обратно и се провикнах след него, но той не ми обърна никакво внимание. Цял час останах на верандата, виках го, надявах се сам да се прибере, но никаква следа от него.

По-добре да не хабя батерията на фенерчето си. Само се надявам, че като се събудя утре, ще го открия на стъпалата пред входната врата да се оплаква, че е бил принуден да нощува навън.

15 юли

Нито следа от Хортън.

Редувах събирането на подпалки с търсенето на котарака. Мама и Мат също го търсиха, но не го видяхме повече.

Майка ми каза, че не бива да се измъчвам, защото това можеше да се случи с всеки от нас, но аз си знаех, че вината е моя. Толкова съм небрежна. Неведнъж вече се бях забърквала в какви ли не каши, защото съм прекалено нехайна, но при повечето от тях най-силно наранената съм била самата аз.

Не зная какво ще направи Джони, като се прибере от лагера и не завари Хортън у дома.

16 юли

Нито следа от Хортън.

С мама здравата се спречкахме.

— Не сме чули нито дума от Джони вече две седмици! А ти мислиш само за тази проклета котка.

— Джони е добре! — извиках й. — Храни се по три пъти дневно. Ти изчака той да замине, преди да ни сложиш на тази зверска диета. Да не мислиш, че не съм го забелязала? Да не смяташ, че не зная кой според теб ще оживее?

Още не мога да повярвам, че го казах. Неведнъж ми бяха минавали подобни мисли, но дори не съм ги написала тук, толкова са ужасни. Ами ако мама наистина вярва, че само един от нас ще може да оцелее? Зная, че не би избрала себе си.

Но дали действително ще избере между Мат, Джони и мен? Нима ще се стигне до момента, в който ще помоли двама от нас да се откажат от храната заради третия?

Работата е там, че ако се стигне до това, Мат няма да приеме храната. И мама също би трябвало да е наясно. А когато се замисля за това, колкото и усилено да се опитвам да не го правя, предполагам, че тя смята, че аз няма да се справя сама. Никоя жена не би могла.

Следователно всичко оставаше за Джони.

Мразя да мисля така. Мразя се за това, че съм толкова разстроена за Хортън, че си го изкарвам на мама. Мразя да съм толкова себична, че дори не се трогвам, когато тя се безпокои, че няма никаква вест от Джони.

Престанах да се тревожа, че не съм се чувала с татко. Просто си представям един месец далеч от тук, далеч от мама. Един месец в Спрингфийлд, където по някаква вълшебна причина слънцето грее ярко, никога не спират тока и аз не съм вечно гладна.

17 юли

Изминаха три дни, без някой от нас да е видял Хортън.

Дори госпожа Несбит го търси, защото се беше случвало котаракът да стигне чак до нейната къща. Струваше й се, че го е мярнала вчера, но не беше сигурна, а и Мат каза, че не бива да се надяваме, че наистина е било така.

— На хората често се привижда онова, което много им се иска да видят — обобщи той.

С мама не си говорехме след ужасното ни скарване вчера, заради което положението стана още по-напрегнато. След вечерята пак излязох да търся Хортън, докато не се стъмни толкова, че вече нищо не се виждаше, да не говорим за нашия сив котарак. После приседнах на верандата, за да го чакам сам да се върне у дома.

Мат излезе при мен.

— Хортън може да се появи тази нощ — заговори ме той. — Но по-добре ще е да започнем да свикваме с мисълта, че има вероятност и да не се върне.

— Мисля, че ще си дойде — казах. — Може би просто е тръгнал да търси Джони. И като огладнее достатъчно, ще се прибере. Надали някой друг ще се трогне да го нахрани.

Дори в този мрак видях изражението му. Напоследък все по-често го виждах с тази физиономия, която би могла да се опише като „Какъв начин да измисля, за да ти го кажа“.

— Знаеш, че ние тук сме сравнително добре — поде по-големият ми брат. — В сравнение с много други хора, се справяме чудесно.

Такъв си беше той. Започваше отдалече, лека-полека, за да стигне до края постепенно, нежно дори. Изтъква колко страхотен е животът ни миг преди да забие ножа докрай.

— Просто го кажи — настоях.

— Възможно е Хортън да е бил убит — въздъхна Мат. — За храна.

Помислих си, че ще повърна. Не зная защо това не ми бе хрумвало. Може би защото само допреди два месеца живеех в свят, в който домашните любимци не служеха за храна.

— Слушай — отново заговори Мат, — ние сме пускали Хортън навън. Ако някой е искал да го улови поради някаква причина, е разполагал с много възможности. А ти само си го пуснала навън през нощта. Нямаш вина. Никой не е виновен.

Но аз бях виновна и той го знаеше, мама също, и Джони ще го узнае, но най-вече аз го знаех. Ако Хортън е мъртъв, ако е бил убит, аз съм отговорна за това.

Наистина не си заслужаваше да продължавам да живея. Не заради котарака, но дори и да ни оставаше толкова много храна, нищо не бях сторила, за да я заслужа. Какво правя аз? Събирам трески в гората? Каква помощ е това?

Мразя неделите. В неделните дни всичко е по-зле.

18 юли

Понеделник.

Целия ден прекарах навън, за да търся Хортън и в същото време да събирам подпалки за печката.

Следобед толкова се уморих, така ми се доспа, че заспах в гората. Комарите сигурно много са ме обикнали заради това. Събудих се със следи от половин дузина ухапвания, които ги нямаше сутринта.

Прибрах се към четири часа. Майка ми ме чакаше в кухнята.

— Днес хапна ли нещо? — попита ме тя. — Не те видях да се върнеш, за да ядеш.

— Пропуснах и закуската, и обяда — обясних й. — Просто забравих.

— Не бива да забравяш храненето — каза ми майка ми. — Вчера си постила. Днес трябва да ядеш. Такива са правилата.

— Сигурно ти харесва да измисляш правила — промърморих.

— Мислиш, че много ми допада ли? — извика мама. — Мислиш си, че ужасно ми харесва да гледам как децата ми гладуват? И всичко това според теб ми доставя удоволствие?

Разбира се, че не го мислех. Трябваше да й се извиня още там, да я прегърна, да й кажа колко много я обичам и колко е храбра, и как ми се иска да съм като нея.

Но вместо това се втурнах към стаята си и затръшнах вратата зад гърба си. Все едно че отново бях на дванайсет години. Скоро щеше да стане време за вечеря и знаех, че ако не изляза от спалнята си, Мат ще дойде да ме измъкне насила. Дори и да не приложи физическа сила, ще успее да ме изкара заради вината.

Най-забавното е, че наистина не се чувствах гладна. Оказа се, че ако не ядеш достатъчно дълго време, самата идея за храненето започва да ти опротивява. Вероятно така се чувства Меган. Само че тя си мисли, че да гладуваш, е нещо добро, а аз зная, че е гадно.

Очертава се забавна вечеря.

19 юли

Нито следа от Хортън.

Нито дума от Джони.

С мама не си говорим.

Мат също не е много разговорлив.

20 юли

Днес е годишнината от деня, в който за пръв път човешки крак е стъпил на Луната. Научих го, докато пишех всички онези реферати за Луната.

Мразя луната. Мразя и приливите, земетресенията, вулканите. Мразя този свят, в който неща, нямащи абсолютно нищо общо с мен, съсипват моя живот и този на любимите ми хора.

Иска ми се астронавтите да бяха гръмнали проклетата луна, когато са имали този шанс.

21 юли

Вече съм насъбрала достатъчно подпалки да се построи цяла къща само от тях, но Мат не спира да ми повтаря, че нищо не е достатъчно и трябва да нося още. И бездруго няма какво да правя, така че продължих да събирам подпалки.

След една седмица ще замина за Спрингфийлд. Зная, шесто чувство имам, че всичко там ще е по-добре и че като се завърна у дома, целият този кошмар ще е свършил.

Бях навън, заета със събирането на съчки и клони, когато мама ме намери.

— Сами е тук — рече ми тя. — Върви да я видиш.

Това бе най-дългото изречение, което ми беше казвала от няколко дни. Предполагам, че посещението на приятелката ми я е зарадвало. Кой знае, може Сами да ни е донесла консерва със спанак.

Момичето наистина изглеждаше много добре. Винаги е била маниачка на тема тегло, но не личеше да е отслабнала много от последната ни среща през юни.

Излязохме на предната веранда и зареяхме погледи в пространството.

— Дойдох, за да се сбогувам с теб — съобщи ми тя. — Заминавам си утре сутринта.

— Къде отивате? — попитах я и кой знае защо, се разтревожих за прането им, окачено на въжето.

Сами имаше по-малко братче, всъщност само с година по-малко от нашия Джони. Тя искрено го ненавиждаше. Освен това постоянно се караше с родителите си. Радвах се, че не аз щях да пътувам със семейството й в една кола.

— Срещнах един тип — сподели с мен приятелката ми, а аз прихнах от смях за пръв път от цяла седмица.

Не зная защо ми се стори толкова забавно, освен че беше нещо съвсем очевидно, а на мен изобщо не ми бе хрумнало.

— Миранда… — смъмри ме Сами.

— Извинявай — забързано заговорих, опитвайки се да сподавя още няколко кискания. — Значи си срещнала един тип…

— Заминавам с него — добави тя. — Той чул, че нещата на юг били по-добре. Много хора все това повтарят. Отиваме в Нашвил и ако там не ни потръгне, ще опитаме в Далас.

— Родителите ти знаят ли? — заинтересувах се.

Момичето кимна.

— Казаха, че е чудесно. Той ни дава храна, затова те го смятат за голяма работа. И наистина е. Той е на четирийсет и знае много за хората. Вече две седмици ни носи храна и дори бензин за колата на татко, както и много от бутилираната вода. На майка ми и баща ми ще им бъде приятно този мъж да остане с нас, но той е решил да замине на юг. Каза, че чакал, докато стана готова да замина с него.

— От колко време го познаваш? — попитах. — В училище въобще не си споменавала за него.

— Срещнах го преди четири седмици — сподели тя. — Любов от пръв поглед. Или поне за него е така, което е добър признак, защото може да има всяко момиче, което пожелае. Имам късмет, че пожела именно мен.

— Само че не ми звучиш чак толкова щастливо — отбелязах.

— Е, не съм кой знае колко щастлива — призна ми Сами. — Не се прави на идиотка, Миранда. Може да харесвам по-големите момчета, но не чак толкова по-старите от мен. Двайсет и една, двайсет и две, най-много двайсет и три години беше моята абсолютна граница. Случи се след тази история с луната и бях пияна. Но той даде на родителите ми кашони с консервирани храни и бензин, а мама заяви, че положението в Нашвил може да е по-добро, че може би имам шанс за по-приличен живот. Каза още, че най-доброто, което един родител може сега да направи за детето си, е да го изпрати някъде, където ще има повече шансове да оцелее. И добави, че ще ми е необходима закрила, каквато именно той може да ми осигури.

— Този закрилник има ли си име?

— Джордж — измърмори Сами и двете се засмяхме. — Добре де, признавам, че никога не съм очаквала да свърша с някакъв четирийсетгодишен Джордж — заключи тя. — И може би няма да си паснем. Може пък, докато сме в Нашвил, да си намеря някой готин двайсет и две годишен, който да е в състояние да ме издържа, и тогава ще изхвърля този тип от живота си. Или пък той ще изхвърли мен от своя. Както и да е, но момчетата не са се свършили. И в двата случая ще се махна от тук, а това е всичко, което желая.

— Идвах да те видя преди две седмици — казах й, — но у вас нямаше никой.

— Аз също си мислех да ти се обадя, но Джордж ми отнема цялото време — рече Сами. — По пътя насам се отбих при Меган. Изглежда ядосана, че още е жива.

— Надявам се някой ден да се върнеш — пожелах й. — И отново да се видим.

— Ти беше единственото хубаво нещо тук, след като Беки умря — призна ми Сами. — Нали знаеш, след смъртта й реших, че животът е прекалено кратък и трябва да се възползвам по най-добрия начин от времето, с което разполагам. Но не очаквах, разбира се, да се окаже чак толкова кратък. Както и не мислех, че най-доброто в живота ми ще се окаже някакъв четирийсетгодишен мъж, наречен Джордж. Но така става понякога. Както и да е, но ти наистина ще ми липсваш и исках да се сбогувам с теб.

Тя се надигна и ме прегърна. Нито веднъж не ме попита как се справям, как са мама, Мат и Джони. Просто дойде, съобщи ми новината и си тръгна.

Зная, че никога повече няма да я видя. Мразех я, задето заминава, и в същото време ми беше жал за нея, защото заминаваше по този начин. Този път спазмите в стомаха ми не бяха от глад. Или поне не само от глад.

22 юли

Най-добрият ден от векове насам.

Започна с това, че намерих Хортън пред кухненската врата. Дращеше яростно по нея и мяучеше, и настояваше незабавно да бъде пуснат вътре.

Всички го чухме. Беше веднага след изгрев-слънце или по време на това, което тези дни минаваше за зора. Скочихме от креватите си и се втурнахме надолу по стъпалата. Мат, като трениран бегач, се класира пръв, но аз бях веднага след него, а мама — на крачка зад нас.

Мат отвори вратата и котаракът се намъкна вътре, все едно че нищо особено не се бе случило през изминалата седмица. Потърка глава в глезените ни, преди да пристъпи към купата си с храна. За щастие, в нея още бяха останали малко от сухите гранули, които той погълна само на две хапки.

Майка ми му отвори кутия с консервирана котешка храна и му наля малко прясна вода. Всички го наблюдавахме, докато се хранеше. После, просто защото е котка, а те обичаха да влудяват хората, се изпишка в котешката тоалетна.

— Не можеше ли да го свърши навън? — попита мама, но се смееше, докато го изричаше.

Всички се засмяхме. Стори ми се, че дори и Хортън се посмя заедно с нас.

Той се сви на кълбо върху леглото на Джони и спа непробудно през следващите шест часа. И още спеше там, когато се прибрах от поредното ми скитане из гората за събиране на подпалки. Погалих го, почесах го зад ушите и му прошепнах колко много го обичам. Мисля, че се съгласи с мен, защото замърка, доволен от оказаното му внимание.

После мама отиде до пощата и там я чакали пет писма от Джони. Последното беше от понеделник. Той бил добре, всичко в лагера било наред, било много готино да играят бейзбол и така нататък. Не мисля, че някое от тези писма имаше повече от един абзац, пък и по същество повтаряха едно и също, но това нямаше значение. Бяха вест от брат ми. Сега мама можеше да престане да се тревожи за него.

На вечеря празнувахме. Майка ми обяви днешния ден за Национален празник на добрите новини. Доведе и госпожа Несбит, за да се присъедини към празника ни. Стопли една консерва с пилешко и ни я сервира с юфка и различни зеленчуци. Дори имахме и десерт — консервирани праскови. А съседката ни подари бутилка с ябълков сок.

Навън стана по-студено, затова след вечерята се преместихме в слънчевата стая и разпалихме печката. Не беше много силен огън, но все пак достатъчен, за да прогони студа. Мама запали две свещи, а освен тях ни светеха газената лампа и отблясъците от печката.

Прекарахме приятно вечерта, докато отпивахме от ябълковия сок (мисля, че мама се преструваше, че е вино) и си разказвахме разни истории. Госпожа Несбит ни сподели, че положението й напомняло за Голямата депресия от началото на трийсетте години и за Втората световна война, като изтъкна какво било по-различно сега и какво — същото. Господин Несбит служил през войната на подводница и тя ни описа какво й е разказвал той за живота си.

Хортън през цялото време дремеше в скута на някой от нас. Понякога прескачаше от един на друг, докато накрая се установи за по-дълго в скута на Мат. Предполагам, че той най-много му напомня за Джони.

Сега се чувствам много по-добре. След ден като днешния ме обзема надеждата, че ще се справим с всичко, че ако се обичаме един друг и се трудим достатъчно, ще преживеем всякакви изпитания.

25 юли

Сънувах, че Беки е продавачка в сладкарница. Тя ми каза да вляза и да си взема колкото искам сладкиши. Вътре имаше тезгяхи, пълни с различни видове шоколади и след най-прекрасните мигове на вълнуващо колебание, аз си избрах парче от фъдж с шоколадова глазура. Преди да се събудя, успях да изям една-две хапки. Кълна се, че преди да осъзная, че е било само сън, още усещах в устата си вкуса на шоколада.

Не чувах никакво движение наоколо, затова останах в леглото, отдадена на фантазиите си за сладкото. Замислих се за шоколадовия кейк, бисквитите „Орео“, шоколадовите сладоледи, фъджа с топъл шоколад, шоколадите на пръчки на „Херпи“ и „Нестле“, ментовите бонбони, германските шоколадови кейкове (които всъщност не харесвах много), кейка „Блек Форест“, десертите на „Рийс“ с фъстъчено масло, млякото с шоколад, шоколадовия шейк, ваниловите сладоледи с шоколадова заливка отгоре…

Сега беше най-лесно да се сдобия с шоколад в сънищата си.

27 юли

— Може ли да поговорим за малко? — попита ме мама, което за мен означаваше, че се е случило нещо, което няма да ми хареса.

През изминалата седмица двете се разбирахме страхотно. Не смятах, че съм направила нещо ужасно лошо, без да се усетя. Затова предположих, че отново ще се говори за края на света.

Влязохме в слънчевата стая, която май трябваше да се прекръсти на сивата стая.

— Има промяна в плановете — съобщи ми мама. — Получих писмо от баща ти, което те засяга.

— Добре ли е той? — попитах. — А баба?

— Баща ти е добре — отговори тя. — И Лиза е добре. Но той не знае как е баба ти, понеже напоследък не е разговарял с нея. Миранда, зная, че очакваш да прекараш един месец в Спрингфийлд, но тази година това не може да стане.

— Защо не? — запитах, като все пак се постарах да звуча като зряла и цивилизована личност.

А всъщност ми се искаше да изкрещя, да се цупя, да се отдам на гнева си.

Майка ми въздъхна.

— Знаеш какво е положението — поде. — Работата с там, че Лиза отчаяно желае да види родителите си, да бъде с тях, когато бебето ще се роди. А баща ти се безпокои много и за баба ти. Затова са решили да затворят къщата в Спрингфийлд, да вземат Джони от лагера и да ни посетят за два дни, преди да отпътуват нататък. Така ще можеш да се видиш с баща ти, но няма да му гостуваш. Съжалявам, скъпа.

Знаех, че съжалява. Знаех, че ме обича и че упорито се старае, за да можем да виждаме татко, да общуваме с него, да го чувстваме като наш баща.

Но знаех също, че ако с Джони му гостуваме в Спрингфийлд за целия месец август, това ще спести на мама много от нашите хранителни запаси тук, примерно за шейсет вечери, да не говорим за закуските и обедите. Понякога се питам дали когато ме гледа, мама не вижда вместо мен консервена кутия с моркови.

Знаех, че беше налудничаво да си мисля, че в Спрингфийлд ще е нещо като райска градина, отпреди катастрофата с Луната. Сигурно условията там ще са същите като при нас. Вероятно татко се е досетил какво е положението тук и ако в Спрингфийлд всичко беше наред, щеше да предложи тримата да отидем да живеем с него. Можеше да покани и мама, въпреки че това сигурно нямаше да се хареса на Лиза.

Разбирах колко е изплашена Лиза сега, когато чака бебе в един толкова объркан свят. Иска ми се, когато аз съм бременна, мама да е край мен.

Разбира се, ако сега съм, мама ще ме убие.

Като заговорих за това, че не съм бременна, си спомних, че от седмици не бях виждала Дан, по-точно — откакто престанах да ходя до езерото. Знаех, че е невъзможно да му позвъня, защото телефоните не работеха, пък беше неудобно да го потърся у тях. Но нали той знаеше къде живея, така че можеше да дойде у нас. Не можех да си обясня защо ме пренебрегваше. Дори и Питър се отбиваше понякога, макар и само за да ни разкаже за още десетки нови начини за измиране на хората.

Чудех се докъде е стигнала Сами и как татко и Лиза ще се снабдят с бензин за пътуването. Кой знае, може пък условията на юг или на запад да са по-добри. Може би и ние трябва да заминем. Не виждах какво му беше хубавото на това да оставаме тук.

Вечерта Мат се прибра от поредния си трудов ден, посветен на сеченето на дърва за огрев. Показа ми бицепсите си. Гледката, честно казано, беше тъжна. Мускулите му още си оставаха внушителни, но толкова беше отслабнал. Сякаш цялата му сила се беше концентрирала само в ръцете му, от лактите до раменете. Той ми каза, че при сеченето на дървета много използвал и краката си и че като се изключи гладът, никога в живота си не се е чувствал толкова силен.

Радвам се, че поне един от нас се чувства силен, защото това със сигурност не съм аз.

Може би татко ще ни донесе храна от Спрингфийлд.

Може би наистина Дядо Коледа съществува.

29 юли

Джони, татко и Лиза ще пристигнат утре. Майка ми каза, че е писала до лагера на брат ми, за да знаят, че баща му ще го вземе. Оставаше й само да се надява, че ще получат писмото й.

Животът е по-лесен, когато можеш да разчиташ, че телефоните работят.

Днес на вечерята мама ми призна, че не знае колко дълго татко и Лиза ще останат при нас, но очаквала да е една седмица, а може би и по-малко.

— Не искам той да се тревожи за нас през цялото време, докато пътува до Лас Вегас — обяви тя. — Затова, докато двамата с Лиза са тук, ще се храним три пъти дневно.

— Мамо, това реално ли е? — попита Мат.

— Ще се справим — увери го тя. — Досега успявахме.

Половината от мен или, да кажем, три четвърти одобряваше горещо идеята за трите хранения дневно. Дори и с това, което тук минаваше за ядене, щеше да бъде донякъде ободряващо. Вече бях свикнала да гладувам, така че реалността не ми изглеждаше чак толкова страшна, но все пак се измъчвах. Да не си гладен, звучеше направо приказно.

Но все пак някаква малка част от мен си задава въпроса дали мама не променяше правилата заради Джони. Нали преди той да отиде в лагера, всички (с изключение на мама) се хранехме по три пъти на ден.

Понякога нощем, когато не мога да заспя, си мисля за бъдещето (от което само ми става още по-трудно да заспя, но въпреки това го правя, както не можеш да се сдържиш да не провериш с езика си, ако имаш дупка в някой зъб). Но не за непосредственото бъдеще, а за бъдещето след шест месеца или след година, ако още сме живи дотогава.

Мама сигурно също се опитва да си го представи. Може би си мисли, че ще бъдем по-добре, ако Мат се премести някъде, както много хора напоследък, или ако аз намеря някой мъж да се грижи за мен, както направи Сами. Тогава цялата храна щеше да остане за Джони, докато той порасне достатъчно, за да започне сам да се грижи за себе си. Но зная също, че тя обича двама ни с Мат твърде много, за да ни пожертва. А Джони се нуждае от повече храна, за да укрепне и възмъжее.

Което е реален проблем за майка ми. Нещо, с което според мен тя е решила да не се занимава, докато татко и Лиза не си заминат.

30 юли

Джони, татко и Лиза са тук.

Пристигнаха тази вечер и беше чудесно.

Джони изглежда здрав. Каза, че ги хранели добре, макар че трябвало много да работят във фермата и за бейзбола им оставало по-малко време.

Татко е загубил няколко килограма, но той винаги си е бил слаб и не изглежда мършав. Обаче определено е поостарял след месец април, когато го видях за последен път. Косата му леко е посивяла, а лицето му е малко по-набръчкано.

Лиза изглежда добре. Личи си, че е бременна, но още не е много наедряла. Не зная дали трябва да има вид на жена в по-напреднала бременност, но лицето й е заоблено, а тенът й е страхотен. Предполагам, че баща ми се грижи тя да се храни както трябва, дори това да означава той самият да яде по-малко.

Видях как татко ни изгледа изпитателно всичките, така както ние на свой ред огледахме него и Лиза. Иска ми се да тежах малко повече (не вярвах, че някога ще го кажа!), защото видях, че се разтревожи за мен. А и си имаше достатъчно причини за притеснение. Предполагам, че като е видял, че Джони си е почти същият, се е надявал мама, Мат и аз също да сме добре.

Не че каза нещо друго, освен колко страхотно изглеждаме, колко е прекрасно да ни види, колко забавно било пътуването им насам заедно с Джони, докато той им разказвал случки от бейзболния лагер.

Но колкото и да беше чудесно да видим, че татко наистина е добре (защото човек винаги се тревожи повече за някой свой близък, с когото не може да се вижда), най-доброто от цялото му гостуване беше това, което ни донесе.

Пристигнаха с един миниван, зареден от горе до долу. Татко беше надписал всички кашони, като остави поне половината в нашия ван (който винаги прибирахме в гаража — при тези смутни времена нищо не трябваше да бъде оставяно на улицата). Но дори и при това разпределение на товарите, ни бяха необходими между десет и петнайсет минути, за да свалим и разопаковаме кашоните, предназначени за нас.

Сякаш бе Коледа. Баща ми беше донесъл кашони с консервирани храни: пилешка супа с фиде и зеленчуци, плодове и риба тон. Аз окончателно им загубих бройката, но успях да преброя до трийсет кашона, като всеки съдържаше по двайсет и четири консерви. Имаше кутии със спагети, мляко и картофено пюре на прах, бурканчета със сос с късчета месо и ябълков сос, бутилирана минерална вода и шест бутилки от десет литра с дестилирана вода.

— Откъде се взе всичко това? — учуди се Мат.

Мама плачеше толкова силно, че й бе трудно да говори.

— От колежа — отвърна татко. — Не отвори през есента и складът на стола в общежитието бе зареден с провизии. По-голяма част от персонала вече бе заминал, така че ние, останалите, си ги поделихме. Вземам голямо количество с мен за из път, както и за родителите на Лиза, и за мама, в случай че имат нужда.

Но това не беше всичко, въпреки че беше предостатъчно. Те ни дадоха четири одеяла, батерии, кутии с кибрити, чаршафи, кърпи за лице и баня, паста за зъби. Ароматизиран сапун за мен. Керосин. Препарат срещу насекоми и защитни кремове (всички се смяхме на последните). Анцузи за всички ни, които, разбира се, ни бяха широки, но можеха да се носят. Два електрически триона и два ръчни.

— Помислих, че докато съм тук, мога да помогна с рязането на дървата — рече татко.

О, и лампа с батерия, с която слънчевата стая отново щеше да изглежда светла и уютна.

Мама най-после се успокои достатъчно, за да отиде в своята стая и да донесе кутиите с нещата, купени за бебето — онези евтини дрехи, които тя бе толкова развълнувана да намери.

Бог ми е свидетел, но Лиза избухна в сълзи, когато видя какво е купила майка ми. Не спираше да ни прегръща, да ни благодари, че сме помислили за нея и бебето. Татко също се разплака и единственото, което ме удържа да не се присъединя към плачещите, бе мисълта колко е странно това. Джони завъртя очи, а Мат изглеждаше толкова засрамен, че накрая избухнах в смях, вместо в сълзи.

Лиза разгъваше всяка дрешка, ахкаше и охкаше, пляскаше възторжено с ръце, все едно бяхме на бебешко парти. Е, Мат и Джони прескочиха въздишките и вместо това разопаковаха някои от пакетите с храна.

Все пак трябва да призная, че малките гащеризончета и ританки бяха много сладки.

Останахме будни до десет, когато мама, която щеше да спи в слънчевата стая, за да могат татко и Лиза да се настанят в нейната спалня, ни подкани да си лягаме.

Аз останах до късно, защото имам нови батерии. Много е забавно да си екстравагантен. Зная, че това няма да трае дълго, че дори тези планини от храна, които татко донесе, няма да траят вечно.

Но тази нощ мога да се преструвам, че вярвам.

31 юли

Татко каза, че дървата никога не стигат и винаги са нужни повече, колкото и да си мислим, че са големи запасите ни. Затова заяви, че докато е тук, ще сече заедно с Мат. Освен това ни предупреди, че не бива да ги оставяме отвън, нито да ги редим покрай къщата.

— До октомври вече няма да ги има — каза той. — Нищо и никой няма да са в безопасност.

Мама се замисли и реши, че е най-добре да складираме дървата в трапезарията, след като и бездруго вече не се храним там (не че и преди сме я ползвали редовно).

Затова, след като всички закусихме тази сутрин, преместихме мебелите от трапезарията в дневната. Започнахме с чупливите предмети, което не беше лесна задача, защото не можехме да ги увием във вестници, както щяхме да направим, ако все още имаше вестници. Но не счупихме нищо. След това се заехме с мебелите: минибара, бюфета, масите и столовете. Дори Лиза носеше столове, макар че татко я наблюдаваше загрижено, сякаш е направена от стъкло.

— Дневната заприлича на магазин за мебели втора употреба — обяви Джони.

— По-скоро на магазин за антики — поправи го мама.

Дневната стана почти неизползваема, но ние и без това не прекарваме много време там.

След като мебелите бяха преместени, татко отиде да сече дърва.

Двамата с Джони внасяхме насечените дърва в трапезарията. Мама покри пода със стари чаршафи, за да не се издраска. След като свършихме с цепениците, Джони излезе, за да помага на татко. Аз отидох в гората да събирам още подпалки. Мисля, че навлязох в собствеността на госпожа Несбит, но зная, че тя няма да се сърди, ако взема малко от подпалките й. Тази жена наистина трябва да се премести при нас. Не зная как иначе ще изкара зимата.

Вече толкова съм свикнала да прескачам ранния обяд, че го пропуснах, без въобще да се замисля, което все пак си е доста странно. За пръв път няма защо да се тревожим за храна, а аз все пак прескочих поредното си хранене.

Пък и без това вечерята се оказа пълно разочарование: само консерви риба тон и зелен боб. Не зная защо, но си представях, че ще си устроим малко пиршество.

Мама и Лиза се закискаха, когато видяха реакцията ми.

— Ще имаме истинско вечерно парти във вторник — обясни мама. — Само имай малко търпение.

Истинско вечерно парти. Искаше ми се да бяхме изчакали с изпразването на трапезарията.

Но въпреки че храната не беше особено вълнуваща, вечерята беше забавна. Беше страхотно Джони отново да е сред нас, а и той за пръв път имаше възможност да ни разкаже как е прекарал в лагера. Много от записалите се деца не дошли, което означавало повече храна, но пък и по-малко партньори за бейзбол. А и фермерската работа била доста тежка, особено в началото, но след като небето посивяло, животните започнали да усещат разликата и кокошките спрели да снасят толкова много яйца, а производството на мляко спаднало.

Но ние не искахме да говорим за това и побързахме да сменим темата. Татко ни разказа няколко вица и беше забавно да гледам как мама и Лиза въртят възмутено очи.

Но мисля, че най-готиното нещо се случи днес — Хортън най-сетне прости на Джони, задето го бе изоставил. Котаракът пренебрегваше брат ми, откакто той се прибра у дома. Животното седеше в скута на Мат, в моя, в този на мама, дори на татко. А след като Лиза не желаеше да има нищо общо с него, само подскачаше около нея и от време на време се стрелкаше към краката й.

Всички се смеехме на това, с изключение на Лиза и може би Джони и мен, защото не можех да забравя как изпаднах в истерия, че безценният домашен любимец на братлето си е отишъл завинаги.

Но тази вечер, след като се нахранихме, всички седяхме в слънчевата стая, осветена от прекрасната лампа с батерии. Мама плетеше, Лиза я гледаше, а останалите играехме на „Монополи“ — неустоимо изкушение за Хортън, който обичаше да разхвърля парчета наоколо. След като ясно ни показа, че подът е неговото царство, което той великодушно ни позволява да използваме, и ни подуши колкото за проверка на положението, котаракът се сви на кълбо до Джони и решително настоя да бъде почесан по главата.

Брат ми, разбира се, най-покорно се подчини. Хортън мъркаше като малко котенце и за един прекрасен миг всичко на този свят изглеждаше наред.

1 август

Оказа се, че представата на майка ми за вечерно парти включва нас, татко и Лиза, госпожа Несбит и Питър. Мисля, че е малко странно мама да покани приятеля си, но не по-малко странно беше втората жена на баща ми да отседне вкъщи, така че защо не.

Мама ме помоли да отида с колелото до госпожа Несбит, за да й кажа, а след това и до кабинета на Питър, за да го поканя. Джони режеше дървата, които татко и Мат бяха отсекли, така че само аз бях на разположение.

Съседката бе сърдита на татко след развода, но когато й предадох поканата, тя цялата светна от вълнение.

— Напоследък не излизам много — призна ми, което и на двете ни се стори толкова забавно, че се смяхме до сълзи.

После подкарах колелото към града, докато влажният и прашен въздух пълнеше дробовете ми. Когато стигнах, отидох направо в кабинета на Питър, но на вратата имаше табела, на която пишеше, че е затворено и докторът може да бъде намерен в болницата.

Не се изненадах, че е затворил кабинета си, но това бе едно от онези неща, които ме караха да осъзная колко различен е станал светът. Последните два дни бяха толкова страхотни, че бях забравила каква е действителността. Дори и сивото, с което смятах, че никога няма да свикна, сега беше част от живота.

Нещата са различни, когато знаеш кога ще е следващото ти ядене.

Отидох в болницата, която беше необичайно оживена. Във фоайето ме спряха и ме попитаха кого търся. Казах, че съм дошла при Питър по личен въпрос.

Тук все още имаше ток и беше странно да видя цялата сграда осветена. Все едно се намирах в някакво вълшебно царство или в тематичен парк в „Дисни“. „Болниленд“! Това ме накара да си спомня за съня с увеселителния парк, който имах преди време.

Разбира се, нещата в болницата бяха различни. Магазинът за сувенири беше затворен, както и кафенето. Предполагам, че това е болница без допълнителни развлечения, но при все това ми се струваше, че съм попаднала във вълшебно царство.

Мъжът от охраната (забелязах, че е въоръжен) се обади по пейджъра на Питър и след като почаках, ми каза да се кача на третия етаж в източното крило.

— Асансьорите са само за болните, възрастните и инвалидите — предупреди ме пазачът.

Разбрах намека му и поех по стълбите.

Питър изглеждаше уморен, но иначе беше наред. Казах му, че татко и Лиза са у дома, че Джони също се е прибрал благополучно, че утре вечер ще имаме празненство и мама го кани да дойде.

Ако се е почувствал странно от поканата, Питър не го показа с нищо. Усмихна се почти толкова широко като госпожа Несбит и каза, че за него ще е удоволствие да дойде.

— Не съм излизал от тук вече почти седмица — довери ми той. — Мисля, че ми се полага поне една свободна вечер.

Още едно необичайно нещо. Доскоро направо се ужасявах от посещенията на Питър. Докторът винаги ми носеше нещо, дори и да е само консерва със спанак. Но сякаш не можеше да говори за нищо друго, освен за болести и смърт.

Но той изглеждаше толкова щастлив от поканата, че и на мен ми стана хубаво, че утре ще дойде на истинска вечеря у дома, нищо че щеше да бъде с жената, която му беше нещо като гадже, децата й, бившия й съпруг, бременната му съпруга и разбира се, госпожа Несбит.

Докато слизах по стълбите, едва не се сблъсках с Дан. Толкова се изненадах да го видя, че ахнах. Той изглеждаше не по-малко шокиран.

— Какво правиш тук? — попитах го, преди той да има възможността да ми зададе същия въпрос.

— Майка ми е тук — обясни момчето. — Има западнонилска треска. Вече се оправя, но последните две седмици бяха много тежки.

Почувствах се виновна, че му бях толкова ядосана.

Дан улови ръката ми.

— Трябва да ти кажа нещо. Къде отиваш?

— Слизам долу — отвърнах. — Искам да кажа, връщам се у дома.

— Ще поговорим навън — кимна той и пусна ръката ми, което ме натъжи.

Не зная защо, но си представях, че пръстите му ще уловят моите и двамата ще тръгнем заедно, както някога. Ала вместо това, вървяхме като чужди хора, всеки зает със собствените си важни неща.

Отидохме към стойката за колела, където моят велосипед бе завързан с двойна верига.

— Миранда… — поде Дан и млъкна.

— Всичко е наред — успокоих го. — Просто ми кажи.

— Скоро ще напусна града — рече той. — Вероятно следващия понеделник. Щях да тръгна по-рано, но исках да съм сигурен, че мама е добре.

Замислих се за Сами, татко и Лиза и се запитах колко още хора ще напуснат живота ми.

— Знаеш ли къде ще отидеш? — попитах.

Момчето поклати глава.

— Отначало смятахме да заминем всички. Мама, татко и аз. За Калифорния, защото там живее сестра ми. Само че видяхме името й в списъците. Така разбрахме, че е умряла. Никой не ни уведоми. Просто виждаш името и това е всичко. Баща ми го прие добре. Не откачи или нещо подобно. Но мама изпадна в истерия и заяви, че не го вярва. Затова аз казах, че ако намеря начин да замина, бих го направил.

Исках да му кажа колко съжалявам. Исках да го целуна, да го прегърна и утеша. Вместо това само стоях неподвижно и слушах.

— Татко каза, че това е грешка и трябва да продължим да живеем, а мама не е на себе си, така че няма значение — продължи той. — Не знаеш какво е. И се радвам, че не го знаеш, Миранда. Радвам се, че това още не те е докоснало. И се надявам никога да не страдаш. Сетне дойде лятото и не знаех какво да правя. Затова плувах. Мислех си, че навярно се влюбвам в теб, но не беше честно нито към теб, нито към мен. Защото накрая татко реши аз да замина. Идеята беше негова и той я сподели първо с мен, преди да съобщи на мама, защото знаеше, че тя пак ще изпадне в истерия. Той замени колата си за мотор и ме научи да го карам. Не исках да заминавам. Да напускам родителите си и теб. Но татко настоя и щях да съм заминал преди седмици, ако мама не се бе разболяла. Двамата се безпокояхме, че ако замина, докато е болна, никога няма да оздравее. Но сега се възстановява и трябва да тръгна, докато все още е топло. Баща ми твърди, че първите студове ще започнат след две седмици.

— През август?

Не повярвах.

Дан кимна.

— Татко каза, че ще е истински късмет, ако зимата не започне в началото на септември. Семейството ти мислило ли е да замине?

— Баща ми и мащехата ми заминават. В момента са за няколко дни при нас, а след това потеглят на запад.

— Може би ще се засечем по пътя. Миранда, искаше ми се нещата да са различни. Искам да знаеш, че преди да се случи всичко това, много те харесвах. Събирах смелост, за да те поканя на бала в гимназията.

Замислих се колко много би означавала тази покана за мен.

— Щях да приема — уверих го. — Може би някой ден ще отидем на бал.

— Ако съм тук, да знаеш, че имаме уговорена среща. Ще се опитам да ти пиша, но не зная дали писмата ще стигнат дотук. Миранда, никога няма да те забравя. Без значение какво ще се случи, винаги ще помня теб и езерото Милър.

Целунахме се. Интересно колко много означава тази целувка за мен. Може би никога няма да целуна друго момче, не и по същия начин, по който целунах Дан.

— Трябва да се връщам — каза той. — Мама ще се чуди къде съм.

— Късмет! — пожелах му. — Надявам се, че където и да отидеш, нещата ще са по-добре.

Отново се целунахме, но този път беше бърза целувка за сбогуване. Той забърза към болницата, а аз стоях там и гледах след него.

Зная, че Дан ме смята за късметлийка, задето съм „недокосната“ от всичко, което се случва. Би било проява на самосъжаление, ако мисля другояче. Но понякога се чудя дали внезапният ужас да разбереш, че някой, когото обичаш, е мъртъв, е много по-непоносим, отколкото да наблюдаваш как животът чезне с всеки изминал ден.

Наясно съм, че е така. Защото Дан бе изгубил сестра си, а аз, доколкото ми е известно, не съм загубила никой близък, поне не завинаги. А Дан също е свидетел на чезнещия живот, но освен това майка му едва не бе умряла.

Честно, наистина осъзнавам каква голяма късметлийка съм.

Но сърцето ми се свива от болка, задето той така и не ме покани да му бъда дама на бала през май. Поне този спомен щеше да ме крепи, ако го бе сторил. А сега нямаше никога да имам такъв спомен и не вярвам, че някога ще имам нещо толкова прекрасно, за което да си мечтая.

2 август

Какво пиршество!

Мама и Лиза опекоха хляб (използваха последното брашно). Разбира се, нямаше обичайната смесена салата (удивително е как могат да ти липсват някои неща. Кой би помислил, че ще копнея за пълна купа със салата от марули?), но мама извади консерва със зелен и една с червен боб, подправи ги със зехтин и оцет и я обяви за салата от два вида боб. За основно блюдо имахме спагети с месен сос. Разбира се, сосът беше от буркан, но не си спомням кога за последен път съм яла каквото и да е говеждо, освен в сънищата си. Зеленчуковата гарнитура се състоеше от гъби.

Питър донесе две бутилки вино — бяло и червено, тъй като не знаеше какво ще включва менюто за вечеря. Мама позволи аз и Джони да пийнем по чаша вино. Светът и без това вървеше към своя край, така че защо не.

Госпожа Несбит беше направила десерт. Беше опекла целувки от белтъци на прах и ги бе напълнила с шоколадов крем.

Вечеряхме в слънчевата стая. Разположихме се край металната сгъваема маса, застлана с хубава покривка, а от дневната донесохме столове. Майка ми запали свещи, а в печката гореше огън.

Преди мама се гордееше с готварските си умения. Винаги опитваше нови рецепти. В някогашния свят никога не би поднесла готов сос или гъби от консерва. Но тази вечер беше толкова развълнувана и горда. Всички аплодирахме десерта на госпожа Несбит.

Дали се дължеше на уханието на прясно изпечения хляб, на виното или на това, че изобщо имахме храна, но всички прекарахме чудесна вечер. Аз се притеснявах от срещата между Питър и татко, но двамата се справиха с лекота, също като Лиза и мама, сякаш бяха стари приятели и това, да вечерят заедно, бе най-нормалното нещо на земята.

Разговаряхме. Шегувахме се. Наслаждавахме се на компанията си.

След вечерята с Мат раздигнахме масата. Никой не искаше вечерта да свършва, затова останахме да седим около трапезата.

Не си спомням за какво говорихме, но не е било нещо твърде сериозно, защото през цялата вечер не сме говорили за сериозни неща (дори Питър нито веднъж не спомена за болести и смърт), когато Джони изведнъж попита:

— Всички ли ще умрем?

— Хайде, стига — засмя се мама, — не съм чак толкова лоша готвачка.

— Не, говоря сериозно — настоя по-малкият ми брат. — Всички ли ще умрем?

Родителите ни се спогледаха.

— Не и в близко бъдеще — заяви Мат. — Имаме храна и отопление. Ще се справим.

— Но какво ще стане, когато храната свърши? — не се отказваше Джони.

— Извинете ме — рече Лиза, — но не желая да обсъждам това.

Стана и излезе от стаята.

По нещастната физиономия на татко разбрах, че се разкъсва между желанието да я последва и това, да остане. Накрая все пак стана и излезе.

И така, пак бяхме само ние, както през последните два месеца.

— Джони, заслужаваш честен отговор — заговори Питър. — Но никой не знае какво ще се случи. Може би правителството ще ни осигури храна. Все някъде трябва да има запаси. Остава само да живеем ден за ден и да се надяваме на най-доброто.

— Зная, че няма да преживея това — обади се госпожа Несбит. — Но аз съм стара, Джони. Ти си младо, здраво и силно момче.

— Но какво ще стане, ако нещата се влошат? — намесих се. Не зная защо го направих. Може би защото на брат ми току-що му казаха, че ще оживее, а никой не си направи труда да увери и мен в същото. — Ако изригването на вулканите не е най-лошото нещо, което може да се случи? Ами ако Земята оцелее, но не и хората? Това би могло да се случи, нали? И не след милион години. Може да стане сега, следващата или след пет години. Какво ще стане тогава?

— Когато бях малък, си фантазирах за динозаврите — рече Питър. — Както го правят децата. Изчетох всичко, което открих за тях, научих латинските им имена, можех да разпозная отделните видове по скелета им. Не можех да проумея как така тези удивителни животни са изчезнали. Но разбира се, те не са изчезнали, а са еволюирали, превръщайки се в птици. Животът може и да не продължи по същия начин, както досега, но ще продължи. Животът устоява на всякакви изпитания. Винаги съм вярвал в това.

— Насекомите винаги оцеляват — вметна Мат. — Ще оцелеят и сега.

— Страхотно! — възкликнах. — Хлебарките може да еволюират, така ли? И комарите ще станат големи колкото орлите?

— Може пеперудите да пораснат — рече по-големият ми брат. — Представи си ги с криле от половин метър, Миранда. Представи си как светът искри в цветовете на пеперудите.

— Аз залагам на комарите — заяви госпожа Несбит.

Всички толкова се стреснахме от циничното й изказване, че избухнахме в смях. Смеехме се толкова високо, че Хортън се събуди и скочи внезапно, което ми накара да прихнем още по-силно.

Татко се върна, но Лиза не слезе повече при нас.

3 август

Татко и Мат работиха през целия ден. Когато татко дойде за вечеря, ни съобщи, че двамата с Лиза ще тръгнат рано на другата сутрин.

Зная, че не биваше да се изненадвам, но ме заболя да го чуя.

Днес Лиза остана през повечето време в леглото. Майка ми се качи няколко пъти горе, за да се увери, че е добре, но тя така и не се показа.

— Тревожи се за родителите си — обясни ми мама. — И разбира се, безпокои се за бебето. Иска да се установи възможно най-скоро, а колкото по-дълго чакат, толкова по-трудно ще е да се пътува.

Чудя се дали Лиза щеше да бърза толкова много, ако Джони не бе попитал за края на света.

Татко направи сандвичи с риба тон за себе си и Лиза и ги занесе в стаята им. Помислих, че ще остане там, а на сутринта ще тръгне рано, така че няма да имам възможност да го видя отново.

Но след час той се присъедини към нас в слънчевата стая.

— Искаш ли двамата да отидем за малко на верандата, Миранда? — попита ме.

— Разбира се — зарадвах се на предложението му и излязохме.

— Не съм имал много възможност да поговоря с теб — започна татко, след като се настанихме на двойния люлеещ се стол. — Прекарах доста време с Мат и Джони, но много по-малко с теб.

— Няма нищо — успокоих го. — Рязането на дърва е важна работа.

— Ти и братята ти сте важни — поклати глава татко. — Миранда, искам да знаеш колко много се гордея с теб.

— Гордееш се с мен? — учудих се. — Защо?

— Поради милион причини. Защото си умна, забавна и красива. Защото започна да плуваш, когато повече не можеше да се занимаваш с фигурно пързаляне. Заради всички неща, които правиш, за да облекчиш живота на майка си. Защото не се оплакваш, а имаш толкова много основания да го правиш. Защото си дъщеря, с която всеки баща би се гордял. Знаех, че съм постъпил правилно, като те помолих да станеш кръстница на бебето, и през последните няколко дни за сетен път се уверих, че съм бил прав. Радвам се, че съм твой баща. Толкова много те обичам.

— Аз също те обичам — промълвих. — И бебето ще бъде добре. Всичко ще бъде наред, сигурна съм.

— И аз съм сигурен, че ще бъде — съгласи се татко и ме прегърна.

Останахме смълчани за известно време, защото знаехме, че думите са излишни.

Накрая той стана и отиде при Лиза. Поседях на верандата още малко, замислена за бебета и пеперуди и за това, какъв ще бъде остатъкът от живота ми. Когато вече не остана за какво да мисля, влязох вътре и останах заслушана още известно време в тишината.

4 август

Баща ми и Лиза си тръгнаха тази сутрин.

Станахме заедно с тях и закусихме. Мама откри бурканче с конфитюр от ягоди и използва последния хляб. Ние пихме компот от праскови и портокалов сок на прах. Татко и мама пиха кафе, а Лиза — чай.

Татко прегърна всички ни и ни целуна за довиждане. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се вкопча отчаяно в него. Знаехме, че може никога повече да не се видим.

Той обеща, че ще ни пише при всяка възможност и ще ни осведоми как е баба.

Когато се качиха в колата, Лиза заяви, че тя ще шофира. Баща ми плачеше толкова силно, че не можеше да кара.