Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (15)

15

26 октомври

Вчера сутринта мама се спъна в обувките си, оставени отстрани до матрака й. Падна под странен ъгъл и отново нарани глезена си.

Превърза го с ластичен бинт и заяви, че този път няма да се глези и да лежи, ако ще да куца до края на живота си. Но дори не успя да стане.

Каза на Мат, че ще й е добре в кухнята и няма причина да я местим обратно в слънчевата стая и да палим печката с дърва само заради нея, но той настоя. Тъй като тръбите щяха да замръзнат, ако не поддържаме отоплението (този следобед температурата беше единайсет градуса под нулата; предполагам, че тази година циганското лято беше доста кратко), двамата с мама решиха ние, останалите, да спим както досега.

За някои неща така е по-добре. Няма да се притеснявам да свърша с прането, докато мама лежи на матрака на пода в кухнята. Достатъчно трудно е да маневрирам наоколо и когато тя е в другата стая, но по този начин, ако стъпя върху матрака, поне няма да се тревожа, че съм я настъпила.

Освен това вече не върша домакинска работа по къщата. Когато се преместихме да живеем изцяло на долния етаж, майка ми се отказа да чисти прахта и да мете. Трапезарията беше безнадежден случай, а за нея беше трудно да заобикаля матраците върху пода на дневната.

Така че главното ми истинско задължение беше да следя печката, за да не угасне. Това беше единственият източник на топлина в слънчевата стая, така че трябваше да гори през цялата нощ.

Аз и без това се будя доста често. Трябваше просто да слагам всеки път по една или две цепеници в огъня. Накарах мама да ми обещае, че ако се събуди и й е студено, ще извика, за да ме събуди, но не съм сигурна дали наистина ще го направи.

Мат заяви, че ако той се събуди, също ще провери, което означаваше, че трябва да мине през кухнята, за да стигне до там, та вероятно тогава и аз щях да се събудя.

Би било съвсем логично да спя в слънчевата стая, но възможността да имам поне малко лично пространство беше толкова вълнуваща за мен, че не можех да понеса да се откажа от нея.

Напоследък с мама се редувахме относно посещенията при госпожа Несбит, така че сега просто поех и нейната смяна. Ако не друго, това ми даваше достатъчно извинение, за да изляза от къщи. Но повече не отидох да се пързалям на езерото. Нямаше начин да оставя майка ми сама, за да ида до там. А и нямаше значение. Прекарах по-голяма част от вчерашния ден в размисли дали всичко се е случило наистина, или просто съм си фантазирала. Аз да се пързалям с Брандън Ерлих? Да си говорим? А той да бъде толкова мил и внимателен с мен?

Съчинявала съм си и по-странни неща от това.

Той навярно само е проявил любезност, когато ме помоли да отида пак. Сигурно предпочита да се пързаля сам, отколкото да се занимава с някаква тъпа и досадна почитателка.

Мама беше разстроена, че няма да мога да се пързалям. Тя ме увери, че ще е добре и нищо няма да й се случи, обаче не можех да я оставя сама и безпомощна.

— Когато глезенът ти оздравее, пак ще се пързалям — успокоих я. — И бездруго ледът в езерото едва ли скоро ще се разтопи.

— Боя се, че няма — рече тя. — Но се чувствам виновна заради теб. Ти най-после правеше нещо, което ти доставяше истинска радост, а аз отново оплесках всичко.

Помислих, че ще се разплаче, но не го направи.

Предполагам, че вече сълзите на всички ни бяха пресъхнали.

28 октомври

Питър дойде неочаквано (напоследък всички посещения са неочаквани, така че имах предвид единствено, че не сме го викали специално) и прегледа глезена на мама. Той потвърди, че не е счупен, но каза, че това изкълчване е по-лошо от предишното и тя не бива да ходи поне две седмици, а може би и повече.

Освен това мислеше, че си е счупила и един от пръстите, но нищо не можело да се направи за това, така че по-добре да не се притеснява. Което е доста странно изказване за доктора.

Тъй като не мога да спя през цялата нощ, след като се налага да проверявам огъня, си подремвам на пресекулки през деня и нощта. Спя два или три часа, сетне се събуждам, свършвам това, което трябва да се свърши, и пак си лягам. Всъщност най-добре е да спя рано привечер, когато Мат и Джони са у дома и могат да наглеждат огъня, но точно по това време най-много искам да съм будна. Ала понякога, без въобще да искам, не издържам и неусетно се унасям в дрямка.

Мама направо откача, че не е в състояние да ни помага, но нищо не може да се направи.

О, всъщност имам една нова и вълнуваща работа. Майка ми не може да ходи до тоалетната, затова Мат изрови едно нощно гърне от тавана и аз трябва да го почиствам. Постоянно ги заплашвам, че ще сложа вътре котешката тоалетна.

Странна работа. Мама си изкълчи крака преди няколко седмици и нещата бяха наред. Не бяхме зле. Оттогава нищо не се е променило, но сега определено нещата не са добре.

29 октомври

Разказах на госпожа Несбит за посещението на Питър и какво ни заръча за мама. Не премълчах нищо, включително и онази част, когато докторът каза, че дори майка ми да започне отново да ходи из къщата, не бива да излиза навън.

— Предполагам, че за известно време ще трябва да се задоволите с моята компания — завърших.

Отговорът на съседката ме изненада.

— Отлично — рече. — Така е по-добре.

Мислех, че ще ми е нужна доста смелост, за да й разкажа за глезена на мама. Но сега ми трябваше много повече, за да я попитам защо „така е по-добре“.

— Не исках майка ти да ме намери мъртва — отвърна старата жена. — За теб също няма да е никак забавно, но ти си по-млада, а и аз не означавам толкова много за теб.

— Госпожо Несбит! — възкликнах възмутено.

Тя ми хвърли един от онези погледи, които ме ужасяваха, когато бях по-малка.

— Нямам време за преструвки — отсече старицата. — Утре може да съм мъртва. Трябва да си поговорим честно и открито. Заобикалките са излишни сега.

— Не искам да умирате — промълвих.

— Оценявам го — махна с ръка тя. — Когато почина и ти ме намериш, трябва да се свършат някои важни неща. Първо, постъпете така, както намерите за добре с трупа ми. Както е най-лесно. Питър се отби да ме види, след като беше при вас, и ми съобщи, че наоколо всеки ден умират десетина и повече души. Аз не съм по-добре от никой от тях, а може от някои да съм и по-зле. Докторът ми каза, че в болницата все още приемат трупове, така че, ако няма да ви затрудни, за мен няма проблем. И бездруго никога не съм харесвала погребенията, винаги съм предпочитала кремацията. Прахът на съпруга ми е пръснат някъде в Атлантическия океан, затова гробовете ни няма да са един до друг.

— Добре — кимнах. — Ако намеря трупа ви, ще кажа на Мат и той ще го отнесе в болницата.

— Хубаво. След като си отида, обиколи къщата и вземи всичко, което може да ти е от полза. Не се тревожи, че няма да остане нищо за наследниците ми. От месец май не съм имала вест от сина ми и семейството му, така че, предполагам, едва ли се нуждаят от вещите ми. Ако някой от тях се появи някой ден на прага ви и у вас все още има нещо мое, ще му го дадете. Но не се тревожи за това. Прерови цялата къща — от тавана до мазето. В резервоара на колата ми има още малко бензин, натоварете вещите ми и ги закарайте у вас. Не се притеснявай да вземеш каквото решиш. На мен вече нищо няма да ми е нужно, а колкото повече имате вие, толкова по-големи са шансовете ви да оцелеете. Това ще бъде дълга и ужасна зима и ще съм ти много ядосана, ако не си взела нещо, което може да ви помогне да я преживеете.

— Благодаря ви — казах.

— След като умра, ме завий с един чаршаф — продължи госпожа Несбит. — Недей да хабиш одеяло. И дори някой от роднините ми да се появи един ден, искам майка ти да вземе диамантения ми медальон, а ти — рубинената ми брошка. Това са моите подаръци за вас двете и не го забравяй. На Мат оставям картината с платноходките, защото, когато беше малък, много я харесваше, а Джони ще вземе онзи пейзаж в дневната. Не зная дали я харесва, или не, но и той трябва да получи нещо, а картината е добра. Вероятно едва ли бихте могли да използвате някои от мебелите ми, но можете да вземете някои, за да ги нацепите за дърва.

— Но вие притежавате красиви антики — възразих. — Не бихме могли да ги изгорим.

— Като заговорихме за горене, изгорих писмата и дневниците си — сети се тя. — Не че в тях имаше нещо кой знае какво интересно. Но не искам да се изкушиш да ги прочетеш, затова ги унищожих. Обаче запазих албумите. Майка ти може да иска да ги разгледа, да види стари снимки на семейството си. Разбра ли? — Кимнах. — Добре — въздъхна госпожа Несбит. — Само че за нищо на света не казвай на майка си каквото и да е за този разговор, преди да си отида. Тя и без това има достатъчно тревоги. Чак когато умра, й кажи, че съм я обичала като родна дъщеря, а вас — като мои внуци. Кажи й, че се радвам, че няма да ме види мъртва, както и да не се чувства виновна, задето не е дошла за последно посещение.

— И ние ви обичаме — уверих я. — Всички, абсолютно всички много ви обичаме.

— Зная — усмихна се тя. — А сега, я ми кажи нещо. Започна ли да учиш?

Разбира се, че не бях, но се досетих, че старицата иска да смени темата, и започнах да й обяснявам за уроците ми.

Когато се върнах у дома, сложих дърва в печката, свих се на кълбо и затворих очи. Беше много по-лесно да спя (или да се преструвам, че спя), отколкото да бъбря с мама за съседката. Никога досега не съм се замисляла какво означава да си стара жена. Разбира се, напоследък не съм сигурна дали ще живея достатъчно дълго, за да стана каквато и да било жена.

Но се надявам, когато часът на смъртта ми наближи, да го посрещна със смелостта, достойнството и здравия разум на госпожа Несбит. Надявам се, че никога няма да забравя този урок.

1 ноември

Цялата сутрин Мат се мотае из къщата, което е необичайно. Той стана още по-вманиачен да цепи дърва, откакто мама се премести обратно в слънчевата стая. Зная, че брат ми реши да постъпи така, защото използваме събраните дърва по-рано от планираното, но въпреки това малко се дразня. Искам понякога да остава у дома и да изхвърля и измива нощното гърне.

По някое време този следобед чух звук на мотор на кола на нашата алея. Мат изскочи навън и следващото, което видях, беше как той, Джони и още две момчета, които не познавах, свалят шперплатови плоскости от един пикап и ги носят в слънчевата стая. Мама ги наблюдаваше, но не каза нищо, затова предположих, че знае какво става.

След като другите си отидоха, братята ми прекараха остатъка от деня да покриват прозорците в слънчевата стая с шперплат. Когато първоначално къщата е била построена, слънчевата стая не е съществувала — там е било просто задна веранда, към която гледали прозорците на кухнята и трапезарията. Но когато верандата била превърната в стая, останали рамките, където са били кухненският прозорец и този на трапезарията, макар че самите стъкла били махнати. Тъкмо оттам идваше по-голяма част от светлината в двете стаи, тъй като слънчевата стая имаше прозорци на тавана и три стени от стъкло (плюс, разбира се, външната врата). Мат закри прозореца между кухнята и слънчевата стая с шперплат, сложи един лист и пред прозореца между трапезарията и слънчевата стая, така че да бъде избутван настрани, за да има по-лесен достъп до дървата.

Сега единствената дневна светлина идваше от прозорците на тавана. Не че напоследък имаше кой знае колко светлина, но стаята стана много по-тъмна.

Тогава, сякаш и без това всичко не беше достатъчно гадно, те закриха и прозореца над кухненската мивка. Сега единствената светлина в кухнята проникваше от прозорците на тавана на слънчевата стая и през вратата между кухнята и слънчевата стая. С други думи — нямаше почти никаква светлина.

— И прозорците на дневната ли ще закриеш? — попитах.

— Няма причини да го правя — отвърна Мат. — След като спрем да използваме централното отопление, повече няма да влизаме в дневната. Но все още можем да ползваме кухнята.

Бях толкова ядосана, че ми идеше да закрещя. Като начало бях сигурна, че се е снабдил с шперплата от бандата, която бях видяла в града. Освен това бях бясна, че не ми е казал. Дори не го обсъдихме. Той знаеше кое е най-доброто и просто го правеше (е, признавам, че е говорил с мама, но това не се брои). А и Мат не разбира какво е да си затворен в къщата през целия ден. Излизах единствено когато ходех при госпожа Несбит, а тя живее съвсем наблизо.

Зная, че за братята ми е по-тежко, отколкото за мен. Мат яде толкова малко, а върши физическа работа. Когато се прибира, е напълно изтощен. Вчера заспа по време на вечеря.

Но не биваше да закрива прозореца на кухнята. Поне не още. Можеше да почака, докато ни свършат запасите от нафта. Не го беше грижа какво означаваше това за мен. Дори и не ме попита.

Ако не беше мама, щях да се преместя при госпожа Несбит.

Понякога си мисля за миналото. Всъщност не съм ходила почти никъде. Веднъж във Флорида, Бостън, Ню Йорк, Вашингтон и Монреал и това беше всичко. Мечтаех да отида в Париж, Лондон, Токио. Исках да посетя Южна Америка, Африка. Винаги съм смятала, че някой ден ще го направя.

Но моят свят се смалява все повече и повече. Няма училище. Няма езеро. Няма град. Няма спалня. А сега дори ме лишиха от гледката през прозорците.

Имах чувството, че и аз все повече се смалявам и изчезвам заедно със света около мен, ставам все по-малка и по-твърда. Превръщам се в скала и в някои отношения това е добре, защото скалите са вечни.

Но ако само по този начин ще живея вечно, не го искам.

5 ноември

Бях в кухнята и миех нощното гърне на мама, когато водата спря.

Развинтих крановете в тоалетната, но нищо не потече. Качих се горе и проверих тези в банята. Нищо.

Изчаках Мат да си дойде и му казах. В първия миг той ми се ядоса.

— Трябваше веднага да ми кажеш! — изкрещя. — Ако тръбите са замръзнали, може би щях да успея да направя нещо.

Но аз знаех, че не е заради замръзналите тръби. А защото кладенецът е пресъхнал. Не е валяло дъжд от юли. Колкото и да пестяхме водата, тя все някой ден щеше да свърши.

Двамата отидохме до кладенеца, за да проверим. Разбира се, бях права.

Когато се върнахме, Джони седеше с мама в слънчевата стая. Присъединихме се към тях.

— Колко дълго може да оцелеем без вода? — попита той.

— Положението не е чак толкова страшно — успокои го Мат. — Все още имаме запаси с бутилирана вода и сода за пиене. Предполагам, че повече няма да се пере. А Миранда ще споделя гърнето с мама.

Ухили се, сякаш беше някаква страхотна шега.

— Нямаме чак толкова много бутилирана вода — възрази Джони. — А ако никога повече не завали?

— Не след дълго ще завали сняг — напомни му Мат. — Но междувременно можем да отрежем ледени късове от езерото Милър. Ще ги разтопим и ще се надяваме нещата да се подобрят.

— Няма ли откъде другаде да се снабдим с лед? — попитах. — Какво ще кажеш за приятелчетата си на черния пазар?

— Те не са ми приятелчета, а и нямат вода или лед — отвърна Мат. — Или ако имат, не ги продават. Ако се сетиш за някое място, което е по-близо от езерото, нямам нищо против да ме заведеш. Но това беше най-доброто, което можах да измисля.

Помислих си за Брандън, който се пързаляше по леда. Казах си, че това в действителност никога не се е случвало, така че нямаше значение.

— След като нямаме повече вода, няма защо да пускаме отоплението — продължи Мат. — Трябва да пестим нафтата, така че ще се преместим в слънчевата стая.

— Не! — изкрещях. — Аз няма да се преместя!

— И защо не? — попита Джони и виждах, че бе искрено учуден. — Тук е по-топло. Дори и с пуснатото отопление, в къщата е студено. Защо да не се преместим тук?

— Аз прекарвам много време в кухнята — отвърнах. — Не само спя там. И сега е достатъчно зле. А като се спре напълно отоплението, ще умра от студ. Това ли искаш? Да умра от студ?

— Вече няма да стоиш в кухнята — заяви Мат. — Ще ходиш там само за да вземаш продуктите от килера. Вече и без това не готвим там, нито се храним в нея, а сега вече няма и да переш там. Ако нещо стане с дървата и нямаме никакъв запас от нафта, наистина ще умрем от студ. По-добре е да имаме резерв.

— И какво значение има? — избухнах. — И без това няма да преживеем тази зима. Сега е още ноември, а ние вече нямаме вода, температурата е под нулата и няма откъде да се снабдим с храна. Постоянно се приближаваме към смъртта, Мат. Знаеш го. Всички сме наясно.

— Може би е така — заговори мама и се сепнах от звука на гласа й. Откакто отново изкълчи глезена си, почти не говореше и определено бе забравила за поучителните си лекции. — Но след като никой не знае какво ще му донесе бъдещето, сме длъжни да продължим да живеем. Нещата може да се подобрят. Сигурно някъде има хора, които се опитват да измислят решение. Трябва да има. За това са хората. А нашето спасение е просто да останем живи колкото се може по-дълго. Всички се приближават постоянно към смъртта, Миранда. С всеки изминал ден сме все по-близо до нея. Но няма причина да бързаме. Аз възнамерявам да остана жива колкото се може по-дълго, и очаквам същото от вас. И единственият разумен начин, за да го постигнем, е всички да се преместим в слънчевата стая.

— Не и тази вечер — изплаках. — Моля ви, не и тази вечер.

— Утре сутринта — рече мама. — Тогава ще донесем матраците.

— Всичко ще е наред — каза ми Мат. — В някои отношения така е по-добре за теб. Няма да си единствената, която отговаря за поддържането на огъня. Можем да се редуваме. Ще можеш да спиш по-добре.

— Да — подкрепи го Джони. — Трябва да го приемеш по-спокойно, Миранда. Повече няма да вършиш никаква домакинска работа.

Значи, тази вечер е последната ми вечер насаме. И моят свят стана още по-малък.