Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (12)

12

6 септември

Съобщих на мама, че се занимавам с история (тя никога не би повярвала, ако й бях казала математика), и цяла сутрин останах в леглото.

Накрая около единайсет станах и слязох долу, за да хапна нещо. Отвън беше минус пет градуса, но в къщата нямаше отопление, а печката не гореше. Стоплих си една консерва със супа на газовия котлон и я изядох. После се върнах в леглото.

Следобед чух майка ми да се качва в спалнята си. Напоследък подремваше — нещо, което никога досега не бе правила. Човек би си помислил, че ще учи с Джони по някой предмет, но не мисля, че вече я бе грижа за училищните му занимания, както и за моите. Не че я обвинявам.

И така, аз съм в леглото, облечена в бархетната ми пижама, пеньоар, с два чифта чорапи на краката, с три одеяла и юрган, и се опитвам да реша кое е по-лошо: да ти е студено или да си гладен. Част от мен нашепваше, че най-лошо е да си отегчен и че ще се разсея, ако науча някой урок, но заявих на тази част да млъкне.

Станах от леглото и нещо ме накара да отида в килера. Бях решила да не проверявам как сме с продуктите, защото не исках да зная. Исках да вярвам, че всичко ще се оправи и храната ще се появи като с магическа пръчка. Малко или много, напоследък това винаги се случваше и предпочитах да мисля, че вечно ще е така.

Мама ни бе дала да разберем, че предпочита да не ходим в килера. В кухненския бюфет ни оставяше храната, която беше определила за деня. Предполагам, че не иска да се тревожим.

Мат и Джони бяха навън и събираха дърва. Казах си, че трябва да се присъединя към тях и да събирам съчки за подпалки в гората, но истината беше, че напоследък гората ме плашеше.

Гледката на килера направо ме ободри. Стори ми се, че има доста консерви с храна и кутии със спагети и ориз. Пакетчетата за Хортън бяха подредени в единия ъгъл и имаше доста консерви и суха храна, както и торби с котешка тоалетна. Мама беше складирала бая провизии, когато нещата не бяха толкова зле, така че килерът бе добре зареден. Навярно през май е бил съвсем пълен.

Ядосах се, като видях всички консерви, торби и кутии с ядене — защо гладуваме, след като още имаме храна? Когато тя свърши, навярно ще умрем, така че какво значение щеше да има дали е през ноември, януари или март? Защо да не ядем, докато можем?

В този миг видях пакета с шоколадов чипс. Изобщо бях забравила как го хвърлих небрежно в количката в Деня на лудешкото пазаруване.

Сякаш нещо ми прищрака и малко откачих. В килера имаше храна, която мама не ни позволяваше да ядем, както и шоколад, истински шоколад в къщата, и тя го пазеше, защото смяташе, че няма истински хранителни качества и че е много по-полезно всеки ден да ядем спанак, макар и по малко.

А това беше моят шоколадов чипс.

Разкъсах пакета и изсипах чипса в устата си. Почти не усещах вкуса му, толкова бързо го поглъщах. Сигурно бях изяла една трета от пакета, когато се успокоих достатъчно, за да започна да ям по-бавно и да се насладя на вкуса. Шоколад. Имаше същия вкус, който помнех, само че по-добър. Не можех да спра да ям. Знаех, че ще ми стане лошо. Стомахът ми вече протестираше, но продължих да тъпча шоколадовите парченца в устата си. Не исках да го деля с никого. Той беше само мой.

— Миранда!

Забавно. Някак си знаех, че ще ме заловят. Може би защото бях подготвена, направих момента възможно най-драматичен. Преглътнах шоколада и изтрих уста с опакото на ръката си. Сигурно бях видяла жеста в някой филм.

Получи се. Мама започна да крещи. Дори не съм сигурна, че беше нещо членоразделно.

Аз също се разкрещях, но съвсем членоразделно и разбираемо. Обвиних я, че складира и крие храната. Имахме достатъчно и нямаше смисъл да гладуваме. Защо не ни позволява да се храним по три пъти на ден? Какво значение има? Все още държах пакета с шоколадовия чипс. В гнева си направих рязък жест и чипсът се посипа по пода.

Мама се вцепени. Това беше по-страшно от истерията й преди малко.

За миг и аз се заковах на място. После започнах да събирам шоколадовите парченца от пода. Напълних цяла шепа и като не знаех какво да ги правя, ги пъхнах обратно в пакета. Стоях там като някой идиот и чаках майка ми отново да се превърне в човешко същество.

— Изяж ги — рече тя.

— Какво?

— Изяж ги. Нали ги искаше? Изяж ги. Събери всички и ги изяж. Те са твои. Всичките. Да не съм видяла нито едно парче на пода.

Наведох се и започнах да събирам чипса, като пъхах всяко парче в устата ми. Ако пропуснех някое, мама ми го посочваше. Дори подритна две късчета към мен и ми заповяда да изям и тях.

Вече наистина ми се повдигаше.

Накрая на пода не остана нито парче. Пликът бе около една четвърт пълен.

— Изяж ги — процеди майка ми.

— Мамо, не мисля, че мога — изхленчих.

— Изяж ги! — повтори тя.

Имах чувството, че ще повърна, но мама ме ужасяваше. Не зная защо. Дори вече не крещеше. Беше все едно да говориш на ледена висулка. Стоеше там абсолютно неподвижна и ме наблюдаваше, докато преглъщах с мъка парче след парче чипса. Помислих си:_ Това не е моята майка. Някакво странно създание е обсебило тялото й._

После ми хрумна, че ако повърна отгоре й, това може да я извади от вцепенението й, но се сдържах.

— Дай ми плика! — каза тя, когато най-после погълнах и последното шоколадово парче. Подадох й го. — Добре — кимна. — Това беше храната ти за днес и за утре. В четвъртък можеш да дойдеш да вечеряш с нас.

— Мамо! — изкрещях. — Това беше само някакъв шоколадов чипс.

— Пазех го за рождения ден на Мат — рече тя. — Няма да му кажа, защото вече няма как да получи десерт за рождения си ден. Не очаквам и ти да му кажеш. Но ти изяде достатъчно за четирима души, така че ще пропуснеш четири яденета. Може би тогава наистина ще разбереш колко е важна храната.

— Съжалявам — промълвих. Бях забравила за празника на брат ми, който бе след няколко дни. Но нима това вече имаше някакво значение? — Не можеш ли да направиш нещо друго за рождения му ден?

— Постъпката ти беше много грозна — заяви мама. Вече звучеше почти като преди или поне като жената, която опознах през последните няколко месеца. — Не мога да позволя ти или братята ти да идвате тук и да ядете каквото ви скимне. Храната трябва да стигне за всички ни, при това максимално най-дълго. Защо не можеш да го разбереш? Какво ще стане, ако решиш да влезеш и да изядеш цяла консерва с компот от праскови? Или със зелен боб? Зная, че си гладна. И аз също. Но единственият шанс, за да оцелеем, е, ако сме много, много внимателни. Може би след два месеца нещата ще се оправят. А може да е нужно повече време. Ако не мислим за бъдещето, няма за какво да живеем, а аз няма да позволя подобно нещо.

— Съжалявам — повторих. — Повече никога няма да правя така. Обещавам.

Тя кимна.

— Наясно съм, че не си лошо момиче, Миранда. Зная, че е било миг на безразсъдство. И ме боли, че трябва да те накажа. Но бях съвсем сериозна и няма да се отметна. Ще можеш да ядеш чак в четвъртък вечерта. Няма да умреш дотогава. Погълна достатъчно калории за една седмица. А сега си върви в стаята. Наистина не искам повече да се разправям с теб.

Стомахът ми се присвиваше, както когато преядях с бонбони на Хелоуин. Само че сега беше по-лошо, защото тогава коремът ми бе пълен с друга храна. И нямаше да се мразя толкова много.

Бях наранила мама. Без да го зная, бях наранила и Мат, също и Джони, след като и той щеше да се зарадва на десерта, госпожа Несбит, а навярно и Питър.

Аз съм една егоистична, егоистична свиня. Не заслужавам да живея.

7 септември

Тази сутрин Джони дойде в стаята ми.

— Мама каза, че вчера си изяла нещо от килера и че не ти е позволено да ядеш чак до утре вечер. Каза, че ако аз или Мат направим същото, ще бъдем наказани по същия начин.

Думите му ме накараха да се почувствам по-добре. Понякога ми се струваше, че тя ме обича по-малко от братята ми.

— Точно това се случи — признах си.

Джони се развълнува.

— И какво изяде? — попита със светнали очи.

— Една консерва със зелен фасул.

— И това ли е всичко? — Изглеждаше разочарован. — Няма да ядеш днес заради една консерва със зелен фасул?

Казах му да се омита от стаята ми и да не идва отново.

Това бе единственият разговор, който проведох през целия ден.

8 септември

Мама изпържи два картофа от градината. Стопли и консерва със зелен боб. За десерт имахме една консерва с плодова салата.

Блудният син би ни завидял.

12 септември

Понеделник.

Би трябвало да уча.

14 септември

Рожденият ден на Мат. Вече е на деветнайсет.

За вечеря имахме сърцевина на артишок, почти като салата, а след това лингуини в бял миден сос. Госпожа Несбит донесе своя специалитет — домашно приготвени овесени курабийки със стафиди, които Мат обичаше, но не толкова много, колкото шоколада. Само като си помислих за това, отново ми се повдигна. Изядох една курабийка (знаех, че мама ще се вбеси, ако не го направя), но имаше вкус на пепел.

Меган е права, че съм грешница. Но тя греши за ада. Не е нужно да умреш, за да се озовеш там.

16 септември

Днес Мат отиде до пощата и се върна с две писма от татко.

Първото беше писано един или два дни, след като бяха тръгнали. Пишеше колко е било прекрасно да види всички ни, колко се гордее с нас, че е сигурен, че всичко ще е наред и много скоро пак ще се видим.

Второто беше с дата 16 август. Двамата стигнали до границата с Канзас, но там вече не пускали пришълци, освен ако не можеш да докажеш, че имаш родители в щата или деца, които притежават собственост там. Което, разбира се, те не могли да направят. Пограничната стража изобщо не се интересувала от това, че искали само да прекосят Канзас, за да стигнат до Колорадо. Пишеше, че имали някои възможности. Носели се слухове, че някои държавни служители можело да бъдат убедени да си затворят очите.

— Какво означава това? — попита Джони.

— Да бъдат подкупени — обясни Мат. — Дай им каквото искат и ще те пуснат.

Проблемът бил, че първо трябвало да намериш такъв служител, а след това да имаш това, което той иска. Като капак, имало забрана да се пускат бременни жени, а бременността на Лиза вече си личеше.

Можело да опитат да минат по заобиколни черни пътища, но там пък кръстосвали банди, които преследвали чужденците.

Другият вариант бил да карат до Оклахома и от там да се доберат до Колорадо. Но нямали достатъчно бензин, а според слуховете положението в Оклахома било също толкова зле, че дори и по-тежко, но все още го обмисляли. Лиза била решила на всяка цена да стигне при родителите си.

Температурата била 4 градуса и двамата били в лагер за бежанци. Нямало отопление, нито храна, ограничено количество вода. Позволили им да останат в лагера само един ден, после трябвало отново да се върнат на пътя. Ако се наложело, щели да се върнат в Мисури. Заради тамошните земетресения в щата почти нямало полиция.

Писмото свършваше с това и всички се изплашихме. Татко винаги се е старал да не се тревожим за нищо. Когато преди три години остана без работа, ни го съобщи така, сякаш винаги си е мечтал да не работи. Животът бил пълен с неочаквани възможности. Когато се затворел някой прозорец, се отваряла някоя врата.

И разбира се, за него наистина се отвори врата. Намери си работа в Спрингфийлд, срещна Лиза и докато се усетим, вече беше женен за нея и сега чакаше дете.

Само че сега не говореше за прозорци, врати и неочаквани възможности.

Това бяха първите новини от дълго време насам за това, което ставаше извън Пенсилвания. Ограничения и забрани за пътуване. Местна охрана. Лагери за бежанци. И всичко това ставаше в част от страната, където се предполагаше, че нещата са по-добре.

— Сигурна съм, че скоро ще получим друго писмо от него — заяви мама, — в което ще пише, че двамата са стигнали при родителите на Лиза и всичко е наред.

Всички знаехме, че го казва, защото така трябва.

Ако никога не получим вест от татко, никога няма да разберем какво е станало с него. Не беше съвсем изключено да успеят да се доберат до Колорадо и там положението да не е толкова ужасно, и те да са добре, както и бебето, а ние така и да не го узнаем.

Поне това си казвах. Защото не исках да мисля нещо друго.

17 септември

Излязох да събирам подпалки (беше наистина детинско да ме е страх да ходя в голямата лоша гора), а когато се върнах, заварих мама да плаче край кухненската маса.

Пуснах торбите с подпалките на пода, изтичах при нея и я прегърнах. После попитах какво е станало.

— Нищо — отвърна тя. — Мислех си за онзи мъж, който дойде, когато купихме продуктите. Каза, че жена му е бременна. Сигурно бебето вече се е родило и се замислих дали е добре, дали той, жена му и детето са добре и не зная… просто ми стана нещо и се разплаках.

— Разбирам — кимнах, защото наистина разбирах.

Понякога е по-лесно да страдаш за хора, които не познаваш, отколкото за тези, които наистина обичаш.