Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (16)

16

7 ноември

Госпожа Несбит умря.

Не зная кога, но тя беше в леглото си, затова реших, че е починала в съня си. Очите й бяха затворени и изглеждаше умиротворена.

Целунах я по бузата и закрих лицето й с горния чаршаф. Поседях мълчаливо отстрани, най-вече за да разбера дали ще се разплача. Не го направих, а знаех, че не мога да остана тук вечно, колкото и да бе спокойно и тихо.

Знаех, че тя искаше да вземем всичко, но първо се погрижих за прибирането на диамантения медальон и брошката. После слязох на долния етаж и откачих двете картини, които искаше да даде на Мат и Джони. Сложих всичко върху кухненската маса и се опитах да реша какво още да взема.

Исках най-много да прегледам шкафовете в кухнята, за да видя каква храна е оставила госпожа Несбит, но самата мисъл за това ми причиняваше вълнение, а не мислех, че е благоприлично да се чувствам така. Все едно бях някой канибал.

Затова потърсих фенерче и се качих на тавана. Не знаех какво ще намеря там, но съседката ми бе казала да прегледам всичко от тавана до мазето, а нямах желание да ходя в мазето. Таванът беше пълен с кашони, картонени кутии и сандъци. Вътре беше студено и нямах сили да ги преглеждам един по един. Затова ги преглеждах напосоки, като прескачах някои.

Имаше много стари дрехи, които не мислех, че ще са ни от полза. Освен това имаше кутии с документи и счетоводни книги за бизнеса на господин Несбит.

Отворих един кашон, върху който пишеше „Нещата на Боби“, и там открих нещо жестоко. Повечето от нещата бяха от училище: реферати и есета, които беше получил от фенки на баскетболния отбор, в който той бе играл. Но на дъното видях една кутия от обувки, пълна със стари бейзболни карти.

Сетих се за Джони, който не бе получил подарък за рождения си ден. Щях да го изненадам за Коледа. Или преди Коледа, ако не оживеем дотогава.

Слязох на долния етаж и проверих дрешниците в спалните. Имаше чисти кърпи за ръце, лице и за баня, които госпожа Несбит не беше използвала. Чисти чаршафи. Одеяла и юргани. Без значение че в слънчевата стая гореше печка, допълнителните одеяла нямаше да са ни излишни. Имаше кутии с книжни кърпички, както и рула тоалетна хартия, аспирин и обезболяващи, лекарства за настинка.

Взех една чиста калъфка за възглавница и започнах да пъхам всичко вътре, като първо сложих бейзболните карти. Одеялата не можеха да се поберат, но метнах няколко кърпи за баня и за лице. Нямаше логичен подбор на нещата, които вземах, и на тези, които оставях. Щях да изпратя Мат да напълни колата и той можеше да вземе всичко, което съм забравила.

Чак след това си позволих да отида в кухнята. Отворих шкафовете и видях консерви със супа, зеленчуци, риба тон, пилешко. Същите неща, които ядях вече от месеци. Нямаше достатъчно, за да ни осигурят по три яденета на ден, но щяха да ни помогнат да оцелеем още известно време.

Знаех, без госпожа Несбит да ми казва, че е гладувала, за да остане храна за нас. Благодарих й мислено и продължих да оглеждам.

На дъното на един от шкафовете открих неотворена кутия с шоколадови бонбони. Към нея беше прикрепена картичка с пожелания за Деня на майката. Съседката никога не си е падала по шоколада. Помислих си, че синът й би трябвало да го знае.

Взех кутията и я сложих на дъното в калъфката, до бейзболните карти. Не можех да реша дали да я подаря на мама за рождения й ден, или за Коледа.

Тогава осъзнах, че чувам някакъв странен звук зад гърба си. Обърнах се и видях, че кухненският кран капе.

Грабнах една тенджера, сложих я под крана и го развъртях. Потече вода.

Кладенецът на госпожа Несбит не беше пресъхнал. Тя живееше сама и не бе използвала цялата вода, а решението й да поддържа отоплението включено бе предпазило тръбите да не замръзнат.

Наблъсках в калъфката доста консерви и неотворена кутия със стафиди. След това обиколих цялата къща от горе до долу, търсейки предмети, които можех да напълня с вода. Всичко, което открих — бутилки, канчета, метални кутии, кани, вази — замъкнах в кухнята. Напълних ги само заради радостта да чуя шума на течащата вода.

Изкушавах се да си налея една чаша и да я изпия, но макар да смятах, че е чиста, знаех, че първо трябва да се превари. Тогава се сетих да погледна в хладилника на госпожа Несбит. Тя, разбира се, го използваше за шкаф и вътре намерих стек с шест бутилки с минерална вода.

Позволих си да изпия една. Едва се сдържах да не я изгълтам на три гигантски глътки. Но не го сторих, а отпивах на малки глътки, сякаш вкусвах отлежало вино.

Странно нещо. Беше пълно с храна, не се изкуших да изям нищо, а не можах да устоя на водата.

Взех една кърпа, намокрих я в мивката и измих лицето и ръцете си. След това свалих дрехите си и изтрих тялото си с мокра гъба. Водата беше студена, а в кухнята не беше кой знае колко топло, но усещането да се почувстваш отново чист беше прекрасно.

Облякох отново мръсните си дрехи и напъхах петте бутилки в това, което бях започнала да наричам „чувала на Дядо Коледа“. Осъзнах, че повече нищо не мога да побера. Нямаше начин да взема картините, но сложих бижутата в джоба на панталона си. Метнах торбата през рамо и излязох през вратата на кухнята.

На идване минах отзад през гората, така че никой нямаше да се изпълни с подозрение, ако не ме види да се връщам по шосето. Надявах се само да не ме зърнат в гората, защото ако ме забележат, натоварена с „чувала на Дядо Коледа“, сигурно щяха веднага да се втурнат към къщата на госпожа Несбит. А ако някой стигне там преди Мат, щяхме да изгубим храната, водата, всичко.

Вървях възможно най-бързо, като се проклинах, задето бях натъпкала калъфката с толкова много неща. Беше един от дните без късна закуска или обяд и бях гладна. Водата къркореше в стомаха ми.

Веднага видях братята ми. Спомних си, че те сечаха дърва и за съседката. Още нещо за носене от къщата й.

За миг се зачудих дали да продължа направо до къщи, да оставя торбата и тогава да се върна при тях. Но ако мама ме види с всички тези неща, ще трябва да й кажа за госпожа Несбит, а исках да отложа колкото се може по-дълго лошата новина. Така че оставих торбата зад едно дърво, в случай че някой ме види да говоря с Мат и Джони.

— Госпожа Несбит умря — прошепнах. — Преди няколко дни ми каза да вземем всичко, което може да ни е от полза. В къщата й още има течаща вода. А в резервоара на колата й е останал малко бензин.

— Къде е тя? — попита Джони.

— В леглото си — отвърнах. — Питър й е казал, че в болницата вземат телата на починалите и тя каза да я занесем там, ако така е по-лесно за нас. Преди няколко дни водихме дълъг разговор.

— Аз трябва ли да помагам за това? — ужаси се Джони. — Трябва ли да отида у тях?

— Не — успокои го Мат. — Но ще трябва да ни помогнеш да донесем всички неща у дома. В гаража й има ръчна количка. Можем да я напълним с дърва. Миранда, имаш ли нещо против да се върнеш в къщата й?

— Не, разбира се, че не — уверих го.

— Добре тогава — кимна той. — Ще вземем всичко каквото можем от дома й. Имаш ли представа как се кара кола?

— Като натиснеш педала на газта, тръгва, а на спирачката — спира — осведомих го.

Мат се ухили.

— Ще се оправиш. Ще закараме вана там и ще донесем всички празни бутилки и кани, които имаме, за да ги напълним с вода. Ще натоварим всичко във вана и аз ще го върна, а ти ще шофираш колата на госпожа Несбит. След това ще дойда пак, ще взема госпожа Несбит и ще я закарам в болницата. Докато се върна, къщата сигурно ще е разграбена, но вече ще сме взели най-важното.

— Когато се върнеш за госпожа Несбит, напълни отново колата — казах му. — Честно, тя не би имала нищо против.

— Добре — рече Мат. — Вземи торбата и кажи на мама. Джони, ела с мен. Да вземем съдове за вода.

И така всички се върнахме у дома. Майка ми седеше на матрака и се взираше в огъня. Чу ме да влизам, сетне видя издутата калъфка.

— Откъде взе това? — попита ме тя.

— На госпожа Несбит е. Мамо, съжалявам.

Отне й секунда, за да осъзнае какво й казвам. После пое дълбоко дъх.

— Спокойно ли е умряла? — попита. — Можа ли да го разбереш?

— Починала е в съня си. Точно така, както тя искаше.

— Е, това е най-доброто, на което всички можем да се надяваме.

Когато се върнахме при къщата на съседката, Джони остана отвън и натовари ръчната количка с дърва. Двамата с Мат влязохме вътре. Той напълни съдовете, които донесохме, с вода, а аз опаковах одеялата, кърпите, чаршафите, храната, фотоалбумите и двете картини.

Докато бяхме в кухнята, по-малкият ми брат нахлу при нас. Намерил два варела в гаража, две пластмасови кофи и голям контейнер за боклук.

Контейнерът беше толкова тежък, че когато го напълнихме с вода, тримата едва успяхме да го завлечем до вана. С Джони успяхме да занесем пластмасовите кофи.

Опитахме се да бъдем максимално тихи, но разбира се, всеки, който е чул двигателя на колата, щеше да разбере какво става. Правилото беше, че първо е семейството, а Мат каза, че всички ни смятат за семейството на госпожа Несбит, така че всичко ще е наред, но все пак си беше доста страшно, докато натоварим двете коли и запалим двигателите.

След това трябваше да карам надолу по алеята за коли, по шосето, нагоре по нашата алея за коли, а накрая — да разтоварим всичко в слънчевата стая.

Не спирах да си повтарям, че най-важното бе да не се паникьосвам. По шосето нямаше коли, така че нямаше да се блъсна в никого. По-належащият въпрос беше да не се ударя в някое дърво. Стисках с две ръце кормилото и карах с около осем километра в час. Цялото пътуване не би могло да е продължило повече от пет минути, но на мен ми се стори цяла вечност.

Колкото и да бях изнервена и притеснена да карам, не исках да умирам.

Джони дойде с ръчната количка и я остави в гаража. След това с Мат разтовариха колите. Отнесохме всичко в кухнята, по-късно щяхме да го подредим. Помислих, че мама ще се разплаче, когато видя водата.

Мат ме попита дали искам да се върна с него и да го придружа до болницата заради трупа на госпожа Несбит. Преди да се съглася, мама не ми позволи.

— Миранда свърши достатъчно работа. Джони, ти ще отидеш с батко си.

— Мамо — погледна я умолително по-малкият ми брат.

— Чу ме — рече тя. — Каза, че искаш да се отнасяме с теб като с възрастен. Тогава се дръж като такъв. Миранда се е сбогувала с госпожа Несбит. Аз също. Сега е твой ред и очаквам да го направиш.

— Добре — измънка Джони.

Звучеше като малко дете и ми се прииска да го прегърна.

— Ще се забавим известно време — предупреди ни Мат. — Не отваряйте вратата. Сигурен съм, че всичко ще е наред, но не рискувайте.

— Ще се оправим — увери го мама. — Внимавайте! Обичам ви и двамата.

След като те тръгнаха, накарах майка ми да изпие една бутилка вода. После й разказах за разговора ми с госпожа Несбит. Извадих диамантения медальон от „чувала на Дядо Коледа“ и й го подадох.

— Беше подарък за петдесетия й рожден ден — отрони мама. — От съпруга й. Имаше голямо парти изненада и мисля, че за нея наистина беше изненада. Боби доведе Сали у дома за партито, така че всички разбрахме, че връзката им е сериозна. По-късно същата година се ожениха.

— Тя ми каза да ти дам албумите й със снимки — осведомих я. — Обзалагам се, че има снимки от партито.

— О, сигурна съм, че има — кимна майка ми. — Ето. Помогни ми със закопчалката. Мисля, че тя би се зарадвала да знае, че нося медальона.

Помогнах й да си го сложи. Толкова беше отслабнала, че ключиците й стърчаха и сякаш щяха да пробият кожата.

— На мен даде тази брошка.

Показах й бижуто.

— Тя обичаше тази брошка — въздъхна мама. — Била е на баба й. Пази я, Миранда! Това е много специален подарък.

След това се заех с работа. Преместих бутилките и каните с вода в кухнята. Подредих храната в килера, а след това смених чаршафите на мама. Взех една тенджера, напълних я с вода и след като я стоплих, измих косата й с шампоан. Скрих бейзболните карти и шоколадовите бонбони.

Мат и Джони се върнаха, когато наближаваше време за вечеря. Бяха видели Питър и нямало проблем да вземат тялото на госпожа Несбит в болницата. След това ядохме салата от риба тон, червен боб и парченца ананас. И вдигнахме тост за най-добрата приятелка, която някога сме имали.

8 ноември

Този следобед мама докуцука (нещо, което не биваше да прави) до килера. Мат и Джони бяха в гората за дърва.

Оставих я там известно време (вече съвсем изгубих способността си да преценявам времето), но след това реших, че не е зле да проверя дали не е паднала. Затова отидох и я заварих да седи на пода и да плаче. Прегърнах я през раменете и я оставих да си поплаче. След малко тя се успокои и ме прегърна. Помогнах й да стане и се върнахме в слънчевата стая.

Никога не съм обичала майка ми толкова, колкото сега. Имам чувството, че част от любовта на госпожа Несбит към мама се е преляла в мен.

10 ноември

Питър дойде този следобед. Всеки път, когато го видех, изглеждаше с пет години по-стар.

Той не говори много с нас. Просто вдигна мама от матрака й, заедно с одеялата, и я отнесе в дневната.

Двамата останаха дълго там, а ние си шепнехме, за да не се смущава тя от звука на гласовете ни.

Когато се върнаха в слънчевата стая, докторът остави мама върху матрака така нежно, че едва не се разплаках. В жеста му имаше толкова много любов и загриженост. Питър ни поръча да се грижим за нея и да я пазим, за да не се преуморява. Ние му обещахме, че ще го направим.

Замислих се дали татко някога е бил толкова нежен с мама. Чудя се дали сега е нежен с Лиза.

11 ноември

Денят на ветераните. Национален празник.

Мат си остана у дома и не ходи в пощата.

Мисля, че това е най-шантавото нещо.

15 ноември

Отидох в спалнята си, за да потърся чисти чорапи (по-точно не много мръсни), и докато бях там, реших да се премеря.

Имах върху себе си няколко ката дрехи. Въпреки че печката с дърва гореше денонощно, в слънчевата стая никога не ставаше достатъчно топло. Разбира се, да излезеш от слънчевата стая, за да отскочиш до кухнята, килера или да се качиш на горния етаж, беше все едно да се отправиш пеша към Северния полюс. Все пак не тръгваш за там по бикини.

Бях облякла бельо, дългите долни гащи (понякога си спомнях колко бях разстроена, когато мама ги купи миналата пролет, а сега не спирам да й благодаря, поне наум), клин, джинси, две ризи, пуловер, зимно палто, два чифта чорапи и обувки. Не си сложих шал и ръкавиците останаха в джоба на палтото, защото знаех, че няма да остана дълго горе.

За великото мерене си свалих обувките и палтото. Според кантара с дрехите тежа 43,5 килограма.

Не мисля, че е толкова зле. Никой не умира от глад, ако тежи 43,5 килограма.

Миналата пролет тежах 53,5 килограма. Повече се тревожех за мускулната маса, която съм изгубила. Плуването ме поддържаше в добра форма, но сега не вършех нищо, освен да нося дърва и да треперя.

Искаше ми се да отида до езерото и да се попързалям, но сърце не ми даваше да оставя мама сама. Когато я оставях, за да посещавам госпожа Несбит, правех нещо добро за някой друг. Но пързалянето беше само за мое удоволствие и не можех да го оправдая пред себе си.

И братята ми са много слаби, но изглеждат така, сякаш са направени само от мускули. Мама има болнав и мършав вид. От известно време яде по-малко от нас, но все пак не мисля, че може да умре от глад.

Имаме храна, но трябва да сме много внимателни. Кой знае кога ще можем да се снабдим с още. Дори Питър вече не носи нищо, когато идва.

Денят на благодарността е следващата седмица. Питам се дали ще имаме за какво да сме благодарни.

18 ноември

Днес Мат направо влетя вкъщи, когато си дойде от пощата. Имаше писмо от татко.

Единственият проблем беше, че писмото е било изпратено преди последното. Предполагам, че го е написал между двете, които вече получихме.

Това беше от Охайо. Не пишеше много, само че двамата са добре, докато имат достатъчно храна и бензин, къмпингуването било забавно. По време на пътуването си срещнали много семейства, които отивали на юг или на запад, дори се натъкнал на свой познат от колежа. Лиза беше добавила два реда, за да ни осведоми, че бебето вече мърдало. Тя била сигурна, че ще е момче, но татко бил не по-малко сигурен, че ще е момиче.

Беше много странно да четем това писмо. Не разбирах защо Мат е толкова щастлив. Писмото не съдържаше никакви новини, тъй като вече знаехме, че Лиза и баща ми бяха стигнали по-далеч на запад. Но брат ми заяви, че това означавало, че все още има поща, така че може внезапно да пристигне по-ново писмо от татко.

Понякога имам чувството, че татко, Сами и Дан ми липсват много повече, отколкото Меган или госпожа Несбит. Те всички ме изоставиха, но не мога да се сърдя на Меган или госпожа Несбит, че не ми пишат. Зная, че не мога да обвинявам татко, Сами, нито Дан. Или по-точно, не би трябвало.

Никога не съм сама, но се чувствам толкова самотна.

20 ноември

Когато излязох да изхвърля нощното гърне, навън беше десет градуса под нулата. Сигурна съм, че беше ранен следобед.

Мат продължава да сече дърва. В трапезарията вече има огромна купчина, така че започна да ги складира в дневната.

Чудя се дали ще останат някакви дървета, когато зимата свърши. Ако изобщо свърши.

Все още имаме вода, но сме я разпределили и я ползваме много пестеливо.

24 ноември

Денят на благодарността.

Дори мама вече не се преструва, че има за какво да сме благодарни.

25 ноември

Днес Мат се върна от пощата с две неочаквани радости.

Едната хубава изненада беше Питър.

А другата — пиле.

Не беше истинско пиле, може би малко по-голямо от корнуолска кокошка. Но беше заклано, оскубано и чакащо да бъде сготвено.

Предполагам, че брат ми е знаел, че ще се снабди с пилето, и е поканил Питър да се присъедини към нас за едно празненство след Деня на благодарността.

За миг се замислих откъде е дошло това пиле и от какво е трябвало да се откаже Мат, за да се сдобие с него. Но след това пратих всички мисли по дяволите. Беше пиле, истинско пиле, а не консерва. И бих била глупачка, ако не му се насладя както подобава. Както се казва, на харизан кон зъбите не се броят.

Каквото и да е пожертвал Мат заради това пиле, то явно си заслужаваше дори само заради светналите очи на мама, когато го видя. От седмици не е била толкова щастлива.

След като можехме да го сготвим единствено върху печката, нямахме голямо разнообразие в приготовлението. Сложихме пилето в тенджера заедно с консерва пилешки бульон, сол, пипер, розмарин и естрагон. Уханието беше божествено. Сварихме ориз и зелен боб.

Пиршеството беше толкова прекрасно, че не мога да го опиша с думи. Бях забравила вкуса на истинското пиле. Мисля, че всеки един от нас би могъл сам да изяде цялото пиле, но си го поделихме много цивилизовано. Аз получих няколко хапки от бутчето и едно крилце.

Питър и Джони счупиха ядеца. Джони спечели, но едва ли имаше значение, защото всички имахме едно и също желание.

26 ноември

Предполагам, че пилето наистина е съживило мама, защото днес тя обяви, че всички си пропиляваме напразно живота и това трябва да спре. Беше вярно, разбира се, но в същото време и забавно, че за нея все още има такова значение, че да го направи на въпрос.

— Някой поглеждал ли е учебник от есента? — попита тя. — И за теб се отнася, Мат. Отварял ли си учебник?

Разбира се, че никой от нас не беше. Опитахме се да придобием засрамени физиономии. Колко лошо от наша страна, че не се занимаваме с алгебра, докато светът наближава към своя край.

— Не ме интересува какво ще учите — продължи мама. — Но трябва да се занимавате с нещо. Да си изберете тема и да работите по нея. Искам да видя отворени учебници. Да видя как някой учи нещо в тази къща.

— Абсолютно отказвам да уча френски — заявих. — Никога няма да отида във Франция, нито пък ще срещна някой французин. Дори не знаем дали Франция все още съществува.

— Тогава не учи френски — съгласи се тя, — а например история. Може и да нямаме бъдеще, но не може да отречем, че имаме минало.

За пръв път я чувах да говори така за бъдещето. Това толкова ме шокира, че всякакво желание за спор у мен се изпари.

Послушно взех учебника по история. Джони реши да се заеме с алгебра, а Мат каза, че ще му помага, макар да си призна, че би искал да почете малко философия. Майка ми пък обяви, че след като аз не искам да уча френски, тя ще го направи.

Не зная колко дълго ще трае този изблик на ученолюбие, но я разбирам. Миналата нощ сънувах, че съм в училище за годишния изпит. Не само че не бях посещавала занимания и не знаех нищо, но самото училище изглеждаше така както винаги, а всички бяха облечени нормално. Само аз бях навлечена в няколко ката дрехи, неизмита и несресана, и всички ме зяпаха, сякаш съм нещо изпуснато от отвъдното.

Сега поне, ако тестът беше по история, имах шанс да зная някои отговори.

30 ноември

Зубренето най-много те подтиква да кръшкаш.

Казах на мама, че ще изляза малко на разходка, а тя ми отговори:

— Е, защо да не излезеш? Напоследък прекарваш много време в къщата.

Обичам я, но ми идеше да я удуша.

Навлякох се като за Северния полюс и се запътих към къщата на госпожа Несбит. Не зная какво търсех или какво се надявах да намеря, ала домът й бе основно претършуван от деня, в който тя умря. Можеше да се очаква. Ние взехме всичко, което бихме могли да използваме, но бяха останали разни неща като мебелите, от които не се нуждаехме, и други хора ги бяха взели.

Чувствах се странно да вървя из празната къща. Напомняше ми за тази на Меган, когато отидох там, сякаш и самата къща бе умряла.

Бях сигурна, че въпреки отворените и изпразнени кашони и кутии, все още са останали някакви вещи. И тогава осъзнах, че търся коледен подарък за Мат. Джони щеше да получи бейзболните карти. Мама — шоколадовите бонбони. Но исках и по-големият ми брат да има нещо.

По пода бяха пръснати стари чаршафи и покривки, купчини овехтели дрехи, нищо, което би могло да свърши работа.

Когато за пръв път се качих на тавана, беше претъпкан с кутии и кашони, но всичко беше подредено. Сега вътре цареше истински хаос. Не че имаше някакво значение. Претършувах купчините кутии и кашони, прерових разпилените вещи. И накрая открих нещо, които бих могла да подаря на Мат.

Бяха десетина молива с различен цвят от стар комплект за оцветяване. Всички картини бяха старателно оцветени, но гърбовете им бяха празни, така че реших да ги взема.

Докато беше в училище, Мат обичаше да рисува. Не бях сигурна дали той си го спомня, но аз — да, защото ме бе нарисувал, докато изпълнявам задно въртене — много по-добре, отколкото някога съм го правила. Мама много хареса картината и искаше да я окачи, но се срамувах, защото всъщност не бях истинската аз, нацупих се и се разсърдих и тя се отказа от идеята. Предполагам, че е запазила рисунката, но не зная къде я е скрила.

По някое време Мат щеше да спре да сече дърва и тогава можеше отново да рисува, за да разнообразява философските си занимания.

Продължих да ровя из разхвърляните предмети, но не открих нищо по-хубаво от моливите. Затова благодарих на госпожа Несбит и се върнах у дома. Промъкнах се през предната врата и се качих в спалнята си, за да скрия комплекта за оцветяване, преди да се върна в слънчевата стая.

Може би нямаше да имаме пиле за коледния обяд, но поне подаръци нямаше да липсват.

1 декември

За трети пореден следобед температурата беше около нулата, затова взех кънките на майка ми и се запътих към езерото.

Нямаше никой. (Наистина започвам да си мисля, че цялата история с Брандън е била халюцинация.) Странно, но беше по-добре, че съм сама, тъй като вкъщи никога не бях. Мама вече можеше да куцука наоколо, така че не беше нужно през цялото време да съм с нея, но в къщата беше толкова студено, че всички предпочитахме да стоим само в слънчевата стая.

Плъзнах се по леда. Само се пързалях, без никакви фигури, при това невероятно бавно. Трябваше да бъда много внимателна, тъй като големи късове от леда липсваха. Предполагам, че хората ги бяха изсекли, за да ги използват за вода, както и ние сигурно щяхме да правим, след като свърши водата на госпожа Несбит.

Въздухът беше толкова лош, че не знаех как братята ми издържат толкова време навън. Попързалях се малко и започнах да кашлям. Навярно не се бях пързаляла повече от петнайсет минути, но когато свърших, се чувствах напълно изтощена и едва имах сили да се прибера у дома.

Мат, мама и аз вече се хранехме само веднъж на ден, но поне ядяхме седем дни в седмицата. Може би температурата ще се повиши и нещата няма да изглеждат толкова зле.