Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (13)

13

18 септември

Когато се върнах за брънча или късната си закуска, Мат и Джони бяха отишли в къщата на госпожа Несбит, за да я подготвят за зимата (тя отказва да се премести у дома). Тъкмо си отварях консерва с грах и моркови, когато чух тъп звук и мама извика.

Изтичах в дневната и я заварих просната на пода.

— Спънах се — простена тя. — Каква съм глупачка! Спънах се.

— Добре ли си? — попитах.

Мама поклати глава.

— Глезенът ми. Не мисля, че мога да стоя на него.

— Остани там, където си — казах, сякаш тя имаше друг избор. — Ще отида да доведа Питър.

Изтичах в гаража и изкарах велосипеда си. Никога досега не бях карала толкова бързо, както сега, докато се носех към болницата.

Но когато стигнах там, не ме пуснаха, въпреки че обясних, че е станал инцидент и сме приятели е доктор Питър. Накрая пазачът се съгласи да предаде съобщението ми.

Останах да чакам отвън. Вкъщи беше студено и бях облякла два пуловера и яке, но толкова бързах, че не се сетих да си сложа зимното палто, ръкавици и шал. Бях карала толкова бързо, че цялата бях изпотена и сега студът се усещаше още повече.

Пазачът, изглежда, не бързаше да предаде съобщението ми на Питър. Първо ме накара да го напиша, след това го прочете и накрая настоя да покажа някакъв документ за самоличност. Което, разбира се, нямаше как да стане, защото не носех такъв. В това време отчаяно го умолявах да занесе бележката ми на доктора. Проклетият пазач обаче само ми се хилеше в лицето. Помислих си, че явно бе свикнал хората да му се молят и това му харесваше.

Повдигна ми се, също както когато се тъпчех с шоколадовия чипс.

Стоях там, плачех и ми идеше да го убия. Господ да ми е на помощ, но ако можех да докопам оръжието му, щях да застрелям и него, и всеки друг, който ми пречеше да получа помощ за мама. А мъжът продължаваше да си стои там и да ми се хили.

После се появи втори охранител и попита какво става. Казах му. Той не се засмя, но отсече, че не могат да помогнат с нищо.

— Това е болница — заяви той. — Лекарите не правят посещения по домовете.

Първият пазач явно мислеше, че това е някакъв бунт.

— Просто предайте съобщението ми на доктор Елиот — продължих да ги моля. — Това е всичко, което искам.

— Не можем да напускаме поста си, за да предаваме разни съобщения — отряза ме вторият мъж. — По-добре стойте тук и ако излезе някой, който ви познава, може да го помолите да предаде съобщението ви.

— Моля ви! Моля ви! Мама лежи у дома сама и наранена. Моля ви, не ме карайте още да чакам тук.

— Съжалявам, госпожице — не отстъпваше вторият пазач, — но ние също си имаме правила.

Първият охранител не престана да ми се хили.

И така, аз стоях там. От болницата излизаха хора, но никой от тях не се съгласи да се върне и да занесе на Питър бележката ми. Всички се преструваха, че не ме виждат, сякаш бях просякиня на улицата и не искаха да ми дадат пари, или се чувстваха гузни, защото не са го направили.

Стоях права, колкото можах, но накрая не издържах и седнах върху замръзналата земя. Първият пазач приближи и леко ме побутна с обувката си.

— Не може да седиш тук — рече. — Ставай или си върви!

— Съжалявам, госпожице — обади се вторият, — правилата са си правила.

Не спирах да мисля за майка ми. Чудех се дали да се върна у дома. Трудно ми беше да определя колко време е минало. Имах чувството, че са часове, но не знаех със сигурност. Джони вероятно се е върнал вкъщи. Мама му беше забранила да яде от храната в дома на госпожа Несбит, така че той сигурно се е прибрал за обяд. Поне това си казвах. Не можех да понеса мисълта, че ще се върна у дома без Питър, както и мисълта за мама, лежаща безпомощно на пода в дневната. Казах си, че брат ми се е прибрал, помогнал й е да стане, завил я е с одеяла и всичко е наред.

Не бях яла от вчера вечерта и се чувствах замаяна. Струваше ми се, че се нося над земята. Не мисля, че наистина съм изгубила съзнание, защото си спомням, че вторият пазач приближи до мен и ме вдигна.

— Не го правете, госпожице. Няма да ви помогне.

Мисля, че му благодарих. Отново застанах права, като си повтарях, че не бива да припадам, нито да плача. Молех излизащите да ми помогнат. Никой не ми обърна внимание.

Първият охранител промърмори, че ще отиде да хапне. Каза го така, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Реших, че вторият може да се съжали над мен и да ме пусне вътре, но той просто стоеше там и се правеше, че не ме вижда.

Тогава се появи Мат.

— Мама е полудяла от тревога — рече той. — Какво става тук?

— Мат? — попита вторият пазач.

— Господин Джеймс? — учуди се брат ми.

— Не знаех, че това е сестра ти — оправда се мъжът. — Влизай, но побързай. Може да си имам големи неприятности, ако Дуейн разбере какво съм направил.

Брат ми хукна към болницата.

Дуейн се върна, докато Мат беше още вътре.

— Още ли си тук? — попита той, но не му обърнах внимание.

След няколко минути отвътре излязоха Мат и Питър.

— Ще вземем колата ми — каза докторът. — Имам рамка за велосипеди.

Едва се сдържах да не избухна в сълзи. В този миг осъзнах, че нямам сили да карам до къщи.

Пътуването отне около десет минути. Бях толкова изтощена и се чувствах толкова зле, че дори не успях да се насладя на усещането да се возя в кола.

Мат ми обясни, че Джони се прибрал у дома около един часа и когато намерил мама на пода, тя била много повече разтревожена за мен, отколкото за себе си. Била съвсем сигурна, че няма счупено, но не можела да стане сама, а Джони нямал достатъчно сила, за да й помогне да се изправи. Тя го изпратила у госпожа Несбит, за да повика по-големия ми брат, който, когато се върнал, занесъл майка ни в слънчевата стая и запалил огън. После се качил на колелото и карал до болницата, за да ме намери.

Стояла съм пред болницата около три часа.

Питър дори не се опита да извини охраната. Каза, че имало множество инциденти и пациенти в достатъчно тежко състояние, че само липсвало непознати външни хора да се опитват да влязат вътре. Зная, че сигурно е прав, но не исках да го слушам. Признавам, че може да е откачено, но бях бясна, задето Мат успя да влезе, защото пазачът го познаваше, а аз не можах. Казвах си, че трябва да съм благодарна за това, че пазачът познава Мат, но благодарността беше последното, на което бях способна сега.

Питър спря на алеята за коли и отиде направо в слънчевата стая. С Мат свалихме велосипедите си от колата.

— Добре ли си? — попита ме той. — Пазачите изтормозиха ли те?

— Добре съм — промърморих.

Обаче истината беше, че копнеех за горещ душ, за да отмия от себе си цялото преживяване. Не спирах да мисля какво удоволствие доставяше на Дуейн моето нещастие. Още изпитвах желание да го убия, ако имах възможност.

Но не споделих мислите си с брат ми. Нямаше защо да слуша подобни неща. Влязохме вътре и заварихме Питър да преглежда глезена на мама.

— Много лошо изкълчване — каза той, — но няма нищо счупено. Няма да има нужда да се гипсира. — Извади от лекарската си чанта еластичен бинт и превърза стегнато крака й. — Поне една седмица не бива да се изкачваш по стълбите — предупреди я. — Остани тук. Мат, ние с теб ще донесем матрака на майка ти тук долу. Лора, можеш да ставаш, за да се храниш и за да ходиш до тоалетната, но нищо повече. Дръж крака си нависоко, когато седиш. Натоварвай го колкото се може по-малко. Предполагам, че нямате бастун?

— Има един на тавана — отвърна мама.

— Ще го донеса — заяви Джони, грабна едно фенерче и хукна нагоре по стълбите.

Докато го нямаше, Питър извади няколко хирургически маски и ни ги даде.

— Заради въздуха — поясни почти извинително. — Напоследък имахме много случаи на астматични пристъпи. Не е зле да ги носите, когато излизате навън.

— Благодаря ти — промълви майка ми. — Мат, ще си слагаш маска, когато отиваш да сечеш дърва. Разбра ли?

— Да, мамо — кимна той и побърза да си сложи една. — Мама винаги е искала да стана лекар — поясни и всички се засмяхме насила.

Джони се върна с бастуна. Докторът го огледа и го провъзгласи за годен. През следващите десет дни мама не биваше да ходи никъде без него. А поне две седмици не можеше да излиза от къщи. Питър каза, че ще опита да дойде поне един или два пъти, за да провери как е.

След това с Мат се качиха горе, за да домъкнат матрака на мама. Аз донесох чаршафи, одеяла и възглавници. Джони премести мебелите в стаята, за да освободи място за матрака. Тъй като печката с дърва гореше и беше светло и топло, стаята изглеждаше почти весела и уютна.

— Срам ме е, че съм такава глупачка — въздъхна мама. — Създавам допълнителни тревоги за вас. И за Питър. Зная колко си зает. Нямам думи, с които да изразя благодарността си, че дойде.

— О, Лора — промълви той и поклати глава.

Осъзнах, че ако нещата бяха нормални, през последните четири месеца двамата щяха да излизат редовно на обичайните срещи. И мама щеше да бъде щастлива.

Тя предложи на доктора да остане за вечеря, но той отвърна, че трябва да се връща в болницата. Работели на безумни смени — 16 часа работа и 8 почивка, защото персоналът повече нямал сили да издържа. Наистина не можел да си позволи да отсъства по-дълго.

— Но ще дойда пак — рече той. — Обещавам. И искам ти да обещаеш, че няма да стъпваш на този крак, за да може сам да заздравее. Не е нужно да куцаш повече от необходимото.

— Обещавам — усмихна му се мама.

Питър се наведе и я целуна. После излезе и чухме шума от двигателя на колата му. Какъв странен звук!

— Съжалявам — обърна се мама към всички ни. — Зная, че това е допълнително бреме за вас.

— Не се тревожи за това, мамо — успокои я Мат. — Искаме само да изпълняваш съветите на Питър, за да оздравееш напълно.

— Аз ще се погрижа за вечерята — обявих. — Не се притеснявай, мамо!

— Не се тревожа за нищо — каза тя. — Сигурна съм, че ще направите всичко необходимо, просто ми се щеше да ви помогна.

Зная, че през следващите две седмици трябва да бъда още по-силна. Повече никакво хленчене, никакви заяждания и кавги. Ще правя всичко, което ми каже мама, няма да възразявам, нито да се оплаквам. Мога да го направя.

Но в този миг се чувствах толкова слаба, така безпомощна. Изпитвах единствено страх, отчаяние и ужасяващото желание да бъда някъде другаде. Казвах си, че е от глада, но знаех, че беше лъжа.

Докато мама беше добре, можех да се заблуждавам, че всичко ще е наред. Но макар да разбирах, че тя би могла да падне и по всяко време да си изкълчи глезена, в момента имах чувството, че това е началото на края.

И така, докато Мат и Джони се суетяха около мама, за да я настанят по-удобно, аз се измъкнах и се качих в стаята си, за да запиша всички тези неща, които не можех да им кажа.

Мислех за татко и за вероятността никога повече да не го видя. Мислех за Лиза и се чудех дали тя и бебето ще бъдат добре, ще разбера ли някога дали имам братче, или сестриче. Мислех за баба и се питах дали е жива.

Плаках и удрях възглавницата си с юмруци, като си представях, че е Дуейн, а когато се успокоих достатъчно, написах всичко това.

Сега ще сляза долу, ще приготвя вечерята и ще се преструвам, че всичко е наред.

19 септември

Този следобед майка ми изглеждаше толкова самотна в слънчевата стая, че реших да й правя компания. Тя седеше върху дивана с вдигнат крак, а аз се настаних до нея.

— Искам да ти благодаря — поде мама — и да ти кажа колко се гордея с теб.

— С мен? — учудих се.

— С начина, по който изхвръкна оттук, когато паднах — продължи тя. — Зная, че не искаш да ходиш никъде сама, но не се поколеба нито за миг. И остана там толкова дълго. Много съм ти благодарна и съм изключително горда с теб.

— Иска ми се да бях направила повече — възразих. — Чувствах се ужасно да те оставя така. Не ми хрумна, че няма да ме пуснат да вляза в болницата.

Майка ми протегна ръка и ме погали по косата.

— Толкова си красива… Последните няколко месеца бяха толкова ужасни, а ти беше толкова смела. Сбърках, че не ти го казах по-рано. Толкова съм горда, че съм твоя майка. — Не знаех какво да кажа. Мислех за всички кавги и разправии, които бях предизвикала през последните месеци. — Ще се справим — продължи мама. — Заедно сме и ще оцелеем.

— Зная, че ще оцелеем — подкрепих я.

Тя въздъхна.

— Знаеш ли кое ми липсва най-много? — попита и сетне се засмя. — Поне днес. Всеки ден е по нещо различно.

— Не. Какво? — запитах.

— Чистата коса. Ежедневните душове и чистата коса. Косата ми е ужасна. Мразя я.

— Добре си е — уверих я. — Не изглежда по-зле от моята.

— Хайде да я отрежем — изведнъж се развълнува мама. — Миранда, иди вземи ножиците и ми отрежи косата. Да го направим още сега.

— Сигурна ли си? — поколебах се.

— Напълно — кимна тя. — Побързай!

Намерих ножиците и се върнах при нея.

— Никога досега не съм подстригвала коса — промърморих.

— Какво има да губя? — повдигна рамене мама. — Няма да ходя на бляскави светски приеми. Отрежи я съвсем късо. Така ще ми е по-лесно да я поддържам чиста.

Нямах ни най-малката представа какво правя, но тя ме окуражаваше и ми напомняше да подстригвам отгоре, както и отстрани и отзад.

Когато свърших, приличаше на проскубано пиле. Не, по-лошо. Приличаше на проскубано пиле, което не е яло от месеци. Отрязаната коса подчертаваше скулите й и се виждаше колко е отслабнала.

— Направи ми услуга — помолих я. — Не се поглеждай в огледалото.

— Толкова ли е зле? — попита майка ми. — О, няма значение. Пак ще порасне. Това му е хубавото на косата. Искаш ли да подстрижа твоята?

— Не — ужасих се. — Мисля да я оставя да порасне дълга.

— Плитчици — рече тя. — От онези малките, дето не се нуждаят много често от шампоан. Искаш ли да ти сплета косата така?

— Не мисля — поклатих глава, докато си представях как ще изглеждам с малки плитчици до нея с новия й пънк стил.

Тя се втренчи в мен, сетне прихна. Беше истински смях и преди да се усетя, аз също се смеех от сърце и душа, както не ми се бе случвало от месеци.

Мисля, че бях забравила колко много обичам мама. Беше чудесно да си спомня.

20 септември

Този следобед отидох да видя как е госпожа Несбит. Мама я посещаваше почти всеки ден, но сега не можеше, затова изразих желание да я заместя.

Тя беше пуснала отоплението и домът й бе уютен.

— Не съм сигурна за колко време ще ми стигне нафтата — каза съседката. — Но пък и не зная колко дълго ще изкарам самата аз. И тъй като не съм наясно кое ще свърши първо, реших, че е по-добре да стоя на топло.

— Можете да дойдете у дома — напомних й. — Мама наистина би се радвала.

— Зная, че би се радвала — кимна госпожа Несбит. — И е егоистично от моя страна да оставам тук. Но аз съм родена в тази къща и предпочитам да умра в нея.

— А може би няма умрете — възразих. — Мама казва, че ще се справим.

— Вярвам, че вие ще се справите — рече комшийката. — Вие сте млади и силни. Но аз съм стара жена. Живях по-дълго, отколкото някога съм вярвала, и вече ми е време да умра.

Жената нямаше новини от сина си и семейството му, откакто започнаха първите цунамита. Нямаше начин да разбере дали някой от тях все още е жив. Предполагам, смяташе, че ако са живи, досега все щяха да й се обадят.

Поговорихме си за разни неща. Госпожа Несбит знаеше интересни истории за мама, когато е била малка. Като е била бебе, я е гледала и на мен най-много ми харесваха историите за това време. Зная, че майка ми също обичаше да ги слуша, тъй като е била много млада, когато родителите й са починали.

Реших утре пак да я посетя. Не мога да направя кой знае колко, но щях да се почувствам добре да видя, че всичко с тази жена е наред и да успокоя и мама.

Има и нещо хубаво от това, че майка ми си изкълчи глезена. Тя напълно забрави, че трябва да уча. Не мисля, че караше и Джони да го прави.

Колко странен беше животът ни! Чудех се какво ли ще стане, когато нещата отново се върнат към нормалния си ритъм, ако изобщо някога се случи. Храна, ежедневни душове, слънце и училище. Срещи с гаджета.

Добре де! Никога досега не съм ходила на срещи. Но щом ще мечтая, по-добре да е както трябва!

23 септември

Питър успя да намине. Провери глезена на мама и констатира, че определено се подобрява, но каза, че все още не бивало да го натоварва.

Оставихме ги за малко сами. Той сигурно й разказваше за болести, инциденти и всякакви ужасии.

Полагаше му се да остане насаме с мама. Забелязах колко остарял изглежда. Би трябвало да го забележа миналата седмица, но тогава бях толкова полудяла от тревога, че направо не виждах нищо. Не само беше по-слаб. В очите му се бе загнездила тъга. Имаше безкрайно уморен вид.

Споменах го пред Мат, когато останахме сами.

— Ами… той през цялото време си има работа с най-различни болести — изтъкна брат ми. — Вероятно повечето от пациентите му умират. А той е сам. Разведен е, има две дъщери, но и двете са мъртви.

— Не знаех — отроних.

— Мама ми каза.

Предполагам, че заради това Питър се тревожеше толкова много за нас — ние бяхме единственото му семейство.

Как ли ще се почувствам, когато хората, които обичам, започнат да измират?

26 септември

Днес с Мат отидохме до библиотеката. Сега работи само в понеделник. Не са сигурни още колко време ще могат да я отварят.

Когато си тръгвахме, видях Мишел Шмид. Значи, в крайна сметка не беше изчезнала.

Запитах се каква част от това, което чувах, е истина и каква — измислица. Може би в света всичко си беше наред, а ние просто не го знаехме.

Как ли щяха да ни се смеят, ако се окажеше истина?

29 септември

Наистина е странно колко много се радвам на нещата напоследък. Мисля, че с всички ни е така. Толкова бяхме свикнали да се тревожим непрекъснато, че не го забелязвахме.

Всъщност животът ни си беше доста уютен. Печката с дърва гореше през целия ден заради мама, така че вкъщи винаги имаше едно топло място. Прекарвахме дните си заети с работа. Братята ми продължават да носят дърва („По-добре да са в повече, отколкото да не стигнат“ беше девизът на Мат и не можех да споря с него). Аз върша домашната работа (най-гадното е прането на дрехите, защото трябва да стане с възможно най-малко вода, изцяло на ръка, истински отврат!) и всеки следобед посещавам госпожа Несбит. Отивам след обяда, за да не се опитва тя да ме нахрани (макар че винаги ми предлага храна, но аз винаги отказвам) и оставам при нея около час и нещо. През повечето време дори не говорим, просто седим край масата и се взираме заедно през прозореца на кухнята. Майка ми каза, че двете с госпожа Несбит правели същото, така че да не се тревожа.

Сега мама ми се доверява да ходя в килера и свикнах да избирам продуктите. Тази или онази консерва. Сега там имаше по-малко храна от злополучното ми пиршество с шоколадовия чипс, но след като не ядяхме много, щеше да ни стигне още за известно време.

Откакто видях Мишел Шмид и разбрах, че никога не е изчезвала, както си мислеха децата от училище, имах усещането, че нещата наистина са по-добри, отколкото сме смятали досега. Ами ако се заблуждавах? По-добре да се заблуждавам, че всичко е наред, отколкото да си мисля, че сме обречени. Поне така мога да се усмихна.

След вечеря, когато всички се чувствахме добре, защото не бяхме много гладни, придобихме навика да играем покер. Аз харесвам най-много карибския покер или стъд покер, онзи със седемте карти. Братята ми харесват тексаския, а мама предпочита покера, когато се теглят по пет карти. Решаваше този, на когото се падаше да раздава.

Мат отиде на тавана и изрови кутия с чипове за покер. Джони е най-добрият покерджия от нас и вече му дължа 328 000 долара и машина за хвърляне на бейзболни топки (ние си падаме по високите залози).

Мисля, че дори Питър не е чак толкова черноглед. Той дойде тази вечер, обяви, че мама вече може да ходи спокойно наоколо, ако внимава, не се преуморява и не се качва по стъпалата, и дори не спомена за нито една нова болест, която да мори хората на поразия. Ние го убедихме да остане за вечеря и прибавих още една консерва с риба тон. За пръв път докторът не бе донесъл нищо и предположих, че или са му свършили хранителните запаси, или вече официално е част от семейството. Надявам се да е последното, защото му дължа 33 000 долара само от едно раздаване на покер от варианта „Омаха Хай“.

Хортън е на диета (не по негов избор). Може би се дължи на топлината от печката или просто се надява, че ще му дадем нещо за ядене, но напоследък е станал много любвеобилен. През целия ден прави компания на майка ми, а вечерите прекарва сгушен в нечий скут или край печката.

Мат донесе долу старата пишеща машина, защото мама смята да запише някои от историите, които си спомня за прабаба си и семейството й. Иска да опише живота в тази къща, когато не е имало електричество и течаща вода.

Харесва ми да си мисля за миналото. Кара ме да се чувствам неделима част от нещо голямо, като например това да осъзнаеш, че семейството е много по-важно от електричеството. Тогава слънчевата стая е била само обикновена веранда, но съвсем ясно си представям как фамилията на прапрабаба ми са седели отвън на светлината на газовите лампи — мъжете, уморени от сеченето на дърва през деня, а жените — от огромното пране.

Всъщност мама каза, че са имали две слугини и една от тях се е занимавала с прането, но жените сигурно пак са били уморени от нещо друго.

Чудя се дали са се опитвали да си представят бъдещето. Обзалагам се, че никога не са предполагали какви ще са нещата днес.