Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (95)

„Чупи катинара!“

И досега не зная, не мога да разбера дали това момиче искаше да ме подтикне към кражба с взлом, или в думите й се криеше някакъв друг смисъл — парлив, вълнуващ…

Не помня как се казваше.

Беше единадесетгодишна и принадлежеше към ония момичета, които вечно се мъкнат подир момчетата, предпочитат тяхната компания пред приятелките си. Никой от нас не знаеше, пък и не се интересуваше, откъде се появи при нас в Отрада. Боса, късо подстригана, в избеляла от пране басмена рокля с копчета на гърба, която й беше толкова омаляла, че се виждаха коленете й, покрити със синини и драскотини, тя се мъкнеше след момчетата на известно разстояние и приличаше на присламчила се отнякъде котка.

Момчетата я пъдеха, но тя не се махаше и през цялото време мрънкаше:

— Защо не ме приемате във вашата компания? Какво съм ви направила? Ако искате, ще ви заведа в бараката на мадам Васютинска, там в сламата са се родили шест котета и все шарени — на ивици, честен кръст, да пукна ако не са на ивици.

— Върви по дяволите с котките си! Какво си се лепнала за нас? Иди при момичетата и не ни занимавай с глупости. Марш оттука! — говореха момчетата грубо.

— Ще съжалявате! — заплашително-скръбно отговаряше тя, но не си отиваше, а оставаше на мястото си на един крак като чапла, а после пак се мъкнеше подир нас на известно разстояние.

Кой знае защо, тя събуждаше презрение. Аз също я презирах и не изпусках случая да й подвикна:

— Какво си се лепнала? Я си върви там, откъдето си дошла, да не те напердаша!

При това неволно гледах тънката й мръсна шийка и уши, които се подаваха измежду неравната й коса. Сигурно я подстригваше у тях майка й — перачка или вратарка.

Веднъж след училище се щурах по улицата, както обичаше иронично да се изразява леля, и си търсех компания, но в тоя зноен следобед улицата беше пуста: другите момчета вероятно си бяха вкъщи и си учеха уроците. Въпреки че бе краят на септември, по нищо не личеше, че е есен. Можеше да се помисли, че проточилото се изнурително южно лято още продължава и няма да има край.

Чувствувах се самотен и някак си с изпразнена глава. Между другото доста дълго след мене вървеше безшумно познатото босо момиче, чието име забравих и което кой знае как беше пак дошло, и изведнъж чух току зад гърба си монотонен тайнствен шепот:

— Ей, момче, искате ли да ви заведа в една празна вила? Наемателите я напуснаха, градинарят отиде в кръчмата и никой няма да ни види… Искате ли, момче?

… Сега тя вървеше до мене със странно изражение, без усмивка, и ме поглеждаше в лицето. Бяхме сами сред знойния пустинен следобеден свят на Отрада и аз изведнъж независимо от презрението, което изпитвах към нея, усетих странно, почти любовно вълнение.

Аз бях Фома Брут, тя — мъртвата млада пани…

— Я се махай — казах аз по-скоро машинално, — какво се мъкнеш след мене?

Тя не обърна внимание на думите ми и, докосвайки със слабото си рамо моето рамо, продължи монотонно да бърбори:

— Елате с мен, няма да съжалявате, вече всички летовници се изнесоха, стаите стоят празни, градинарят отиде в кръчмата за ракия и никой няма да ни види. Искате ли?

Почувствувах необяснимо вълнение и безмълвен продължавах да вървя след момичето, което ме бе изпреварило и ситнеше с босите си крака по горещия тротоар. От време на време се обръщаше и гледаше с неизразителни, празни очи, блеснали върху слабото й лице, неподвижно като маска.

Минахме през безлюдната Отрада под сянката на прашните акации, натежали от гроздове узрели черни шушулки сред дребни листенца, които още не бяха почнали да жълтеят от есента, и се озовахме на терасата на празна заключена вила в края на стръмния бряг, зад който се синееше спокойно, тихо, пустинно септемврийско море. Тръгнахме да надничаме през прозорците със заковани на кръст дъски и да разглеждаме празните стаи на вилата с част от мебелите, оставени за зимата, и различните забравени дреболии като ваза за цветя, свещник, хаванче, тенекиена кутия за чай… В ъгъла върху белосания таван беше кацнала със свити триъгълни крилца голяма сива нощна пеперуда „мъртвешка глава“, а един паяк бе вече изплел в другия ъгъл паяжина, по която се търкаляше като живачно топче светеща точка на слънчев лъч, проникнал през закованото с дъски прашно стъкло.

… Наоколо цареше страшно мъртвило.

На вратата висеше железен катинар. Момичето дойде съвсем близо до мене, почти се долепи. Усещах на лицето си дъха й с мирис на чесън. Видях отблизо малокръвните й устни със следи от храна по тях, подобни на изсъхнали жълти малини. Под месестата част на ушите и по шията й се виждаха мътни вадички: изглежда скоро беше яла пъпеш и крайчетата на резенчето са се допирали до ушите й. Очите й с напрегнато-неподвижии зеници ме гледаха в упор и ми се стори, че ме подтиква към кражба.

— Чупи катинара! — заповяда момичето и се огледа като крадец.

В тоя миг портичката скръцна и чухме гласа на градинаря, върнал се от кръчмата.

— Какво се мъкнете по чуждите вили? Марш оттука!

И затропа на място с ботуши, като че ни гони.

В същия миг момичето се изпари, докато се обърна, и розовата й рокля прелетя през оградата.

Изтичах с пламнали уши покрай ухиления градинар и той ме плесна леко с добродушната си ръка. Повече никога не срещнах това момиче.