Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (104)

Олиото

У нас нямаше никого. Бях сам. Кой не е изпитвал като дете онова прекрасно чувство на безгранична свобода и заедно с това на страх, когато за малко са го оставяли сам в безлюдното жилище сред необичайна, объркваща тишина, която шуми в ушите като водопад и само от време на време се нарушава от тайнственото пукане на мебелите или от звука на паднала от кухненската чешма звънка капка?

Ходех из тихите, пусти стаи сред мебелите и различните други вещи и се чувствувах пълен господар: каквото искам, това ще правя!

… ако поискам — ще сложа стол и ще стигна горната полица на бюфета, където стоят стегнато завързани с хартия буркани сладко, които баба ни изпрати от Екатеринослав; ако поискам — ще се опитам да отворя горното чекмедже на татковия скрин; ако поискам ще извадя стъклената матова запушалка на чудноватия флакон в лелината стая и ще помириша парфюма; ако поискам — ще отворя капака на пианото и с едно пръстче ще изсвиря „Котешкия марш“; ако поискам — ще отида в кухнята и ще потършувам из всички рафтове и чекмеджета, в които може да се намерят куп интересни предмети, или да надзърна в тайнственото сандъче на готвачката и да разбера какво крие там…

Това стана след обед и доста ниското, но все още ярко слънце пронизваше косо цялото ни жилище с жълта светлина.

В кухнята беше особено слънчево, топло и тихо. Още не бях решил какво да предприема, когато изведнъж погледът ми се спря на една чайна чаша на перваза на прозореца до късче недояден хляб. Чашата беше наполовина недопита и чаят в нея, пронизан от слънчевите лъчи, светеше като кехлибар. Той сигурно беше изстинал, а аз ужасно обичах студен сладък чай, който винаги ми напомняше пътешествията ми с влак до Екатеринослав при баба, защото леля винаги ми даваше във вагона такъв предварително приготвен сладък чай, който тя наливаше от специална бутилка в своята жеваховска чашка.

Слюнките ми потекоха и въпреки че ми беше най-строго заповядано да не ходя в кухнята и нищо да не пипам там взех в ръка чашата, която ми се стори много тежка, и, предвкусвайки насладата, жадно я изпих до дъно и на секундата разбрах, че е станала ужасна грешка: вместо чай в чашата имало слънчогледово масло и аз вместо сладък, студен, ароматен чай на един дъх изгълтах мазна течност и усетих на езика си нейния блудкав и същевременно много специален миризлив вкус.

Цялата ми уста, зъбите, езика, гърлото бяха покрити с мазната ципа от олиото. Едва не повърнах. Изпуснах чашата и тя се счупи. Спуснах се към чешмата и се опитах да си изплакна устата, но устата ми не се изплакваше, не беше така лесно да се избавя от мазния налеп. Брадичката ми, бузите, ръцете, дори кой знае защо и ушите бяха омазнени. Взех да си сапунисвам ръцете с кухненския сапун, за пране, така наречения „казански сапун“ — сив със сини жилки, но сапунът не се пенеше и мазнината не се махаше.

В това време в кухнята влезе леля, върнала се от града с малкия Женя. Още не пристъпила прага, тя извика:

— Аз казвах, че това лошо момче не бива да се оставя само вкъщи. Изпил е олиото. Някога ще изпие и оцет, и тогава ще трябва да викаме „Бърза помощ“. Ти имаш — каза тя, вече обръщайки се направо към мене — алчни очи и жадни ръце: каквото видят, хващат. Ох, някой ден ще ми пострадаш!

— Ах, лельо, вие нищо не разбирате! — казах тъжно аз.

А Женка се закиска…

Имаше ли смисъл да им обяснявам грешката си? Все едно нямаше да повярват.