Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (22)

Буря в морето

Нямаше го цяло денонощие и се върна у дома късно вечерта без колан и фуражка, с полепнала коса и страшно измачкана ученическа униформа, която, изглежда, бе покиснала в морска вода, защото още не беше изсъхнала.

На всички въпроси отговаряше с упорито мълчание и по посинелите му устни играеше плаха и до голяма степен горделива усмивка, а кафявите му очи имаха странно вцепенен израз, какъвто обикновено имат хора, срещнали се в очи със смъртта.

Чак след няколко години ми разказа какво се било случило с него.

… Те били трима гимназисти, другари, и като събрали рубла и половина, взели под наем стара рибарска шаланда с платно, с допълнително прикрепен кил и с камък, вързан за въже, вместо котва. Отначало искали само да се повозят, но като се озовали в морето, изведнъж с лекомислието на дванайсетгодишни хлапета решили да направят морско пътешествие до Очаков и обратно — към няколкостотин версти, което им се струвало цял подвиг.

А жаждата за подвиг винаги прави човека щур, особено когато е още хлапак.

Внезапно — както винаги става в Черно море — някъде зад Дофиновка попаднали в един от онези страшни урагани, които връхлитат от североизток и превръщат морето в кипящ котел, където грамадните вълни променят всеки миг посоката си, блъскат се и изпълват въздуха с адски грохот, звънтеж и парцали сива пяна.

Никога не ми се е случвало да преживея подобно приключение в открито море. Това приключение описвам по думите на брат ми; дори не толкова и по неговите думи, а както аз си представям цялата картина, съдейки по израза на очите му, които някак изведнъж много се промениха, станаха като на зрял човек и сякаш знаеха нещо, което никой друг освен него не знае, сякаш точно по време на урагана се бе определила съдбата на целия му живот.

Кормилото на шаландата се счупило. Платното било скъсано на две. Нямали весла. Шаландата се носела по волята на бурята, ту хлътвала дълбоко между две водни планини, ту излитала нагоре почти преобърната и загребвала с бордовете, с носа, с кърмата вода, която стигнала до половината на старата черупка, и тя скърцала с всичките си разнебитени части. Черпакът и манерката с прясна вода плавали във водата, напълнила шаландата.

Изливал се дъжд. Вятърът раздърпвал мокрите им дрехи. Вече нищо наоколо не се виждало. Нощта настъпвала и преди окончателно да се стъмни, изведнъж на млечносивото небе, над летящите водни табуни, светнал розов отблясък — някъде зад облаците залязвало слънцето.

На момчетата им се сторило, че бурята утихва, но се излъгали: розовата заря бързо угаснала сред черните облаци и настъпила нощ, още по-страшна от буреносния ден. Момчетата се нагълтали със солена вода. Повръщали. Шаландата всеки миг можела да потъне. Изморили се да изливат водата с почернелия дървен черпак и пробитата кофа, а накрая почнали с ученическите си фуражки и просто с ръце. Изпаднали почти в безсъзнание от люлеенето, от повръщането, плачели и с пресипнали гласове се силели да крещят в тъмното, без да се надяват вече, че някой ще чуе техните викове и молби, ще им се притече на помощ.

И отчаяни го ударили на молба към бога, но бог не искал или не можел да им помогне.

Към полунощ за кратко време облаците се разкъсали и сред тях се мярнал неясният сърп на луната. Тя посребрила вълните с бледа, мъртвешка светлина, след което нощта станала още по-страшна и по-безкрайна.

Изведнъж съгледали светлини: недалеч от тях минавал люшкан от вълните малък пътнически параход от Николаев. Момчетата се разкрещели:

— Хей, от парахода! Спасете ни! Загиваме!

Но гласовете им били съвсем пресипнали и вместо глас се чувал шепот.

Параходът минал покрай тях, без да ги забележи.

Тогава едно от момчетата си спомнило, че е взело със себе си малък дамски револвер. Хванало се за вантите и увиснало над бушуващата бездна, почнало съвсем безсмислено да стреля във въздуха и стреляло до последния патрон. Разбира се, изстрелите не се чували от рева на бурята, само малки огнени езичета излитали от дулото.

Параходът изчезнал в тъмнината заедно със своите светещи илюминатори.

От напора на вятъра мачтата се счупила и се повлякла зад кърмата на все още оцелелите въжета. Вече нямало никаква надежда. Нощта се проточила безкрайно дълго. Но на разсъмване ги спасили, не си спомням вече кой и как. Струва ми се, дофиновски рибари.

Не мога да забравя кехлибаренокафявите очи на брат ми Женя, когато ми разказваше тая история, неговите лилави устни и отпуснати рамене на обречен човек.

От тая нощ той беше обречен. Страшно не му вървеше. Смъртта ходеше по петите му. В гимназиалната лаборатория се нагълта със сероводород и едва го свестиха на чист въздух върху тревата на училищната градинка, под синкавия смърч. В Милано, близо до знаменитата катедрала, го блъсна велосипед и Женя едва не попадна под една кола. През Финската война снаряд падна в ъгъла на къщата, където нощуваше. Край Москва попадна под огъня на немски минохвъргачки. Пак по това време на Волоколамското шосе вратата на фронтовашката „емка“ му прищипна пръстите; нападна ги немска авиация и трябваше да избягат от колата в канавката.

И най-после, самолетът, на който летя над обсадения Севастопол, спасявайки се от „месершмитите“, се вряза в един хълм някъде сред безкрайната донска степ и той завинаги остана да лежи в тая суха, чужда за него земя…