Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (107)

Дървено масло за кандило

Понякога в събота вечер след вечерня, отивахме с татко да купим дървено масло за кандилото, което винаги гореше пред иконата на Спасителя като неугасим спомен за покойната ми майка.

Отиването за дървено масло кой знае защо е свързано с тъмните силно мъгливи вечери на късната есен или на съвсем ранната пролет. Най-често това ставаше в навечерието на някой от дванайсетте главни църковни празници, когато в края на дългата вечерня свещеникът поднасяше към устата на приближаващите се енориаши кръста и мажеше с четчица челата им с особено, светено уханно масло, така нареченото „миро“, от което е произлязла думата „миропомазване“.

… Помня как татко на излизане от черквата разтриваше маслото по високото си чело, което още повече изпъкваше и благоухаеше.

Вървяхме с татко по вечерната улица, успокоени от тихите, сякаш приглушени звуци на църковния хор, от стройните акорди на гласовете, които постепенно заглъхваха в полумрака на отдалечените ъгли и кътчета на храма, където кротко светеха две или три разноцветни кандила пред съвсем тъмните икони с неясни в мрака ликове на светци и великомъченици. Продължавахме да разтриваме върху челата си мирото, което разпръсваше в мъглявия въздух балсамния мирис на казанлъшко розово масло, една капка от което, както казваха, била равна на злато.

Обичах да гледам татковото чело, лъснало се от разтритото масло, кротките му очи зад пенснето, мократа му от вечерната влага брада.

Влизахме в църковния магазин в зданието на Атонския метох, където в специален хотел живееха поклонниците по светите места, изчакващи парахода на „Руското дружество за параходство и търговия“, който веднъж или два пъти в месеца извършваше пътуване до Атон и Яфа, откъдето бе съвсем близо до Ерусалим с Голгота, с Гетсиманската градина и другите светини, в които тогава дълбоко вярвах.

Татко казваше, че Гогол също някога е ходил на поклонение в Ерусалим и се е върнал оттам заедно с другите поклонници през Одеса, с параход или ветроход — не помня. Известно беше само, че по това време в Одеса чакали да избухне чума и Гогол прекарал в одеската карантина едва ли не цял месец.

Ясно си представях полуделия Гогол с развяваща се пелерина и с дълъг птичи нос на борда на ветрохода, обикалящ около нашия бял пристанищен фар, а после го виждах да седи в мрачното здание на одеската карантина. За какво е мислил там, измъчен от тъмното езичество на православието?

Църковният магазин, до който трябваше да се изкачим по няколко чугунени, украсени с орнаменти стъпала, съвсем не приличаше на обикновено търговско предприятие. По-скоро напомняше тих църковен страничен олтар, където до голяма нова икона гореше кандило, което никога не угасва. Там полиците поразяваха със своя спретнат вид и трудно беше да се повярва, че в тях се пазят не свещени реликви, а стоки, които може да се купят за пари: киевски и атонски кръстчета, кипарисови лъжици с дръжки, изрязани във вид на човешка ръка с три пръста, събрани за прекръстване.

Монахът продавач, висок, с червена брада, със сипаничаво лице, хлътнали гърди и тесен рибешки гръб, с привидно нисък поклон влизаше и излизаше с нечути стъпки през сякаш също кипарисова врата със силно лъснати медни дръжки и издълбани по нея кръстове, докато най-после извади за татко тясно шишенце с атонско дървено масло, тоест зехтин, но получен не от меката част на маслините, а изстискан от твърдите костилки. Такова масло не даваше пушек и беше прозрачно като сълза.

… с такова масло, налято в чинийка, татко ме разтриваше при простуда с голямата си добра длан…

Татко почти с благоговение плащаше на монаха, който протягаше шепа, после слагаше шишенцето във вътрешния страничен джоб на демисезонното си палто, вече овлажняло от мъглата.

Понякога, освен дървеното масло, той купуваше за нашето кандило нова коркова тапа с тенекийка в средата, в чиято дупчица обикновено се поставяше малък, натрит с восък фитил. Тези фитили също се продаваха тук й татко два пъти в годината купуваше кутийка с такива фитили и тогава ми се струваше, че в тях също има нещо свещено, божествено.

У дома татко с благоговение доливаше кандилото с дървеното масло, внимателно сменяше с пръсти стария, изгорял фитил с нов, след което поставяше кандилото в кръглото му гнездо пред иконата на Спасителя и то гореше особено ярко и весело, както през съботните дни, когато сякаш разбираше, че утре е неделя и не се ходи на училище.

… сянката на изсъхналото палмово клонче, надиплено като китайско ветрило зад иконата, в нейната остъклена кутия, лягаше меко и красиво върху тапетите и тавана на стаята, в която имаше три железни кревата — татковият, моят и на Женка — и винаги ми напомняше „Клончето на Палестина“ на Лермонтов.

„… прозрачен сумрак. Лъч кандилен. Кивот и кръст е символ свят! Навред е пълно с радост, мила, около тебе и над теб…“

Ако това са само късчета от раздробената от времето картина на моя живот, то може би рогът на Оберон притежава вълшебната сила не само да извиква елфи, но и да съединява разединените, разхвърляни безредно отломки в едно прекрасно цяло, подобно на византийска мозайка?

Кой знае?