Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (87)

Безжичният телеграф

И ето спускам се в дълбините на своята памет, като че преминавам от един пласт на времето в друг. Татко си дойде късно, когато аз вече лежах в креватчето със затворени очи и се преструвах на заспал. Мама чакаше татко в трапезарията, четеше книга, опряла лакти върху кръглата маса за ядене, и аз чувствувах, как едвам сдържаше нетърпението си, вслушвайки се в стъпките по стълбата. Знаех, че татко е отишъл в „Имперското руско техническо дружество“, където два пъти седмично вечер преподаваше руски език и география в специалното, така наречено „училище на десетниците“, където се учеха десетници, тоест старши работници, ръководители на колективи, или както сега ги наричат, технически ръководители.

Но днес татко нямаше урок. Днес в „Имперското руско техническо дружество“ трябваше да се състои в присъствие на учени, преподаватели и представители на градската власт опит за предаване на депеша по безжичен телеграф.

Бях много малък, но вече знаех, че телеграмите по някакъв си начин вървят по проводници, по жица. Навсякъде виждах стълбове с порцеланови изолатори и опъната между тях медна телеграфна жица. Много ми харесваха тези жици: те ту се отпускаха, ту се вдигаха и бягаха в прозореца на вагона, когато се случеше да пътуваме за Екатеринослав при баба. Не откъсвах от тях очи, та да видя как по тях тича телеграмата: залепена във вид на пликче хартийка, върху която са налепени лентички с печатни букви на депешата.

Никога не ми се удаде да уловя тайнствения миг, когато депешата се плъзга по жицата между стълбовете, плаващи покрай прозореца на вагона.

Думите „телеграма“ и „депеша“ съдържаха нещо тревожно, дори траурно, свързано със смъртта. Струваше ми се, че в тях непременно някой съобщава на някого за смъртта на близък роднина, както в оная телеграма, която някога пощальонът с черна чанта на колана донесе у дома, и в която се известяваше, че дядо е починал от удар. Телеграмата, без съмнение, отначало е летяла някак си по жиците от Екатеринослав за Одеса над поля и гори, докато е попаднала отначало в зловещо черната чанта на пощальона, а после в треперещите, бели пръсти на мама.

Така или иначе, със сигурност знаех, че телеграмите вървяха по жица. А сега стана нещо, което страшно ме учуди: излезе, че се е появил безжичен телеграф и отсега нататък телеграмите ще вървят без жици.

А в такъв случай, как?

Това беше дотолкова невероятно, че дори си помислих дали татко не се е пошегувал с мене и мама, като ни каза, че отива да види безжичен телеграф, а всъщност е отишъл на занятия и ще ми донесе някакви подаръци: шоколадена бомба в сребърна хартия или малка кофичка от лико с шоколадова халва от фабриката на Дуварджоглу.

Такива неща ставаха понякога…

Часовникът в трапезарията удари девет — за мен това беше дълбока нощ. Мама се прозя, отметна ръце на тила и сладко се протегна, при което корсетът й изпращя.

Продължавах да се преструвам, че спя, и в края на краищата сигурно щях наистина да заспя. Но точно в това време в антрето телчето потрепери и дрънна звънчето със спирална пружина.

Мама се спусна в антрето и веднага дочух оживените гласове на родителите ми, които се прекъсваха един друг, а след минута татко вече стоеше до креватчето ми и навеждаше към мене доброто си и тъй скъпо за мене лице. Като забеляза, че не спя, ме попита:

— А ти защо си буден?

— Той наистина ли е безжичен? — попитах аз.

Родителите ми се засмяха и мама каза на татко:

— Не, Пиер, все пак не мога да повярвам: нима нямаше никакъв проводник?

— Представи си! — отвърна татко. — Никакъв!

И двамата — мама и татко — започнаха, прекъсвайки се един друг, да разговарят. Мама все още не можеше да повярва, че телеграма може да върви без проводник, а татко твърдеше, че с очите си е видял това и разказваше в какво се е състоял опитът.

Тъй като татко веднъж ме беше водил в училището на десетниците, където ми подариха много изрезки от рисувателна хартия, то аз имах представа за помещението, където е станал, по думите на татко, опитът с безжичния телеграф.

Представях си дългите неприветливи коридори, слабо осветени от газови лампи, дори усещах киселата миризма на светилния газ, виждах класовете, в които се учеха десетниците, и ми се струваше чудно, че възрастни хора, някои мустакати и брадати, седят като деца на чинове и с едри букви пишат на плочи с калем думите, които им диктува татко.

Опитът, за който така оживено разказваше татко, се състоеше в това, че в една от най-отдалечените класни стаи в края на коридора поставили малка масичка с телеграфен апарат, а друга масичка с друг телеграфен апарат сложили в противоположния край на коридора и двата апарата с нищо не били съединени — между тях нямало жица.

— Но може би — предположих аз — са скрили някъде жицата?

Мама и татко се засмяха и татко продължи да разказва как телеграфистът натракал депешата на единия апарат и как депешата в същия миг сама се натракала на другия апарат в края на коридора.

— Без проводници? — възкликна мама и плесна ръце.

— Без проводници! — гордо отговори татко с такъв вид, сякаш той е изобретил безжичния телеграф.

… живо си представих и двата телеграфни апарата с медни колела, на които са били намотани книжни ленти, представих си и електрическите батерии на Лекланше, захранващи телеграфните апарати, представих си двамата телеграфисти — единият предава депешата, а другият я приема във вид на точки и тирета върху дългата книжна лента, представих си комисията, съставена от строги господа в сюртуци и мундири, и сред тях моя баща: всички гледат много внимателно, да не би да има някакво мошеничество, и не могат да повярват, че телеграмата е дошла сама, без проводник… После започват внимателно да търсят, да не би някой да е скрил жицата някъде под пода, под тапетите и незабелязано да е съединил двата телеграфни апарата помежду им. Но не! Явно е, че жица няма, а за по-голяма убедителност масичките са поставени на специални стъклени крачета.

Всичко това татко разказа на мама. Маминото лице порозовя от възбуда, от гордост за руската наука, за морския инженер Попов, който пръв в света открил принципа на безжичния апарат.

Тогава това изглеждаше като чудо.

Татко и мама пиеха чай в трапезарията, неуморно се възхищаваха от новото изобретение, от величието на съвременната наука, от безпределната мощ на човешкия разум, от гения на руския народ и аз през цялото време чувах името Попов. Бях развълнуван не по-малко от мама и татко и не можех да си представя нагледно телеграмата, която от само себе си, без жица, направо по въздуха се носи от Екатеринослав за Одеса над степите, хълмовете и нивите на Новорусия, а през прозореца на вагона не се мярва ни една жица!

… подействува ми вълнението на мама и татко, чувствувах, че в света е станало голямо събитие, което по някакъв начин ще измени целия ни живот. „Сега всичко ще тръгне другояче!“ — мислех си аз. Но като се събудих сутринта, както винаги от слънчев лъч, проникнал през капаците, видях добре познатата ми стая, в която нищо не се бе изменило: до стената си стояха, както и преди, Лимончо и Рошльо — Лимончо на колелца, а Рошльо на люлка, мамината тоалетна маса, драпирана с весела басма, си стоеше както и преди в ъгъла, както винаги в трапезарията тъмнееше кафявият параван, зад който кротко и тихо живееше баба — татковата майка — през прозорците се виждаше, както и преди, улица „Базарна“ с телеграфните си стълбове, с белите бурканчета на изолаторите и с мрежа от телеграфни жици…

И въпреки това с ужас чувствувах, че в безкрайното световно пространство все вървят и вървят не по жици, а от само себе си — вървят ли вървят някакви траурни депеши.