Анри Троая
Альоша (9)

IX

След великденските празници настроението на Жорж Павлович се помрачи: не беше доволен от френската политика. В изборите през май обединението на левите сили получи мнозинство. Това е лош знак, казваше той, за руската емиграция, която винаги се е страхувала от едно сближение на Франция със Съветите. Президентът на републиката Александр Милеран беше подал оставка. На негово място парламентът избра Гастон Думерг. От друга страна, Едуард Ерио наследи Реймон Поанкаре начело на правителството. Тази промяна тревожеше Жорж Павлович: според него Едуард Ерио, с неговите радикални идеи, щеше да наклони страната към социализма. А социализмът, както се видя в Русия, подготвяше почвата на комунизма, на безредието, на революцията. Вече и сделките не вървяха добре, поръчките намаляваха от седмица на седмица. Алексей не можеше повече да говори на родителите си за Сен Жерве заради този срив. Към средата на юни последните му надежди се изпариха. Една сутрин, след като баща му тръгна за работа, майка му му съобщи, че доходите им определено са недостатъчни и той трябва да се откаже от плановете за ваканция с Гозленови. Алексей очакваше отказа, обаче разочарованието, което изпита, беше толкова силно, че за миг занемя. Но майка му изглеждаше крайно объркана и виновна и това му даде сила да преодолее шока. От жал за нея каза тихо:

— Няма нищо. И в Париж лете също не е неприятно!

Но тя не се заблуждаваше и отвърна скромно:

— Знаеш ли, ние взехме това решение с баща ти, защото според нашите изчисления… Ах! Ако бяхме получили малко от тези пари в Англия, другояче щях да ти говоря…

— Знам, мамо. Не се тревожи. Всичко ще се нареди.

Пристигайки в лицея, докато учениците се подреждаха в редици, каза на Тиери:

— Свършено е, старче. Няма да мога да дойда с теб в Сен Жерве.

— Но защо?

Алексей се почуди как да се изрази и накрая рече уклончиво:

— Семейни затруднения…

Тиери му хвърли такъв пронизващ поглед, че той се почувства разгадан докрай въпреки недомлъвките си. За момент се уплаши да не би приятелят му да го принуди да изповяда истинската причина за отказа. Но Тиери уважи тайната му и каза просто:

— Жалко! А мислиш ли, че е окончателно?

— Да.

— Родителите ми ще бъдат много разочаровани…

Те влязоха в клас и до края на деня вече не стана въпрос за проваления случай. Но на по-другия ден Елена Фьодоровна получи кратка бележка от госпожа Гозлен и я прочете на сина си. Госпожа Гозлен я молеше да дойде при нея на чай в ден по неин избор, „за да си говорим за децата“. Тя пишеше още: „Ще бъдем само двете“. Крапивини нямаха телефон, макар Жорж Павлович да бе настоявал цели две години, че му е крайно необходим, за да улеснява търговската си дейност. Все отлагаха заради разхода. Елена Фьодоровна слезе в едно кафене да телефонира у Гозленови.

Когато се върна от лицея, Алексей завари майка си угрижена.

— Утре отивам при майката на твоя приятел — каза тя.

Перспективата за подобна среща го уплаши. В салона на Гозленови нямаше ли майка му да бъде в дисхармония с тоалета си, с произношението си, с маниерите си? И неволно я попита:

— Как ще се облечеш?

— Не съм мислила… сигурно с бежовата рокля и шапката със златистокафявите панделки…

Алексей не харесваше тази шапка. Смяташе, че е смешна със спуснатата периферия от светла слама и сатенени панделки с цвят на сухи листа. Но не посмя да го изрече. Искаше му се всички да се възхищават от майка му и се опасяваше, че в случая няма да е така. Поне между французите. Те бяха големи подигравчии! Твърдеше се, че това им е една от националните характеристики. Жизел например живееше само за да критикува и да се смее. После Алексей се замисли какво ли ще си говорят по време на чая двете майки, които нямаха нищо общо помежду си? Възпитанието на децата им не беше неизчерпаема тема. А що се отнася до останалото, те принадлежаха към два тъй различни свята, че разговорът между тях скоро щеше да се окаже труден. Макар да съжаляваше, че ще се срещнат, Алексей се тревожеше за резултата. На другия ден очакваше нетърпеливо завръщането на майка си. Тя се прибра чак в седем вечерта. Под претоварената с панделки шапчица лицето й грееше от доволство и увереност.

— Мадам Гозлен беше очарователна! — сваляйки я, каза тя. — Бъбрихме си като две стари приятелки. Тя много те обича. Смята, че имаш чудесно влияние върху сина й, че се е променил, че е станал по-весел, откакто те познава. И, разбира се, настоя да ги придружиш в Сен Жерве!

— Не й ли обясни, че е невъзможно? — намеси се Жорж Павлович, който присъстваше на разговора.

— Опитах се, но тя имаше отговор за всичко. Имат хижа там. Альоша ще има своя стая. Ще пътуват с кола…

С всяко ново уточнение радостта на Алексей нарастваше.

— Не е ли малко смущаващо това сближение с хора, които едва познаваме? — възрази Жорж Павлович. — Изглеждаме като молители…

— Молителите са те! — възкликна Елена Фьодоровна. — Ако знаеш колко държат Альоша да е с тях, за да направят удоволствие на сина си!… Здравето на Тиери много ги тревожи. Те са готови на всякакви жертви, за да му осигурят малко щастие. Ужасно е за едно момче на неговата възраст да е гърбаво. В Сен Жерве Альоша не само ще прекара приятно, но и ще направи добрина. Мисля, че трябва да приемем, Жорж!

Жорж Павлович все си придаваше властен вид, но винаги отстъпваше пред желанията на жена си.

— Права си — каза той. — Да отиде!

Алексей се хвърли на врата на майка си, притисна се към гърдите на баща си и, отстъпвайки с една крачка, заяви уверено:

— Това ще е най-хубавата ваканция в живота ми!

Имаше желание да рита футбол, да удря с юмрук възглавница. А от прекомерна радост се скова на място.

На масата по време на вечерята той наблюдаваше майка си и намираше, че е по-хубава от всякога, с правилни черти на лицето, с малко натежала брадичка, с мек син поглед и малки ръце с тънки пръсти, които леко си служеха с ножа и вилицата. След като измиха съдовете, тя седна с ръкоделието, което бе започнала миналата седмица. Не можеше да стои в бездействие. Бродерията с кръстат бод — килимче — представляваше жар-птица от руската легенда на черен фон. Елена Фьодоровна смяташе да покрие креслото в трапезарията, единствено и с протрита до нишките на основата тапицерия. Алексей седна срещу нея и, отпуснат и удивен, се загледа в многоцветните конци.

Следващия четвъртък отиде при Тиери и двамата обсъдиха трескаво излетите, които щяха да предприемат. Всички пътеки им принадлежаха. Те летяха от връх на връх. Пред тях се простираха добре устроени и спокойни долини.

— Аз ще те водя — казваше Тиери. — Познавам прекрасни кътчета! Впрочем предполагам, че нямаш туристически обувки…

Алексей призна, че няма.

Веднага Тиери отиде да потърси в един шкаф чифт здрави обувки с връзки до глезените.

— Пробвай ги — разпореди той.

Алексей го послуша засмян. Чудо: обувките бяха неговият номер. Всичко помагаше за успеха на начинанието. Тиери наблегна:

— Знаеш ли, там е студено вечер. Трябва да имаш и жилетка. Я виж тази. На мен ми е малка, сигурно ще ти стане!

Жилетката също му беше по мярка.

— Ето те издокаран! — възкликна Тиери. — Ах! Да тръгваме бързо! Школото взе да ми тежи, а на теб? А докъде стигна с „Боговете са жадни“?

Алексей беше прочел половината от книгата, без да успее да си оформи някакво мнение.

— Хубава е. Но има много действащи лица, много събития, много политика. Малко се губи човек в нея!

— Прочети я до края и пак ще говорим — предложи Тиери. — По мое мнение е най-добрата книга на чичо Анатол. След това ще ти пъхна в ръцете произведенията на Рембо. Те са съвсем друго нещо. Пред тях ще си длъжен да коленичиш!

И му издекламира няколко стиха от „Пияният кораб“. „Тиери обича природата, ходенето, чистия въздух и обича поезията; обича смеха и обича размисъла, си каза Алексей с увлечение. Истински завършен човек е. На всяка цена трябва да успея да приличам на него!“ Когато си тръгна, сякаш му бяха поникнали криле. Големите туристически обувки, завързани една за друга, висяха на рамото му. Под мишницата си стискаше навитата на руло вълнена жилетка. Разбира се, той дължеше всичко това на Тиери. Беше длъжник на Гозленови. Но място за срам нямаше в такова приятелство. Когато си пристигна у дома, размаха кундурите пред майка си и се провикна весело:

— Виж какво нося! Истински туристически обуща! И съм фантастично добре с тях!