Анри Троая
Альоша (13)

XIII

Откакто се върна в Ньойи, Алексей никак не знаеше с какво да запълва безкрайното си свободно време. Обикаляше безлюдните улици на града безделен, разочарован, прибираше се у дома безцелно, строполяваше се на дивана, гледаше разсеяно през прозореца: няма ги планините, няма ги водопадите, няма ги дивите пътеки! Пред него — сива фасада със скучни прозорци. Тази ли е картината на неговото бъдеще? Родителите му, които го посрещнаха разцъфнали от нежност, сега му се виждаха странни, досадни и далечни. Те упорито му говореха на руски. На всеки втори въпрос той им отговаряше на френски. Още на следващия ден след пристигането майка му получи писмо от госпожа Гозлен, която й благодареше, че й е поверила своя „очарователен Алексей“ за ваканцията: „Благодарение на него Тиери прекара чудесни дни. Дружбата на двете момчета огря нашия дом. Те наистина са създадени един за друг“. Проявата на обич, толкова спонтанна, толкова изключителна, силно развълнува Алексей и засили носталгията му. Майка му отговори веднага на госпожа Гозлен. Но написа писмото на руски. Алексей го преведе, а тя преписа преведения текст под зоркия поглед на сина си.

От време на време Алексей отиваше в Булонския лес, за да се разсее, сядаше на тревата край другите отдъхващи си зад оградата на павилиона Арменонвил, слушаше оркестъра, който свиреше за привилегированите от съдбата, и си спомняше за оня следобед в казиното заедно с Тиери. От време на време, когато ставаше много горещо, майка му го съжаляваше и му даваше малко пари, за да се изкъпе в басейна Делини, на Сена. Там той плуваше, мързелуваше на слънце, поглеждаше към жените по бански костюми и ги сравняваше с Жизел. Връщаше се вкъщи, смутен от спомена за полуголите тела. Всеки ден, или почти всеки, пишеше на Тиери, за да му разкаже как прекарва времето си и да го приобщи към своите мисли. Тиери отговаряше незабавно. Беше се възстановил напълно и продължаваше да ходи по екскурзии. „Луд съм по планинските пътеки, пишеше му той. Иска ми се да живея тук целогодишно.“ Баща му се беше върнал в Ньойи заради служебни ангажименти, но отиваше при семейството си за края на седмицата. Майка му, макар винаги да се тревожеше, когато синът й излизаше от хижата, го оставяше да върви на воля из планината с часове. Жизел също си беше заминала. Сен Жерве се изпразваше от летовниците. „Толкова по-добре, пишеше още Тиери. Шляя се сам. Върховно е!“

Скоро след това дойде ново писмо:

Представи си каква идиотска история ми се случи завчера. Ти ми се навика за непредпазливостта, когато паднах в „Комините на феите“: какво ще кажеш сега? По-силно от мене е, трябва да се изразходвам, да поемам рискове. Иначе „животът ще бъде блудкав като безсолна мръвка“, както казваше дебелият шегаджия Балзак. Нали знаеш поройната река Бонан, която прекосява парка Файет. Отидох там следобеда, за да се отдам на романтично мечтание. Щом стигнах, слязох чак до водата. Тя идва от глетчерите и вдига студена пара дори през лятото в най-голямата жега. Беше великолепно бученето на напиращата вода, пенливите й струи! За малко да сътворя стихове в прослава на Природата. Но камъкът, на който бях стъпил и пазех равновесие, се изплъзна изпод краката ми и аз цамбурнах във водата. Ледена, старче! Улових се за един клон. Невъзможно бе да се измъкна на брега. Виках. Никой. Дълго джапах в пороището. Да ме беше видял, висях на косъм! Накрая ме чуха едни излетници и ме измъкнаха. Наквасен бях до кости, премръзнах, зъбите ми тракаха. Естествено, майка ми полудя от тревога, пак повика доктора. Напъхаха ме в леглото. Признавам си, доста сериозно се разболях. Сигурно много време съм прекарал във водата. Имам тръпки, възпалено гърло и бодеж, когато си поемам дълбоко въздух. Обаче лекарят успокои майка ми. Според него след няколко дни ще бъда на крак. Толкова бързам да те видя, че си вземам сиропа и хапчетата с точност, която ме учудва! Успокоява ме само това, че времето е гадно. За да минава по-неусетно, чета и слушам музика. Грамофонът ми е до леглото. Въртя всички плочи. Влюбвам се в Моцарт. А ти докъде стигна, Альоша? Прочете ли най-сетне „Боговете са жадни“? Ако не си, поразмърдай се!

Твой приятел завинаги

Алексей се обезпокои от съобщението за новото премеждие и писа на Тиери, за да узнае някои подробности. Отговорът го успокои: „Хич да не те е еня. Яко се лекувам. Не ми пишеш нищо за «Боговете са жадни». Чакам твоята присъда“.

Подчинявайки се на наставлението, Алексей дочете романа на Анатол Франс и изказа мнението си с умерени думи: „Имаш право: краят доста важи. Всички тези нещастници, събрани в талига, която ги откарва към гилотината, страшно трагично е. Обаче малко ми писна, докато четох тази книга. И нямам никакво желание да повторя експеримента с «Война и мир». При антикварите по кейовете изрових една серия от «Арсен Люпен» в евтино издание. Сигурно ще е малко по-веселичко все пак. Ще го подхвана. Времето ми се струва ужасно дълго, като те чакам! Родителите ми не разбират колко ми е чоглаво вкъщи. Те са се затворили в своите руски навици, в своите руски грижи, в своите руски спомени. Иска им се насила да ме напъхат там и мен. Но аз имам нужда от нещо друго. Имам нужда от нашите разговори насаме. Когато си помисля за тях, като че ми липсва въздух. Върни се бързо, старче, умолявам те. И занапред не тичай като смахнат наляво и надясно. Къпането е нещо хубаво, хигиенично, но не и облечен и в буйна река, която се спуска от глетчерите. Кротувай си в ъгълчето, бъди предпазлив. Искам го в името на нашето приятелство“.

Писмото, което получи от Тиери в отговор на неговото, беше пълно с нежни упреци. Приятелят му не разбираше как той може да се принизи дотам, че да чете криминални романи, докато купища шедьоври очакваха неговата добра воля. Що се отнася до пренебрежението му към руските проблеми, Тиери преценяваше, че е смешен: „По-късно ще съжаляваш, че не си се интересувал повече от твоята родна страна. Вярвам, че дълбоко в себе си човек може да се чувства руснак и пак да обича Франция. Когато се върна в Париж, надявам се да те убедя. Засега никак не съм здравеняк. Температурата не спада, кашлям, храча, задушавам се, постоянно ме болят гърдите. Извини ме, че писмото ми е по-кратко от обикновено. Тази сутрин ми е трудно да пиша. Мислите ми се объркват. Поздрав и братска обич“.

След това признание последва кратка бележка, надраскана с молив: „Изглежда имам остра пневмония. Но чичо доктор не е много разтревожен. Затова и ти не се впрягай. Старият ти другар е на легло, но е нерушим. Тиери“.

От този ден насетне Алексей изпращаше в Сен Жерве писма все по-разтревожен. Тиери отговаряше на нередовни интервали с няколко лаконични реда. Състояние без промяна. Няма да може да си дойде през октомври. Вероятно ще се върне в школото едва в началото на втория срок, след продължително възстановяване: „Твоите писма ме крепят, скъпи Альоша. Пиши ми пак, пиши ми колкото може по-често и без да чакаш моите отговори“.

Към края на септември Крапивини получиха чрез приятелите си Болотови три гратисни билета за театър „Фемина“. Руската трупа „Прилепът“ под ръководството на Никита Балиев даваше представление и целият парижки печат възхваляваше неговата оригиналност и прелест. Една неделна вечер Крапивини отидоха да го гледат семейно. Не за първи път Алексей присъстваше на театрално представление. Родителите му го бяха отвели веднъж в малък салон, където изгладняла руска трупа представяше пиеса за войната и революцията, която той оцени като бъбрива и демодирана. А тук се намираше в истински театър, с богата позлата, сред елегантна публика. Вероятно имаше и неколцина емигранти сред зрителите, но мнозинството от тях явно бяха французи. Алексей прецени като връх на заблуждението факта, че са дошли масово, за да аплодират артистите, чийто език не разбираха. Всичко в програмата беше руско. На сцената се изреждаха мили кратки картини, едни с пеене, други с диалог, едните смешни, другите меланхолични, но неизменно вдъхновени от някогашна Русия: хор на черни хусари, които вдигаха чаши, за да се чукнат преди боя, селски танци под звуците на балалайки, гугукане на двойка влюбени от прозореца под покрива и котки, които им отговарят, комичен спор между трима мужици на панаира, волжки лодкари, които пеят за нищетата си със силни и груби гласове. Всяко от появяванията бе приветствано с бурни овации. Между две кратки комедии, докато се сменя декорът, Никита Балиев изникваше пред завесата и оповестяваше с хумор, на френски, следващата сценка. Той имаше кръгла като топка глава и гъсти черни вежди. Чуждестранният му акцент разсмиваше присъстващите. Алексей се смееше заедно с другите. Но неговото произношение не беше ли като това на баща му и майка му? Отново се раздвояваше между смущението и ентусиазма. Струваше му се, че французите от залата се подиграват на руснаците, но им се и възхищават. Накрая се поддаде на колективното веселие. Забавляваше се, беше съгласен с всички и вече нямаше неприятното усещане на човек, чиито движения са спънати от много тесен костюм.

На излизане от театъра Жорж Павлович каза добродушно:

— Сега ако бяхме в Москва, щях да ви отведа в луксозния ресторант „Яр“! Тук ви каня да пийнем по чашка в бистро! Все едно е, когато е от сърце!

На другия ден Алексей писа на Тиери и му разказа преживяването си. В писмото се съгласяваше, че представлението го е очаровало: „Но то засили още повече желанието ми да видя френски театър: от Молиер, от Расин… Трябва непременно да отидем на театър ние двамата с теб. Може би през тази зима. Ще си събирам пари. Ще поискам от родителите ми. Дали има билети с намаление за Комеди франсез? От една седмица пак ми се прииска да стана писател. Ту си отива, ту наново идва в главата ми… Какво мислиш?“. И се подписа: „Альоша“.

Първият учебен ден мина без изненади. Както се очакваше, Тиери не отговори на повикването. Но Алексей се видя с няколко другари, които беше изгубил от погледа си през ваканцията. Както всяка година и сега изпита удоволствието от новите тетрадки, новите учебници, от първата среща с непознати учители. Преподавателят по френски бил, така казваха, „върл литератор“. Учениците му измислили прякора „Сапажу“. Казваше се Серпажу, имаше брада и понякога пишеше по списанията. Алексей се зарадва на това обстоятелство и веднага предупреди Тиери: „Когато дойдеш, ще видиш един тип. Малко е шантав. Но съм сигурен, че много ще ни помогне в учението. Ще ти съобщавам всички теми за домашните, за да бъдеш в течение“.

Няколко дни след първия учебен ден, на 13 октомври, голяма новина гръмна във вестниците: Анатол Франс беше починал през нощта на осемдесетгодишна възраст. Целият печат съобщаваше за смъртта му с вълнение. Даже руският вестник „Последни новини“ му посвети статия. Господин Серпажу отдаде почит на паметта му в клас с кратко слово и попита дали някой ученик познава негова творба. Единствен Алексей вдигна ръка. Като узна, че е прочел „Боговете са жадни“, господин Серпажу го поздрави и го покани да разкаже накратко книгата пред съучениците си. Алексей го направи възможно най-добре и съжали, че Тиери го няма, за да го чуе. За пореден път си каза, че на Тиери дължи най-доброто от себе си. Без Тиери беше нищо. Прибирайки се у дома, той отново се потопи в „Боговете са жадни“. Мисълта, че авторът на романа е мъртъв, силно го впечатляваше, толкова повече че много точно си спомняше деня, когато Тиери го бе тласнал към това четиво. Бяха говорили често за Анатол Франс и бе им станал близък. Писател фетиш. Когато вестниците съобщиха, че в събота, на осемнайсети октомври, ще се състои национално погребение на бележития писател, Алексей реши да присъства.

Този ден отиде още от сутринта на мястото на церемонията. Огромно множество вече се струпваше на кея „Малаке“, срещу статуята на Волтер. Алексей успя да се промъкне и да се качи на парапета. Оттам, над главите, виждаше все още празната официална трибуна и катафалката, драпирана с виолетов креп, която чакаше ковчега. Внезапно три аероплана преминаха ниско под небето. После важни господа в смокинг и цилиндър се качиха на естрадата, а също и няколко академици в смешни бродирани тоги. Около Алексей зяпачите коментираха прииждащите политици.

— Този там мисля, че е Жозеф Кайо…

— Я, ето го и Едуард Ерио… А дебелият там дали не е Леон Жуо?

— Бога ми, всички са там!…

Катафалката, теглена от коне с букет пера на главите, разцепи множеството. Погребалните служители изтеглиха от нея ковчег, покрит с хризантеми, и го плъзнаха между драпериите й. И речите започнаха, многобройни и монотонни. От доста отдалеченото си място Алексей долавяше само неразбираеми откъслеци. Но при все това беше силно развълнуван от целия потоп от красноречие. Фактът, че толкова хора са се стекли да почетат паметта на един писател, свидетелства, мислеше си той, за величието на един народ. Протегнал шия към официалната трибуна, Алексей се чувстваше съпричастен с опечалената нация. Искаше му се да плаче и да аплодира.

Когато и последният оратор си седна, военният оркестър изпълни тъжна мелодия. Сега парижки ученици дефилираха пред мъртвеца и всеки от тях полагаше цвете до катафалката. Алексей си помисли, че би могъл да бъде сред тях. Но вероятно в лицеите бяха подбирали само млади французи за изпълнение на символичния жест. Отново се натъкна на идеята, че има основна разлика между него и съучениците му. Как да се бори с това коварно и унизително изключване? Ако се опира на две страни едновременно, не рискува ли да се намери един ден от два стола на земята? Родителите му имаха само едно отечество: там, където са родени. За него ще е това, в което ще е израснал.

После минаха и войници с трицветни знамена. След тази последна почит ковчегът беше изваден от монументалната му калъфка и поставен отново в катафалката. Военният оркестър засвири траурен марш и погребалната кола с черно-сребърни завеси потегли към моста при площад „Конкорд“. Свърши. Алексей слезе от парапета със сложен привкус на гордост и ограбеност. Нямаше чувството, че е казал сбогом на Анатол Франс. Този човек ще живее, докато има кой да чете книгите му. Множеството се разпръскваше. Тъжно слънце пробиваше октомврийската мъгла. Корабчетата се спускаха по Сена унило. Букинистите отваряха отново сергийките си. Алексей пое по обратния път.

Родителите му бяха забавили обяда по случая. Той им беше благодарен, че го разбираха. На масата поискаха да им разкаже за церемонията. Направи го кратко. По навик смесваше в разказа си френски и руски думи. Когато остана сам, започна да пише писмо на Тиери. Искаше и той да съпреживее събитието във всичките му подробности. За едно толкова важно писмо се налагаше черновка. Алексей започна: „Скъпи Тиери, как си? Надявам се вече да нямаш температура. Днес погребах Анатол Франс. Отидох и за двама ни. Голяма загуба е за страната…“. Спря на това изречение, задраска „за страната“ и написа „за нашата страна“.