Анри Троая
Альоша (15)

XV

Минувачите по улица „Грьонел“ в неделния следобед бяха малко. Вървейки до Жорж Павлович, Алексей се питаше защо ли баща му го е помъкнал в тази толкова странна обиколка. Дали изпитваше нужда да се терзае, като се връща по местата, където доскоро се пазеше още частица от руския суверенитет? Да, сигурно е така. Инстинктът за нещастие. Сиво декемврийско небе тегнеше над града. Беше студено и сухо. Лицето на Жорж Павлович беше сериозно и той не казваше нито дума, като да се бе вселила в него някаква натрапчива идея. Когато приближиха до номер 79, забелязаха десетина души, събрани на тротоара срещу посолството. Всички гледаха нагоре. Входът се охраняваше от полиция. На покрива на сградата се вееше червено знаме със сърп и чук. Жорж Павлович се загледа нататък продължително. Лек вятър развяваше далече от него плата с цвят на кръв. Стискаше юмруци. Накрая прошепна:

— Ние избягахме от Русия, за да не виждаме тази червена дрипа, а сега я намираме тук! Унижението е пълно!

Говореше на руски. В малката група на любопитните прилично облечен господин заговори също на руски:

— Имате право! Това е скандално! Бях тук тази сутрин в десет часа, когато съветският посланик, отвратителният „другар“ Красин, разпореждаше да се вдигне знамето над покрива. Един оркестър, настанен в двора, изсвири „Интернационалът“. Цялата улица го слушаше!

— Да — провикна се дама с червени жилки по бузите и кожено калпаче на глава. — Живея недалеч от тук. Възмутих се! Някои съседи протестираха. Но Съветите не искат и да знаят! Хулигани! И като си помисли човек, че нашият Николай II е отсядал зад тези стени по време на посещението си във Франция!

Шофьор на такси с нахално килнат над ухото по казашки каскет с лъскава козирка се намеси:

— Изглежда, че Красин е поискал от външния министър на Франция списък с имената на всички руски емигранти на френска територия. Било му отказано!

— Засега! — допълни дамата. — Но почакайте малко. Ще издирят всички ни! Пълно е с тайни агенти вътре!

Други руснаци, подтикнати от нездраво любопитство, се намесиха в разговора. Неколцина французи одобряваха думите им.

— Всеки път когато Франция следва примера на Англия, бърка! — отсече възпълничък мъж със знака на Почетния легион на ревера на пардесюто.

После групата се разпръсна.

— Спомняй си за тази дата, Альоша — каза Жорж Павлович. — На 14 декември 1924 година Франция си свери часовника със СССР!

Гласът му пресекваше. Очите му се наливаха с яростни сълзи. Някои минувачи спираха пред посолството, поглеждаха към знамето, поклащаха глава и си тръгваха безразлични. Жорж Павлович продължаваше да стои вцепенен, като че стоеше пред гроба на всичките си надежди.

Алексей го хвана за ръка и каза:

— Да си вървим, татко! Няма смисъл да стоим тук!

Тръгнаха си по обратния път. Алексей вървеше с пъргави крачки, пъхнал ръце в джобовете. Разбираше мъката на баща си, но не я споделяше. Беше недостъпен за политиката и си мислеше най-вече колко щеше да му е добре, ако можеше да разкаже на Тиери впечатленията си от парижкото леговище на Съветите. Изминали бяха два месеца от смъртта на приятеля му, а страдаше както в първия ден. И като последица училищните занимания взеха да го отегчават. Дори по френски бележките му бяха лоши. Все едно дали ще блести, щом го няма приятеля му да аплодира. Трудно се сдържаше да не му пише по няколко пъти в седмицата, както ако беше жив, в Сен Жерве. Унесен в мислите си, усети, че е забравил за присъствието на баща си. Вървяха в крак, а нямаше какво да си кажат. Кое беше по-тежко: да загубиш родината си или да загубиш приятеля си? Алексей си зададе въпроса, но не можа да отговори.

Върнаха се у дома, без да нарушат мълчанието. Елена Фьодоровна беше заета в кухнята. Жорж Павлович се провикна саркастично:

— Ами, ето, направихме чудесна разходка! Отидохме да поздравим другаря Красин у дома му! Много е поучително!

Елена Фьодоровна взе ръката му, целуна я и каза:

— Вие не трябваше да…

— Да, да, скъпа. Обичам ясните ситуации. С това червено знаме над посолството за нас започва нова ера.

И добави, престорено развеселен:

— Какво си ни приготвила за вечеря? Нужно ни е да се съвземем след тези вълнения!

На масата пи много водка. Очите му бяха влажни и необичайно бляскави. В един момент разкопча яката на ризата си.

— Задушавам се тук — каза той.

— Всичко вземаш много присърце — въздъхна Елена Фьодоровна. — Ще ти дам валериан.

Донесе му лекарството, а той се съгласи да си сложи няколко капки в чаша вода. Синът го наблюдаваше и намираше, че видът му е толкова жалък, та му се искаше да го утешава. Но от какво? Че е руски емигрант, че няма пари, че е много възрастен, за да си мечтае за по-добро бъдеще? Пред този наранен мъж Алексей осъзнаваше мъгляво, че родителите му принадлежаха към едно пожертвано поколение, докато той имаше всички шансове в една страна, където бяха попаднали заедно, за да търсят нов смисъл за живот.

Събраха се в кухнята да мият чиниите. Водата струеше в мивката над нежните ръце на Елена Фьодоровна. Алексей и баща му бършеха чиниите, чашите, тенджерите, преди да ги подредят. Разменяха по някоя отморяващо банална дума. Повторението на думите, на всекидневните жестове им действаше като магия. Спокойствието се връщаше в дома.

Обзет от внезапно вдъхновение, Алексей отиде в стаята на родителите си. Там по лавици от бяло дърво имаше няколко руски книги. Заглавията, изписани на кирилица, бяха подредени едно до друго. Спря се пред „Война и мир“. Три обемисти тома в подвързия от сиво платно. Взе първия том и се върна в столовата. Баща му и майка му излизаха от кухнята. Като го видя с книга в ръка, Елена Фьодоровна попита:

— Какво си взел?

— „Война и мир“.

— Искаш да я четеш ли?

— Да.

Елена Фьодоровна се изненада за миг, усмихна се от щастие, целуна сина си и предложи:

— Дали да не ни почетеш на глас?

— Много лошо чета на руски, мамо!

— Тъкмо ще свикнеш!

— Аз ще съм възхитен, ако чуя „Война и мир“ — каза Жорж Павлович. — Позабравил съм някои моменти от историята.

— Добре — съгласи се Алексей, — но ви предупреждавам, че ще бъде много мъчително за вас! Ще мънкам…

Насядаха около масата в столовата под медения абажур. Елена Фьодоровна си беше свалила кухненската престилка. Взела бе ръкоделието. Жар-птица беше почти довършена. Оставаше да избродира само ноктите. Иглата отиваше и се връщаше през канавата с обсебваща равномерност. Жорж Павлович, който рядко пушеше, щеше да запали цигара. С притворени очи се беше пренесъл вече в Русия. Алексей отвори книгата и от раз споменът за разговорите му с Тиери се заби като нож право в сърцето му. „Война и мир“ — това беше пак Тиери, беше преди всичко Тиери! Преглъщайки сълзите си, зачете.

Чудно нещо! Първите изречения на романа бяха на френски: светски разговор през 1805-а в салоните на Анна Павловна Шерер, придворна дама на императрицата. Следваше руският текст. Алексей разчиташе трудно думите. Но постепенно добиваше увереност. Произношението му ставаше по-точно и окото му по-бързо улавяше печатните редове. Някаква загадъчна хармония се установяваше между монотонния му глас, от който се лееше прозата на Толстой, и нещо много топло и много скъпо, заровено дълбоко в него от времето на детството му в Москва. Приятно му беше с този език, той го откриваше, той го обичаше. След малко вдигна очи от страницата и видя, че родителите му го гледат с благодарност.