Анри Троая
Альоша (5)

V

— Аз мисля — каза Елена Фьодоровна, — че трябва да приготвим руски обяд. Борш, кулибяк, блини със сметана…

Засегнат дълбоко, Алексей възрази:

— О, не, мамо! В никакъв случай!

— Но защо? — се провикна майка му. — Това ще е промяна на кухнята, с която момчето е свикнало у дома. Ще му бъде забавно…

— Майка ти е права — каза Жорж Павлович, бършейки една чиния. — Тя прави толкова хубав кулибяк със зеле! Винаги когато го приготвя, ти пръв, Альоша, си облизваш пръстите!

— Аз може би — отвърна Алексей шеговито. — За него е различно.

— Кой знае? Да опитаме!

— Не, татко.

Алексей не си обясняваше много добре защо беше против това руско гастрономическо тържество в чест на Тиери идната неделя. Вероятно беше реакция срещу нахлуването на Русия в неговото всекидневие. Намираме се във Франция, по дяволите! Защо да го отричаме по всеки повод? Търсейки извинение за отказа си, той измърмори:

— Тиери е много крехък… спазва режим… Нужни са му леки ястия…

— И така да е! — допусна Елена Фьодоровна.

Тя се гордееше с кулинарните си умения, които се развиха по необходимост в емиграция, макар че в Русия никога не се беше приближавала до кухненска печка. Вече пет минути обсъждаха въпроса помежду си след вечерята, докато миеха съдовете.

— Тогава какво? — поде отново Елена Фьодоровна. — Говеждо печено с картофи соте?…

— Отлично — одобри Алексей. — И без водка; само вино!

— Това е ужасно — възропта Жорж Павлович, вдигайки рамене.

— По твое мнение може би, татко! Но какво, за вас или за него организирате този обяд? Сигурен съм, че ще бъде много доволен! Впрочем всеки път когато мама прави говеждо печено, добре си похапваме!

Когато избърсаха и подредиха съдовете, се върнаха в столовата. Елена Фьодоровна седна в креслото и взе да кърпи хастара на едно сако на съпруга си. Жорж Павлович разтвори на масата чантата си с мострите и извади тефтерчето със сметките. Той правеше рекапитулация на сделките от деня. Алексей се бе излегнал по корем на дивана и четеше „Кренкбий“ от Анатол Франс. Тиери му беше дал книжката и му бе казал: „Ще видиш, много е кратко, но е жестока ирония!“. От време на време Алексей отместваше поглед от страницата и поглеждаше родителите си — тихи, примирени, отрудени. Дано не заприлича на тях! Увлечен в четивото си, той се надяваше, че го чакат дни на кипеж, на риск и успех. В коя област? Още не знаеше. Тиери го осведоми, че Анатол Франс всъщност се казва Анатол Тибо. Франс — Франция — само толкоз! Какво дяволско нахалство беше нужно, за да си избереш такъв псевдоним! Алексей се замисли, че и на него ще му се хареса да пише с типично френско име. Но нали отскоро се беше отказал от всякаква литературна претенция? Навярно беше взел решението си твърде прибързано. Смути се и обърна поглед към иконата, чиято позлата светеше в ъгъла на стаята. Този поглед, отправен в моменти на вълнение към светия образ, беше суеверен навик, останал му от детството. Никога не би могъл да се откаже от него. След миг му се стори, че руският Христос, с тясно и тъжно лице в богата метална обкова, одобрява, парадоксално, желанието му да извърви своя път сред французи.

Продължи да чете. Тоя Анатол Франс наистина има голям талант! Ненапразно беше получил Нобеловата награда две години по-рано. Навремето вестниците богато отразиха случая. „Ще трябва да поискам от Тиери и други книги от същия автор“, реши Алексей. Жорж Павлович затвори чантата с мострите. Елена Фьодоровна стана. Беше свършила с кърпенето.

— Трябва да си лягаш, Альоша — подкани го тя.

— Да, мамо, веднага…

Мигновено почувства желание да я послуша. Може би от обич. Или за да й поблагодари, задето бе отстъпила при обсъждането на менюто.

 

 

В неделя на 3 февруари 1924 г. вестниците излязоха с големи заглавия: Англия току-що е признала СССР. А според хроникьорите Италия и Австрия се готвят да направят същото. За щастие Франция сякаш още има задръжки. Но е изпратила търговски агент в Москва. Потънал в сутрешните вестници, Жорж Павлович не скриваше разочарованието си.

— Да преговарят с тези бандити — негодуваше той, — какво безумие! Съветите ще изнесат своята революция във всички страни, които ги признаят! Разчитам на благоразумието на Поанкаре^[1] да избегне тази катастрофа! Всичко това е по вина на глупака Рамзи Макдоналд^[2] и на английските лейбъристи!…

Алексей беше огорчен, че това се случва точно в деня, когато Тиери щеше да дойде за обяд в тях. Заради политиката имаше риск срещата да премине в атмосфера на безпокойство и озлобление. Баща му се беше състарил от огорчението. Майка му също изглеждаше угрижена. Алексей я наблюдаваше скришом. Нямаше ли да й размине, преди да е дошъл Тиери? Тя се отказа от неделната литургия на улица „Дарю“ заради приготовленията около обяда. Жорж Павлович отиде сам, за да се срещне с приятели и да поговори за „събитията“. Алексей остана край майка си да й помогне в домакинската работа и в подреждането на трапезата. После я придружи и в кухнята. По главното меню беше отстъпила, но при все това бе решила яденето да започне с някои руски ордьоври: кисели краставички, мариновани гъби, балтийска риба, приготвена по семейна рецепта…

— Французите харесаха закуските ни — каза тя. — Сигурна съм, че нашият гост също ще ги хареса!

Тя се стараеше да нареже на ситно лука, да изчисти хубаво рибата, да приготви грижливо соса. Лицето й се бе разведрило. Вероятно беше забравила за признаването на СССР от Англия.

— Доволна съм, че Тиери ти е приятел — започна тя. — Положително е момче с добри качества. Но този недъг! Колко ли страда?

— Да — потвърди Алексей. — И въпреки това никога не се оплаква. Казва, че замества телесните радости с радостите на духа. Знаеш ли, мамо, той чете всичко. Той знае всичко!…

Усмивката на Елена Фьодоровна разцъфна.

— Уверявам те! — наблегна Алексей. — Можеш да говориш за какво ли не с него. Дори за политика…

— Ще избягваме да говорим за политика, моля те.

— Защо?

— За да не натъжим баща ти. Толкова е нещастен днес!…

Но Жорж Павлович се върна от черква съвсем развеселен. На улица „Дарю“ се беше срещнал с добре осведомени хора. Скандалното решение на Англия беше остаряло. Сред емигрантите се събуждаше нова надежда. Според Болотов в Украйна са избухвали метежи и е имало акции на неподчинение в Червената армия.

— Това е добър знак! — каза Жорж Павлович. — Нещата потръгват! Ако Европа не им помогне, ще пукнат като плъхове!

Той потриваше ръце и вдишваше аромата на печеното, което Елена Фьодоровна държеше във фурната. Алексей се зарадва на внезапното разведряване след заплахата от буря. Празникът можеше да започне. Всичко беше готово, когато Тиери позвъни на вратата.

Държеше букет в ръка. Девет чаени рози. Елена Фьодоровна изпадна във възторг от красотата на цветята и ги подреди във ваза. Седнаха на масата. Алексей и майка му се редуваха в поднасянето. Тиери хареса руските закуски и си взе два пъти от месото. Изглеждаше щастлив, че се намира в крайно различна от неговата среда. Но това може би идваше само от „етикета“, както се изразяваше Крапивина. Така или иначе Алексей беше признателен на приятеля си, задето се приспособява с такава лекота към чудатостите на Крапивини.

В оживения разговор дори не стана въпрос за англо-съветските отношения. След кафето родителите се оттеглиха тихомълком. Трябваше да присъстват на беседа в руски литературен кръжок. Алексей почувства облекчение, когато остана насаме с приятеля си. Двамата седнаха на дивана и Тиери въздъхна.

— Ядох като вълк! Много ми дойде!

— Какво щеше да кажеш, ако бях оставил майка ми да решава какво да сготви. Тя искаше да ти стъкми руски обяд!

— Сигурно щеше да ми хареса! — увери го Тиери.

Пак „етикета“! — си помисли Алексей. Щеше да му отвърне с някаква шега, когато приятелят му го прекъсна:

— Имаш ли ясни спомени от Русия?

Въпросът обърка Алексей и той замълча за миг. Щом като Тиери го приканва към изповед, трябваше да е искрен. Трудно упражнение. Най-сетне зашепна:

— Спомени, да, няколко. Но се питам дали са наистина мои, или са ми подсказани от родителите ми!

— Разкажи.

— Не е много интересно.

— Сигурен съм, че е.

— Добре. Щом желаеш.

Алексей заразказва безразборно каквото се сети от живота си в Москва в голямата къща, за бягството от Русия, за пристигането във Франция. Докато говореше, му стана чудно, че с удоволствие извиква спомени за толкова далечно минало.

— Много е увлекателно — каза Тиери. — Защо ли не запишеш всичко това в „тетрадката дневник“.

„Тетрадката дневник“ беше още едно изобретение на господин Колинар. Веднъж седмично, в сряда, учениците трябваше да напишат в специална тетрадка разказ за събитие от своя живот: спомен от ваканция, посещение в стара черква, спортно постижение, впечатление от четиво или представление, описание на разходка в гората. Упражнението целеше да обиграят перото си.

— Не — отсече Алексей, — никога нищо няма да напиша за Русия.

— Защо?

— Родителите ми безкрайно много са ми говорили за нея! Втръснало ми е!

— Ти си още по-изкривен от мен — каза Тиери през смях. — Струва ми се, че ако аз бях руснак, щях да тръбя гръмогласно от всички покриви!

— Ох! Знаеш ли, няма с какво да се гордееш, когато си в изгнание!

— Да, има! „Всяко своеобразие заслужава да бъде отглеждано като рядко растение“, както казваше старата лисица Волтер.

Алексей наостри уши: подозираше, че Тиери приписва на велики мъже оригинални мисли, които на него му минаваха през ума. Но хитруването беше толкова елегантно, толкова убедително, че не дръзваше да го упрекне. Дори го смяташе за добър познавач, като че действително Волтер или Юго, или Монтен говорят с гласа на неговия приятел.

— Ще те учудя — додаде Тиери, — но смятам, че си с дяволски късмет, щом като си стъпил в две страни. Имаш възможност да четеш големи руски автори в оригинал: огромно нещо е това!

— Аз чета много лошо руски.

— Ами, упражнявай се. Достоевски, Толстой, струва си да опиташ!

— Руската литература ми е досадна; френската литература ми стига!

— Ти наистина си много загубен!

— Прочетох „Кренкбий“. Доста си я бива!

— Лимонада в сравнение с „Престъпление и наказание“! Но нея няма да ти я дам.

— Защо?

— Защото се надявам, че ще я прочетеш на руски.

— Не разчитай! Имаш ли нещо друго от Анатол Франс?

— Да, „Боговете са жадни“. Един от най-добрите му романи. Действието се развива по време на терора. Там ще видиш как благородните политически идеи се израждат в кърваво безумие. Може би ще ти напомни руската революция!

— Тогава не ме интересува!

— Да не си мръднал?

Алексей избухна:

— Кога най-после ще разбереш, че ми е дошло до гуша от революцията, от Русия, от всичко, което идва от там?

— Майтапиш се, старче! Сигурен съм, че не знаеш нищо от историята на твоята страна!

— Нищо, и ми е все едно! Уча историята на Франция в училище и това ми допада.

— Твоите родители не са ли се опитали да те запознаят…

— Да. Но се противях. Петър Велики. Екатерина Велика, Александър I, Николай II, все ми е тая! Важни са ми Луи XIV, Наполеон, Гамбета, Клемансо!… Точно това минало е и моето. Направил съм си избора. Искаше ми се да съм се родил във Франция, да говоря само френски. Дори името си не харесвам: Крапивин… Смешно е!

— Щеше да предпочетеш да се казваш Дюпон ли?

— Чудесно! — възкликна Алексей. — Дюпон е много хубаво! Дюпон, Дюпон, като всички!

После се успокои и заговори тихо:

— Извинявай. Един ден казвам едно, на другия ден — обратното. Ще ти върна „Кренкбий“ и ще прочета „Боговете са жадни“, щом като ми казваш, че е първокласна!

— Ще ти донеса книгата утре в училище. И ще можеш да я задържиш.

— Как така да я задържа?

— Да, давам ти я.

— Благодаря, старче. Аз не мога нищо да ти дам. Тази ще е винаги разликата между нас.

Замълчаха, като че разговорът бе изстискал последните им сили. И от същия миг нататък вече можеха да си кажат само най-банални неща. След тягостно мълчание заговориха за лицея. Пак бяха станали на четиринайсет и половина. В шест часа Тиери погледна часовника си и измърмори:

— Трябва да поемам. Определих час на шофьора. Сигурно ме чака долу.

Отидоха до прозореца: бутилково зелената „Делаж“ беше спряла край тротоара.