Анри Троая
Альоша (6)

VI

Тиери беше надценил силите си. След час и половина из залите на музея обяви, че е неспособен да продължи. Алексей също не издържаше сред безброя и многообразието от преливащите се цветове на картините, които го обсаждаха от всички страни. Това беше първото му посещение в Лувъра. Едно откровение, което го поставяше в състояние на притъпяваща възхита, на лъчезарно пресищане. Когато излезе вън на въздух, главата му се маеше, като че бе препил с вино. Делажът ги чакаше. Качиха се в колата.

— Трябва да дойдем пак някой ден — каза Тиери. — Иска ми се да видя италианските примитивисти…

Алексей се съгласи, макар че пред обиколката на шедьоврите предпочиташе дългите задушевни разговори със своя приятел. Най-много го учуди по време на разходката в музея несметният брой голи женски тела по картините, които украсяваха стените. Те бликаха отвсякъде в сластни пози и сякаш никой не се оскърбяваше от излагането на показ на гърди, бедра и кореми. Едно платно особено го развълнува: „Изворът“ от Енгр. Той се задържа дълго да съзерцава тялото на млада девойка, крехко и същевременно леко закръглено. Смайваха го безгрижното движение на бедрата, простосърдечието на погледа, седефената кожа. Дори помечта да си купи фотографска репродукция на тази картина. Но нямаше достатъчно пари в себе си. Тиери беше платил двата входни билета за музея. И бързаха да си тръгнат. Чакаха ги за обяд. За трети път Алексей щеше да бъде на масата у Гозленови в неделя. Първият беше мъчителен, защото много се боеше да не наруши френските обичаи. Шетнята на лакея зад гърба на сътрапезниците силно го смущаваше. Преследван от страха, че може да не им се хареса, той дори не знаеше какво яде. После малко по малко любезността на господин и госпожа Гозлен го предразположи. Сега вече му харесваше церемониалът на храненето, толкова различен от това, което ставаше у дома му. Чувстваше се лек, подвижен, нереален като във филм. Същото впечатление, че играе роля, не го напускаше и в колата, зад гърба на шофьора. Но внезапно чувството на лекота и радост спадна с една степен. Тиери току-що бе изрекъл:

— Всъщност днес на обяд ще бъдат чичо ми, леля ми и дъщеря им Жизел. Не са хора, които притесняват. А веднага след десерта ще ги зарежем и ще отидем в моята стая да си говорим.

Някакво опасение жегна Алексей. С господин и госпожа Гозлен се чувстваше като от едно семейство, обаче с външните лица ще е по-различно. Отново у него се прокрадна страхът да не изглежда несръчен, смешен, не на мястото си и изрече тихо:

— А, така ли? Трябваше да ме предупредиш…

— Какво променя това?

— Нищо…

— Знаеш ли, те са много шик…

— На колко години е братовчедка ти?

— На осемнайсет. Доста е красива… Ще видиш, много ще ти хареса.

Момчетата пристигнаха точно навреме, колкото да успеят да си измият ръцете и да отидат в столовата с дъбовата ламперия. Бялата покривка на масата, кристалите и сребърните прибори блестяха в полусянката. Чичото и лелята на Тиери, господин и госпожа Бержс, бяха крайно мили и безлични. Дъщеря им Жизел, напротив, имаше с какво да впечатли. Триъгълно лице, широки фаянсово сини очи, кестеняви късо подстригани коси и много модерно държание. На масата тя забавляваше всички с уместните си реплики. Знаеше светските случки и разказваше анекдоти за парижки личности, за които Алексей никога не беше чувал да се говори. Родителите й я обгръщаха с нежни погледи. Алексей намираше, че е ужасна. Неочаквано тя каза на Тиери:

— Каква странна идея да отидеш в Лувъра! Там не е истинската живопис! Какво най-много ти хареса от тези вехтории?

— „Философ в размисъл“ на Рембранд — отговори той, без да се колебае. — Такава сила, такава съсредоточеност… да ти спре дъхът!

— Наистина — съгласи се тя самонадеяно. — Спомням си го бегло… Не е лош… А вие?

Запитан от упор от будната девойка, Алексей изгуби самообладание. Вниманието на всички се насочи към него. Усети, че лицето му пламва. Просветна му. За да бъдеш елит, при всички обстоятелства се налага искреност. Той издържа синия подигравателен поглед и изрече:

— „Изворът“ на Енгр.

Всички останаха като слисани. Сякаш самият модел на картината с меката си голота и наклонената делва току-що бе седнал между сътрапезниците. Алексей осъзна, че е допуснал гаф, разкривайки същността на мисълта си. Едно момче на неговата възраст нямаше право да се интересува от женски тела. Господин Гозлен направи комична гримаса.

— Хубава творба — каза той. — Една от най-успешните на художника.

— Но много академична! — отбеляза Жизел с леко дръзка усмивка.

Алексей не знаеше смисъла на думата „академична“. Но намрази Жизел, че омаловажава картината. Тя го подкани закачливо да се изкаже по-обстойно:

— Какво по-точно ви привлече в „Изворът“? Сюжетът, младата девойка, фактурата?

— Всичко — отвърна той със сдържан гняв.

— Неопределено е!

— Правдоподобността. Намирам… намирам, че е много хубава… Това е…

Искаше му се да изчезне под масата. Господин Гозлен смени темата. Заговориха за мерките, които взема Реймон Поанкаре, за да спаси франка. С обсъждането на този сериозен проблем стигнаха до десерта. Пиха кафе в салона. След което двете момчета имаха право да се измъкнат. Жизел, както подобава, остана с възрастните.

Когато остана насаме с Тиери в стаята му, Алексей даде воля на горчивината си:

— Идиотски ли се държах?

— Не, не, старче! Човек винаги трябва да казва каквото мисли. Ти беше прав за „Изворът“. И мен също тази картина ме кара да мечтая. Колкото и да ненавиждам жените, по принцип, признавам, че в някои случаи се огъвам. Страшното е, ако си помислиш, че девойката, която е позирала на Енгр, с нейните маниери на девствено момиче, е всъщност някаква развратница, която е лягала с него в ателието му. Мен това ме интересува: лягането. Останалото е блудкавост. Чакам момента, когато ще полетя във въздуха с някоя уличница. Виж, давам си още една година, преди да пробвам. Какво мислиш за братовчедка ми?

— Бива я — измънка Алексей.

Но не беше убеден.

— Какво значи това „бива я“? Кажи направо, че тя ти дотяга!

— Изглежда доста самоуверена.

— Придава си някакъв леко педантичен вид. Но всъщност е момиче на място. И не е глупава. Взе си матурата лани… „Винаги една жена малко или много търси себе си“, както казва пустият му женкар Виктор Юго.

Още едни фалшив цитат! — помисли Алексей с удивление. И запита:

— Какво прави тя сега?

— Мисля, че е в Школата на Лувъра. Но най-вече флиртува. Очаква съпруг…

На вратата се почука. Беше Жизел; идваше да се сбогува. Тръгваше си преди родителите. С въздушна грациозност целуна Тиери по двете бузи и подаде ръка на Алексей:

— Не се озлобявайте! — каза тя. — Настъпих ви за „Изворът“. Но беше толкова комично вашето захласване по тази картина! Не можах да се възпра. Невъзможна съм! Тиери сигурно ви го е казал…

— Не, не — смотолеви Алексей. — Напротив…

Жизел го гледаше толкова развеселена, с такава свежа усмивка, че Алексей се трогна. Когато тя излезе, си каза, че неправилно я е преценил. Беше твърде категоричен в оценките си за лицата от женския пол. Девойките бяха решително по-изкривени от момчетата. Никога не знаеш как да постъпиш с тях. Навярно това беше една от тайните на техния чар. Неочаквано Тиери запита:

— Какво ще правиш през лятната ваканция?

— Ами… нищо…

— В Париж ли ще останеш?

— Разбира се.

— Ние ще идем в Горна Савоя, в Сен Жерве, както всяка година. То е в планината. Има места за чудесни разходки. Трябва да дойдеш с нас за няколко дни…

Преливащ от радост, Алексей възкликна:

— Ще бъде… ще бъде великолепно!

Той вече се виждаше как прекосява борови гори, как се изкачва по стръмни скали заедно със своя приятел.

— Има време да си помислиш, защото още сме март — допълни Тиери. — Но вече можеш да говориш с родителите си. Аз ще говоря с моите. Ще се учудя, ако откажат. Те много ти угаждат!

Когато се прибра вкъщи, Алексей сподели с майка си предложението на Тиери. Тя остана поласкана и заедно с това обезпокоена. Планинският курорт предполагаше разходи за дрехи и минимум джобни пари. А бюджетът на семейството тази година беше много ограничен. Дори недоумяваха как ще успеят да му платят срока. Икономът на лицея вече губеше търпение.

— Ще видим малко по-нататък — каза тя накрая. — С божия помощ баща ти може би ще успее някак да уреди. Ще бъда много щастлива, ако можеш да заминеш с твоя приятел!

Алексей стъпи на земята. Когато татко му се върна от обиколка из града, Елена Фьодоровна не му заговори за проекта на Алексей. Синът разбра, че ако настоява, ще нарани гордостта на родителите си. И наистина неговото място беше у дома и никъде другаде.

Същата вечер след вечеря реши да попълни „тетрадката дневник“. Темата беше напълно готова: едно посещение в Лувъра. Обаче няма да пише за „Изворът“ на Енгр. Ще му се подиграват в клас. Ще опише други картини. Изборът беше богат. Той претупа домашното си с досада, препрочете го, легна си и угаси нощната лампа. Мислеше ту за девойката от „Изворът“, ту за Жизел. В главата му се смесваха голи и едната, и другата. Внезапно усети нещо като мравуняк в долната част на корема. Цялото му същество се напрягаше, втвърдяваше се от желание за допир до непозната плът. Без малко да намокри чаршафите, но се завтече да се скрие в тоалетната. Там насладата го срази и той остана с втренчен поглед и зяпнала уста. После, стихнал, освободен, се върна в леглото и се опита да забрави своите видения на ненавременна сласт. Но те още дълго го преследваха, преди да е успял да заспи.

На следващия ден в лицея Тиери му каза:

— Родителите ми ще бъдат възхитени, ако успееш да дойдеш с нас в Сен Жерве. А твоите попита ли ги?

— Да.

— Е, и?

— Те също са много доволни — отговори Алексей с известно усилие.

И понеже се боеше да не прозвучи много утвърдително, добави:

— Мисля, че ще се уреди някак… Във всеки случай ти благодаря…

Гърлото му се стягаше пред мисълта, че вероятно в последния момент ще трябва да се откаже от една пленителна ваканция в планината със своя приятел. И дори няма да може да му признае по каква причина се измъква. Частица самолюбие му пречеше да се позове на затрудненото положение на родителите си. Той пак се чувстваше син на емигранти до мозъка на костите. Друга погрешна сметка: два дни по-късно получи лоша бележка за описанието в „тетрадката дневник“ на посещението си в Лувъра.

— Повърхностно е — каза господин Колинар. — Вие изброявате картините, без да ги коментирате. Човек остава с впечатление, че нищо не сте видели, нищо не сте изпитали сред толкова шедьоври!

Тази критика докрай убеди Алексей, че действително би могъл да продължи да се интересува от книгите, но никога няма да стане истински писател. Не се натъжи ни най-малко, защото знаеше, че само примерът и настоятелността на неговия приятел го бяха подтикнали да мечтае за литературно бъдеще. А Тиери беше похвален за оценката му на картината на Рембранд. И беше напълно справедливо.

Почти през целия час Алексей се рееше високо над земята. Неспособен бе да отдели и най-малко внимание на обясненията на господин Колинар за сравнителната психология на героите у Корней и Расин, но все пак слезе от своите висоти, за да се загледа втренчено в гърба на съученика си Флотие, който седеше пред него и носеше жилетка на зелени и виолетови карета. После потъна в съзерцание на особеностите на чина. С белия си ръб и с черната течност порцелановата мастилница, вгнездена в тъмната дъска, беше като око с разширена зеница, чийто неподвижен поглед го хипнотизираше. Спомни си за окото на Бога, което според Виктор Юго „беше в гроба и гледаше Каин“. Дали Виктор Юго, „този гигант на словото“, както го наричаше господин Колинар, като ученик не е бил разочарован от някоя слаба бележка и несигурен в бъдещето си? Не е възможно: истинските гении не си задаваха въпроси. Само бъдещите неудачници се колебаеха на кръстопътищата.

На излизане от час Тиери се приближи до Алексей и му заговори спонтанно:

— Защо не писа за „Изворът“?

— Всички щяха да ми се подиграват! Както Жизел…

— Е, и? Прати ги по дяволите! По дяволите Жизел! Можеше да разкажеш спомените си от Русия.

— Вече ти казах, че няма да го направя за нищо на света!

— Ти ги разказа на мен!

— Ти си друго нещо! Братя сме!

Лицето на Тиери се смръзна и доби сериозен като сентенция израз.

— Имаш право — рече той шепнешком. — Ние сме две отличаващи се същества. Ние нямаме нищо общо с другите. Ти заради твоите корени, аз — заради моя недъг. Животът няма да ни раздели никога.

Глъчката през междучасието ги проглушаваше. Както обикновено те се отдалечиха от глупавата блъсканица на другарите и се уединиха в един ъгъл на двора, за да си приказват за литература. Тиери заговори за интелектуалната дружба между Монтен и Ла Боеси. „Два типа от нашия вид!“ — допълни той и силно се засмя. Алексей не знаеше нищо за двете забележителни личности освен това, което господин Колинар бе казал за тях в час по повод един цитат от „Есетата“. После се замисли, че иронията на Тиери крие някаква истина: тяхното искрено и сърдечно приятелство бе също като това на Монтен и Ла Боеси, неразбираемо за обикновените смъртни. Монотонният живот в лицея протичаше край тях, без да ги засегне. Стигнал до тази истина, Алексей изведнъж установи, че не бърза за голямата ваканция.

 

 

Внушението на Тиери, което Алексей най-напред отхвърли с раздразнение, продължи да го преследва през следващите дни. В неделя вече се съмняваше в основателността на своя отказ; в понеделник нахвърли за всеки случай няколко знакови изречения; във вторник написа в „тетрадката дневник“ спомени от бягството на семейство Крапивин от Русия.

Предаде съчинението си на господин Колинар и зачака с тревога присъдата му. Сега съжаляваше, че се е подвел да прави изповед, чиято искреност никой освен родителите му не можеше да оцени. Господин Колинар съобщи, че Алексей получава най-високата оценка. И като върховно признание учителят прочете пред класа три откъса от неговия текст. Когато свърши с четенето, няколко ученици аплодираха. Задъхан от гордост и признателност, Алексей се обърна към Тиери и му смигна. В този миг един подигравателен глас се надигна от дъното на класната стая:

— Не е справедливо, господине; той всичко си е измислил!

Разбира се, беше непоправимият Дюгазон. Кръшкач, тъпоумен смешник! Но обвинението в хитруване оскърби Алексей до такава степен, че му се прииска да се нахвърли на своя критикар и да го убие. Съседът му Лавалет го задържа за ръкава:

— Остави: той го казва, за да те дразни!

Господин Колинар въведе ред в разбунения клас и каза в заключение:

— Сигурен съм, че господин Крапивин е преживял всичко, което разказва. Впрочем и да е украсил нещичко от действителността, заслужава да бъде поздравен, защото домашното му е написано грижливо и с чувство.

Инцидентът приключи. Но въпреки похвалите на учителя и възхитените погледи на Тиери щастието на Алексей беше вгорчено. Мисълта, че негов френски съученик, бил той някакъв зложелателен палячо, е могъл да го подозре, че не казва истината, го възмущаваше като жестоко публично оскърбление. Струваше му се, че като му оспорват спомените, ограбват ценното му богатство, семейно съкровище, най-доброто от самия него. При това ставаше въпрос за минало, което загърбваше, и сега почти съжаляваше, че е разказал за него в „тетрадката дневник“. Иди, та разбери нещо!

През междучасието Тиери отиде при Алексей и с менторски тон изрече:

— Свалям ти шапка!

Тези единствени думи успокоиха сърцето на Алексей и очите му се наляха със сълзи, без да може да разбере кое точно му прави по-голямо удоволствие: одобрението на приятеля или мисълта, че родителите му биха били доволни, задето е възкресил пред класа, сред французите, трагичното масово бягство от Русия. Обаче по някакъв странен рефлекс на свян, щом се прибра у дома, той не спомена пред тях за темата, която си беше избрал за седмичния разказ.