Йордан Радичков
Неосветените дворове (6)

5

Тръгнах през пасбището не към огъня, а към мястото, дето се бяха били конете. До кръста бях потънал в бяла пара, а другата половина чезнеше в гъстеещия мрак. Изведнъж бе станало студено и студът изпаряваше бързо влагата от земята и езерото Чопо: то вече не се виждаше — димеше над него само тая бяла пара.

И тъй, потънал в изпаренията, тръгнах да търся къде са се били конете и какви следи са останали от копитата им. Трудно можех да се ориентирам в тъмното. На едно място почнах да пропадам в дупки до колене, бяха много, някои по-дълбоки, в някои пропадаше само стъпалото на ботуша ми и предположих, че тъкмо тук се е водил боят.

Уморените пламъци на огъня се бяха смалили. Спънах се още няколко пъти в дупките, оставени от конете, и се запътих към огъня.

Край огъня якутецът сваляше патиците от лодката; той я бе тътрал по сушата чак дотук. Семьон и неговият приятел нареждаха канчетата. Шамшурин и Геня издърпваха назад ведрото със зайците. Двама други ловци носеха от езерото вода, за да се приготви чаят за вечерята. Спящият ловец в колибата се събуди, размърда се в кожите, стана и падна. Приятелят на Семьон, който преди това му бе вързал краката, почна да се смее силно, а падналият якутец се развърза, стана спокойно от мястото си и тръгна към оня, дето се смееше, клекнал пред своите канчета. Той го вдигна във въздуха и каза: „Сега ще те хвърля в огъня, ти ли ме върза?“ А Шамшурин му каза: „Що ще го хвърляш в огъня, само да ни дими, хвърли го в езерото!“ „Тъй и ще направя“ — каза ловецът и понесе товара си към езерото. „Ще го хвърли ли?“ — попитах Шамшурин. „Ще го хвърли“ — каза якутецът, дето сваляше патиците от лодката. Бе ги свалил и обърна лодката близо до огъня, тъй че да я изсуши. Изчезнаха в тъмното, повече не се виждаха и не се чуваха гласовете им.

„Ходих на мястото, дето се биха конете — казах на якутеца с гумената лодка. — Затъвах в дупките до коляно!“ „Тук има страшни боеве — каза якутецът. — Знаете ли какви коне отглежда тайгата!“

„Глупаци коне!“ — каза един глас зад него.

Беше вързаният якутец. Той бе яхнал приятеля на Семьон и приятелят на Семьон направи три кръга около огъня със своя ездач за назидание, че му е вързал краката. Не беше го хвърлил в езерото, бе го отнесъл до брега, изтърсил го в тръстиките и оня трябвало да го пренесе обратно и да направи тия три кръга при пълна публичност. Семьон бе наредил канчетата и край тях бе разположил клони, та да тури отгоре им хляба.

Якутецът стоеше прав пред своята лодка и се взираше в тъмнината. „През лятото, каза той, наши ловци намерили в тайгата скупчено стадо коне. Недалеч от стадото лежал жребецът, целият в рани, някой го бил драл с нокти, ама го драл дълбоко, някъде се белеели костите му. Ловците помогнали на жребеца и все гадаели с какъв ли звяр се е бил, когато съвсем наблизо един от тях намерил убита мечка. Жребецът й бил пречупил гръбнака.“

Приятелят на Семьон каза, че ако и той живее в гората с двадесет жени, също ще се бие с мечката и ще й пречупи гръбнака; конят се е бил зарад кобилите си, сладка работа е. „Тебе, ако те срещне мечката, му каза якутецът с лодката, ще ти плюе в лицето и ще си замине.“ Той примъкна лодката си до огъня и седна отгоре й. За първи път го виждах да сяда, през цялото време се движеше непрекъснато, ако трябваше да свърши някаква работа, я свършваше на коляно, луташе се напред и назад, спокоен в движенията си, носен от своите леки нозе. Седеше той върху лодката, сякаш всеки миг беше готов да се изправи, и очите му продължаваха да се взират в тъмното, през огъня. „Излезе“ — каза по едно време той. „Де е?“ — попита го ловецът с вързаните крака. „Към горялото.“ Той говореше за другата, опожарена половина на тайгата. Аз също гледах натам, но в мрака не виждах нищо, само ниско разстланата бяла пара. „Два“ — каза пак по едно време той. „Нека излязат — каза му другият ловец, — те ще пасат до късно, ние сега да вечеряме.“

Говореха за зайците, излезли на паша; щяха да ходят после да ги бият по пасбището и по другите пасбища, пръснати из тайгата. Шамшурин се оплака, че нощем вижда зайците, но не вижда цевта на пушката си и никога не е убивал нощем. „Аз ги бия варени“ — каза Семьон и извади първия заек от ведрото. Той го тури върху клоните и почна да вади следващите зайци.

Нашата вечеря край огъня бе по един заек на човек, половин хляб, едно войнишко канче от супата с див лук, половин литър водка и по едно канче чай. Прекръствам се, призовавам бог да ми дойде на помощ и се захващам със заека. Ловецът върху лодката едва е отхапал от плешката, и се изправя веднага, прекрачва полегналия Семьон и отива в мрака. Чаках го с поглед да се върне и доста дълго се взирах. Той се върна отново, от плешката бе останал само кокалът и каза: „Нещо дойде, пи вода и се върна в тайгата.“ Седна отново на лодката, но все гледаше тъмнината и опипом си отчупваше, и също тъй опипом търсеше бутилката.

Ловците запариха отново чай, после пак запариха чай, почнаха да обсъждат кой ще спи в колибата и кой на открито. Семьон мислеше, че ще е най-добре тия, дето са правили колибата, да спят навън, защото не са направили добре сметката, колибата няма да стигне за всички. Шамшурин не вземаше участие в разговора, а стана, отиде в колибата и измъкна оттам една еленова кожа. Той я простря до огъня, излегна се на кожата и каза, че тая кожа не е волска, но ще му стигне, тъй както е стигнала и на прадедите му, първите руски заселници в Якутия. Няколко пъти вече бях слушал за тая волска кожа, донесена от заселниците. Шамшурин обаче мълчи, не ми казва нищо за кожата. Другите ловци си довършват водката. Семьон суче върви от сухожилия, за да ми ги подари по-късно. На мен ми предстои дълъг път, много дни ще има да скитам още, все на север, до океана, и там ще ми трябват върви от сухожилия.

Ловецът с гумената лодка и оня с вързаните крака се стягат за нощния си лов. Те обличат кожусите си, наедряват в кожите, запасват се, вземат оръжията и тръгват, но не през пасбището, а влязоха направо в тайгата и тъмнината ги погълна веднага. Част от ловците се вмъкнаха в колибата, канят ме и мене, но още е рано, не ми се спи, седи ми се край огъня да гледам тъмния масив на гората и светлеещото небе над нея. Най-отдолу е бяло от изпаренията, после е черно от тайгата, после е светло и звездно. На юг изгрява луната и почва да се търкаля ниско над хоризонта.

— Ей такава е била волската кожа. — Семьон ми показва сухожилие, тънко като конец. — С такава кожа са дошли заселниците, пра-пра-пра на Шамшурин. Кой знае и на Шамшурин каква му е кожата…

— И кръвта — добавя приятелят на Семьон.

Шамшурин е единственият русин сред тия якутски ловци. Коренът на неговия род е дошъл отдругаде, но цялото му стъбло е израснало и се е оформяло в Якутия.

Семьон ми разказва, че първите руски заселници дошли по река Лена, слезли на дивия бряг, дето се намира сега градът Якутск. Якутите веднага ги попитали какво искат и ония веднага извадили от лодките си една волска кожа. Те казали, че искат да се заселят тук, че не им трябвало много земя, а местенце, колкото хване тая волска кожа. Якутите се смели тъй много, че ги заболели коремите, подържали се за коремите и приели на своята земя тия весели хора с бради до поясите. Веселите хора с бради, щом слезли, седнали на земята и почнали да режат волската кожа на тънки ивици, ама съвсем тънки, че едва се виждат. Едни режат кожата, а другите теглят кожените ивици и ограждат мястото. Ограждали един ден, два дни, та чак на третия свършили и вътре останало бая място — това било мястото на сегашния град. Откъм реката не им стигнало, там турили пристан, а откъм тайгата вдигнали дървена кула за наблюдателница, тя и сега си стои в града — кулата на Дигин. Дървото на тая кула е тристагодишно и още не ще да изгние. Като си взели място колкото една волска кожа, заселниците си народили деца, децата им други деца и т.н.

— Най-после родили Шамшурин — намеси се приятелят на Семьон. — Родили Шамшурин, той излезе на лов в езерото Чопо, пет пъти си смени мястото в тръстиките, една патица не можах да застрелям заради него. — Той се хвърли върху Шамшурин, притисна го на еленовата кожа (Шамшурин изобщо не се съпротивяваше) и почна да му вика:

— Кажи, че пет пъти се мести из тръстиките!

— Пет пъти — призна си Шамшурин. Оня омекна, защото бе очаквал съпротива от страна на Шамшурин, и направи такава гримаса, сякаш бе пропаднал в дупка.

— Остави човека — му каза Семьон. — Нали те гледах през цялото време, стърчиш в средата на езерото, лицето ти свети като луна. Патицата, щом види тая луна да грее насреща й, веднага идва при мене.

— А, тъй ли! — казва му приятелят. — Нека ходят тогава при тебе глупачките! Да ходят при тебе да мрат, щом не искат да живеят при мене!

Той се свива при Шамшурин на топло и затваря очи, обърнат към огъня. Шамшурин примъква кожух и го завива. Оня се размърдва под кожуха и без да отваря очите си, възклицава: Ама да си имаш в гората двадесет жени, както коня. Добре е, казва Семьон, само че да не те среща мечката. А, Семьон, пита пак онзи, ама той, нали се мести пет пъти из тръстиките, място не може да си намери и от яд стреля гнуста. Всякакви ловци съм виждал, ама ловец да стреля гнуста с пушка не съм виждал. А, Семьон? Кажи, не се ли мести той пет пъти!

Пет пъти, съгласява се Семьон. Сега спи, утре нали ще стреляш опръстенени патици. Или пак само мъжки ще стреляш?

Всякакви ще ги стрелям, казва приятелят му. (На сутрешния прелет той наистина уби най-много патици, беше се обкичил с тях и лицето му наистина грееше като голяма луна, обкръжено от перушина.)

Шамшурин лежи по гръб до него, гледа небето и се усмихва. Огънят гори в полусъница, като че е обхванат също от дрямката. Семьон го разбутва, огънят трепва, събужда се, топлите течения разнасят искри над нас, пламъците се протягат и разсънени почват да осветляват отново нашия лагер. В колибата виждам да стърчат неестествено ботушите на спящите. Мястото ми в колибата е празно, кожата белее до вратата, скършените пушки си почиват наоколо. По небето съзвездията, скупчени едно до друго, вървят нанякъде, въртени от полярната звезда.

Стоял съм под звездата, казва Шамшурин, като продължава да се усмихва. След войната ходихме при един евенк в тундрата, там звездата стоеше точно над главите ни. Далече е то, в тундрата.

Истина ли е — пита Семьон, — че евенките са убивали бегълците от колимските лагери? Чувал съм, че който беглец минавал през тундрата, евенките го убивали.

Не вярвам, казва Шамшурин, евенкът е кротък пастир. Аз съм бил там след войната, ходихме да установяваме съветската власт, беше останал един от последните господари; беден господар, разбира се, няколко юрти и няколко стада елени заедно с пастирите, но все пак господар. Евенкът много се зарадва и ние му обясняваме, че вече няма да бъде господар, че има съветска власт, че той ще бъде председател на еленовъдния совхоз, и т.н. Обясняваме тия работи, раздаваме провизии и тютюн на пастирите, а на него подарихме ракетен пистолет. Той ни попита председател повече ли е от господар. Казахме му, че е повече, съгласи се, а след туй показахме на жителите един филм за революцията.

По времето на прожекцията евенкът изведнъж скочи — обстрелваха Зимния. Тука много се гърми, каза той, опасно е, я да минем по-назад. Той мина назад и другите също поотстъпиха и от доста почтително разстояние догледаха филма… Тъй последният северен господар бе приобщен към съветската власт и ви уверявам, че сияеше през цялото време и правеше много умели бележки кой трябва да се застреля и убеждаваше с високия си глас населението кои са добрите и кои са лошите.

Щом се прибрах в Якутск, седнах и описах цялата история, та да я пратя в московския вестник „Известия“. По онова време бях кореспондент на вестника. Пратих написаното и чакам да се публикува, но вместо публикация ме уволниха телеграфически за туй, че съм си правил шеги, като пращам подобно съобщение в 1950. Казах си на ума: „Известия“ да си гледа неговата работа, а аз тук да си гледам моята работа. (Шамшурин е депутат във Върховния съвет на Якутия.) Евенкът остана дълги години председател и совхозът му бе един от най-добрите на тундрата. Огънят отново задрямва и ни гледа през сивите клепки на своята пепел. Нови звезди се издигат над хоризонта, за да образуват нови съзвездия. Семьон тътре от колибата една еленова кожа и стъква огъня. Не обичам тундрата, казва той, много са пестеливи там на огън. Тундрата е гола като пета.

Те са същински деца — продължава гласно някаква своя мисъл Шамшурин. — Те мислят, че са поникнали в тундрата, че са семе, посято от северното сияние. Евенките са единствените, които твърдят, че северното сияние шуми и е пълно със звуци.

Но то не шуми, казва Семьон и разстила кожата, за да легнем. Шамшурин е съгласен, че не шуми, но възможно е евенкът да има по-остър слух и да чува туй, което ние не чуваме. Моят слух е добър, казва Семьон и отива да донесе вода, защото сутринта рано ще трябва да се запарва чай. До едно време дочувах подрънкването на ведрото, но после очите ми се затвориха, огънят продължи да грее някъде вътре в мене, голям като северно сияние, шумящ и звучен, и ронеше искрящо семе, за да поникнат от него евенки. Зад гърба ми е Ледовитият океан, тъмен и изпълнен с непроницаемост. Той ме побутва към северното сияние и за да не се опърля в него, се сепвам и отварям очите си. „Чаят е готов“ — ми казва Семьон.

Той се залавя отново с канчетата. Продължавам да лежа върху кожата и не мога да си представя, че тъй бързо е минал сънят ми. Главата ми е върху някаква мека възглавница. Обръщам се и виждам, че това са ботушите на Семьон. Той свалил през нощта ботушите си, сгънал ги тъй, че отдолу да останат токовете, отгоре им кончовете, и ми направил с тях възглавница. Откъм езерото се чува плискане на вода и шумно дишане — Шамшурин се мие. Кое време е, питам Семьон. Съмва се, казва ми той.

Ей сега тайгата ще започне да разсъблича мрака от себе си и ще се облече в светлина.