Йордан Радичков
Неосветените дворове (21)

8

Има такава птица!… България ще ми прости, че я пренасям заедно с един червен петел толкова много на север; изтърсих петела в снега, той почна да пляска с пламтящите си крила и да кукурига. Там, дето стоеше петелът, снегът се топеше от огнената му червенина, земята се стопли, набъбна, стана зелена и евенките се помъчиха да надникнат в тоя зелен остров с невярващите си очи. Не облякох България със слава, нито можех да я впрегна и да прелетя със звън и свистене с нея през тундрата, ами сам се впрегнах в нея и каквото можех, теглех подире си.

Сигурно е много лошо да се живее в свят без елени и тундра, ме питат евенките. Вероятно ние живеем много тежко в нашия свят? За да не ме упрекне някой патриотичен читател, ще си позволя да изложа тук част от онова, което нарисувах в снега пред тордохата, върху малкия зелен остров, дето петелът кукуригаше гордо. Щом петелът си свърши работата и прати кокошките в полозите да снесат яйцата си, турих една виместа крава и до кравата човек с ведро; човекът тъй дълго дои кравата и толкова много мляко надои, че очите на евенките се разшириха от учудване. Те хванаха един елен, Чиряев държеше рогата му, а един от неговите хора почна да търси под корема, намери каквото му трябваше и с много големи усилия надои мляко — с туй мляко можеше да се напълни един турски филджан. Еленът има дребно виме, мъхесто, почти скрито, за да се защищава от студовете. Ако той се пресели върху нашите топли ливади, ще се задуши от тяхната дъхавост. Ако евенките се преселят върху нашите зелени ливади, ще онемеят пред тяхната пищност, пред гледката на пламтящите жита, пред вида на прасковите и ябълките, розови като бузи. Но какво е розова буза?

Розова буза ли? Евенките са мургави, лицата им са прегорени от студовете, нарязани дълбоко, дори подобие на бузите не ще откриете върху лицата им, камо ли пък при това и розови. Залових се да обяснявам какво са бузите. Има хора с много големи бузи, като го гледаш, ще речеш, че тоя човек само това му е работата, да гледа бузите си; има други хора, дето поддържат върху лицата си млади бузи, свежи, цялото им здраве и самочувствие е изписано върху тях, ще се пръснат от здраве и самочувствие. Има притежатели на свенливи бузи, на уморени бузи, има бледобузи хора, а у някого изобщо не ще откриеш никаква буза, просто едно равно лице, без всякакви изпъкналости. Най-хубави са бузите у децата — изпънати, набъбнали, покрити с лек мъх, та когато ги освети слънчев лъч, започват да искрят. Те са като плодовете на нашата земя. Тогава ми хрумна, че ако смесим кръвта на елена с еленовото мляко, ще получиме розовия цвят… Смесихме и получихме. Съжалявах много, че не си запазих от ябълките, които носех от България, бях ги раздал из тайгата. Една южна ябълка щеше да стои много добре в тордоха̀та на евенките.

Но да продължа нататък. Човекът издои кравата и аз пратих на зелената ливада една жаба. Геня ми помогна да квакаме за най-голямо удоволствие на Шура, после турих до жабата един щъркел и щъркелът хвана това крякащо скандално животно, за да го отнесе на комина на къщата. Така постепенно строях България, турих лозя по баирите, тук и там пръснах кошери и бели кости, останали от историята ни, костите на деди и прадеди; Чиряевата жена изтри сълзите си, може би тя най-добре разбираше защо майките ни сядат понякога привечер на праговете, загледани към горите. Червени къщи и покриви, пътища, нажежени от слънце, че като стъпите бос, краката ви парят и в далечината въздухът трепти, стопен, от зноя, и се стича по топлата земя, за да не слънчасат скакалците се гмуркат из въздуха да се разхладят и задъханите пчели едва пренасят събрания мед. Но възможно ли е да е толкова топло? Разбира се, казвам на евенките, тъй топло е, че ако човек се съблече, пак трябва да търси сянката на някое дърво. Те обаче не вярват. Тогава аз им показах една снимка на децата ми. Те стояха голички на брега на морето и гледаха намръщено. Чиряев и Шура най-много се смяха на тая снимка. Чиряев ме помоли да им я оставя за спомен в тордоха̀та и я окачи между дивечовите кожи. Децата гледаха отгоре намръщено, залети със слънце; бяха като малък отвор към един непознат и далечен свят. (Виждам ги и сега как зъзнат голички там, в кожената тордоха̀, и будуват над спящите пастири и гледат как Шура им се усмихва насън.) По-нататък един запъхтян влак премина, за да ни хвърли дим в очите, и непознати пътници ни помахаха с ръце от прозорците. После заличих зеления остров, посипах го със сняг и направихме един снежен човек пред тордоха̀та. На Север снежният човек не е познат, кой би седнал да прави снежен човек сред големите снегове, дето затрупват цели жилища.

А на лов вашите ходят ли? — ме пита ловецът. Нашият човек също ходи на лов. Той взема пушката и едно куче и отива да убие заека. Кучето гледа да насочи заека към човека, заекът гледа да бяга по-далече от човека и цял ден се надхитрят в гората. Човекът стои на някой кръстопът, докато измръзне хубаво и повика най-после кучето от гората. Кучето го приближава гузно, не смее даже да го погледне в очите, защото измръзналият човек го ругае, както му дойде, с най-груби думи, та чак докато се прибере в селището си. Виновното куче мълчи из целия път, зъб не смее да обели, защото разгневеният човек може и да го ритне в слабините. Нашият ловец рядко донася лов, затова пък много разказва за разлика от северния ловец, който непрекъснато мъкне лов, но нищо никому не разказва.

Горе-долу това успях да пренеса от България пред тордоха̀та и много се затруднявах, защото почти всяка втора дума трябваше да бъде разяснявана на евенките. Мисля си, че нашият свят остана неразбран за тях или най-малкото им се стори свят, който не е добър за живеене, защото всичко в него е непознато и защото няма най-главното — елени и тундра. А вижте колко хубаво нещо е тундрата и колко хубаво нещо са елените!

Елените се бяха пръснали далече, далече на запад. Стадото се свиваше или разпускаше бавно, накъсваше се, събираше се отново и пощеше през снега ситния мъх. Чиряев повика кучетата, те се струпаха до краката му и той им говори нещо на своя език и им посочи с ръка стадото. Кучетата веднага се втурнаха с квичене край стадото и стигнаха чак до другия му край. Там те вдигнаха много голям шум, скачаха наляво и надясно, хвърляха се върху елените и животните отначало неохотно, а след туй вече с лек тръс тръгнаха към тордоха̀та. Кучетата все тичаха и квичаха и възвръщаха стадото, после го обиколиха отвсякъде, кръжеха непрекъснато около него и направиха жива ограда. Тия кучета бяха нещо като момчета за поръчки и вместо пастирите да си трошат краката и да възвръщат стадото, пращаха кучетата си. Посредством тях пастирите също тъй могат да задържат скупчени елените, да ги издоят, или пък да ги излавят, за да започне клането им. Те почнаха да ги доят и Зоо се намеси, за да хвърля ласото. Зоо беше най-якият от евенките. Хванатият елен се опитваше да го повлече подире си, но Зоо забиваше крака в земята и не помръдваше. Еленът също забиваше крака в земята и беше невъзможно да го отместите. Тогава Зоо тръгваше по ремъка към животното и улавяше здраво рогата му. Един от пастирите притичваше с канчето и клякаше, за да го дои.

Около петдесет-шестдесет елена се бяха отдалечили много, пастирите пратиха част от кучетата да ги върнат, но елените не послушаха кучетата и си останаха на мястото. Кучетата се върнаха и със скимтене се оплакаха, че елените не искат да се приберат. Данилович и един пастир впрегнаха една шейна и последвани от кучетата, заминаха да приберат стадото.

Те едва бяха тръгнали, когато един елен пресече пътя им и галопирайки, продължи да бяга през тундрата. Пастирите завикаха подир него, кучетата се помъчиха да го настигнат, но той бързо увеличаваше разстоянието между себе си и преследвачите. Еленът бягаше към далечните хребети, те бяха огрети от слънцето и блестяха ослепително в далечината. При нас времето бе сиво, там малко светлина бе паднала и примамваше очите. Животното пропадна в падина, появи се пак като някаква точка и изчезна. Чиряев каза, че еленът няма да се върне. Може би е усетил присъствието на друго стадо? Няма други стада тук, каза Чиряев. Нашето стадо е последното, което отива към лесотундрата. Този елен избяга с главата си, нещо е станало с главата му.

Пастирите ни разказаха, че понякога от стадото се отделя някой елен, сякаш нещо в далечината го зове, и повече не се връща. Това са самотни елени, най-често те стават плячка на вълците. Евенките се мъчат да предугадят кога някое животно се кани да избяга от стадото и да се запилее само из снежната пустош. Ако забележат предварително, те колят животното, но не винаги успяват да открият кой се готви да стане беглец. Това не е умопомрачение, а може би някакъв вик, останал от времето, когато стадата са се разхождали без човека. Обикновено бягащите животни са едни от най-добрите елени в стадата, в повечето случаи едногодишните елени. Старите елени не бягат никога. Евенките имали случай, когато такъв елен увлича подире си по двеста или триста глави добитък. Тогава настъпват трудни денонощия за пастирите, те се пръскат из тундрата и започва гонитба на дивото. Още по-лошо е, ако се появи виелица и ако е започнала полярната нощ. Чиряев би ни разказал за търсенето на безумни елени, но — нека влезем в тордоха̀та да пием чай и да ядем димящо месо.

Огънят пламтеше в тордоха̀та, Шура седеше в скута на майка си и ние отново насядахме върху кожите, за да чуем разказа на Чиряев за безумните елени. Чиряев работеше бързо с ножа, загледан в отвора на жилището си, дето се изцеждаше димът.

Те тогава също тъй седели, вечеряли в тордоха̀та и огънят също тъй горял, когато чули навън пищенето на кучетата и удари на еленови рога. Сред стадото настъпила паника, било нападнато от вълци. Елените се бранели, защото северният елен има отлично оръжие, но вълците също тъй нападали стръвно, защото били гладни. Те успели да разпръснат стадото и отделили част от животните. В паниката еленът обезумява и страхът вече носи гибел за него, защото вълкът тогава е по петите му, а оръжието на елена е на челото му и хълбоците остават незащитени.

Навън във виелицата пастирите едва не били стъпкани от обезумелите елени. Понякога просветвала луна и се скривала, като прожектор, само колкото да подсили ужасната гледка. Евенките почнали да гърмят във въздуха, почнали да викат и да пращат кучетата в различни посоки и с това още повече объркали кучетата, та те само се въртели край тордоха̀та и скимтели безпомощно. Тогава пастирите взели своите ласа, всеки хванал по два елена и с по два елена всеки тръгнал в различна посока да търси избягалите животни. Чиряев вървял много тогава, като пътьом се прехвърлял от единия елен на другия, все срещу виелицата. Снегът се движел по земята като река, не се задържал на едно място. Отначало евенкът чувал гърмежите на другите пастири и им отговарял с гърмежи — така те се ориентирали и поддържали някаква връзка помежду си. Но после той престанал да чува гърмежите и също тъй престанал да гърми.

Вървял дълго и по умората на елените разбрал, че трябва де се върне отново в лагера. Той се върнал назад, но виелицата пак го посрещнала в лицето. Обърнал се на другата страна, за да подложи гръб на вятъра, но вятърът отново хвърлил сняг в лицето му. Умореният Чиряев сметнал, че изобщо не се е обръщал, а само си е помислил да се връща назад, затова обърнал елените и тръгнал. Сега вече вятърът го биел в гърба, значи, той се връща в обратна посока. Минало доста време, докато той съгледа някаква светлина във виелицата. Препуснал с елените и се чудел защо така неохотно животните вървят към светлината, която сигурно е лагерът им. Но тази светлина не била лагерът им, бил някакъв каменен стълб, с ледена шапка на върха. Тази ледена шапка просветвала и бляскала студено. Чиряев я отминал, като продължил да си мисли за лагера, и понякога само се спирал, за да гръмне във въздуха, но никакъв отзвук нямало от неговите изстрели. Чиряев не се безпокоел, само бил много изморен. Той знаел, че е вървял срещу виелицата и сега тя го бие все в гръб — значи, той се връща в същата посока и ще излезе на лагера.

Може би той е вярвал много в неговата близост, защото го видял още веднъж в тази нощ. Когато вярваме в нещо продължително, то става осезаемо за нас. Ако вие мислите настойчиво за някаква каруца, дори чувате трополенето на колелетата й, или пък ако мислите настойчиво за локомотив, то вие ще дочуете неговата свирка. Тъй и Чиряев, като мислел напрегнато за лагера, го видял за втори път, само че сега лагерът висял във въздуха, на височината на неговите очи.

Чиряев се изплашил: той разбрал, че халюцинира. Северните халюцинации са едни от най-страшните. С Геня се намесваме в разказа, за да припомним историята с техника на един всъдеход, загубен край Тиксѝ. Тази история ни разказа Флавиан Попов на път за полярната станция, той сам ръководел акцията за спасяването на техника, били пратени много всъдеходи и доброволци летци излетели със самолети, за да търсят из околността. Стручков от ледовото разузнаване ни бе казал тогава, че приземяването на тия самолети на доброволците представлявало страшна гледка за очите: те се приземявали на пистата ребром, изправили едното крило срещу вятъра и опирали земята само с едно колело. Но техникът не бил намерен. Той се върнал след шест денонощия сам и разказал, че се въртял все край Тиксѝ, съвсем близко, но че се бил лутал из снега, защото се доверил на вятъра, надявал се, че посоката на вятъра е една и съща, все от север на юг. При северните виелици движението на вятъра е въртеливо, лъкатушно, внезапно, неустойчиво. Техникът на няколко пъти зървал Тиксѝ, но все не успявал да стигне до него. После той видял Москва с високите й здания и тогава едва разбрал, че халюцинира. Спасил го океанът. Човекът стигнал брега, тръгнал все край брега и брегът го извел в Тиксѝ. Той видял складовете на електрическата централа, попипал стените с ръце, стените били истински; видял къщата, дето ние спяхме, попипал стените и с ръце и стените били истински; и хората, които го срещнали, били познати и истински. Тъй се спасил тогава техникът. Флавиан Попов го прегърнал и костите на техника изпращели истински — значи, това бил той.

Чиряев разказваше, че видял лагера във въздуха, но като преминал още малко напред, лагерът пропаднал долу, под краката му, в някаква падина и той още повече повярвал, че вече се завръща, защото лагерът им наистина бил в падина, за да се защищава от вятъра, и до него се отивало по един склон. Склонът бил същият и пастирът се спуснал по него, но намерил в дъното само голям леден къс — някакво замръзнало езеро, изметено от снега, блестящо. Над него била северната звезда, далечна, студена и мигаща, тя прозирала едва-едва през виелицата. Но тук не можеш да се ориентираш по звездата, тя е точно над главата ти, тук светът няма посоки, а само човекът има своята посока. Аз си представях как тая северна Мона Лиза е гледала Чиряев и двата елена, забита горе високо в северните небеса, представях си и Чиряев, който напразно е търсел посоката сред виелицата, като се е опирал на изменчивия и непостоянен вятър. Но как тогава да запомниш пътя, изминат от тебе, и как тогава можеш да го възстановиш, като избикаляш преспите, внезапните прорези, като се катериш по хълмовете. Като вървиш, казва Чиряев, като вървиш, ще стигнеш!

Той тръгнал отново и вървял, без да слуша вятъра, а слушал вътрешния си глас. Вятърът обикалял отвсякъде, опитвал се да го спре, побутвал го отзад, удрял го отстрани, мъчел се да го обърка, студен, противен, някакво чудовище кой знае в какви тъмни утроби родено и пуснато на свобода в полярната нощ! Но Чиряев не слушал чудовището, а само вътрешния си глас и тоя глас го отвел при един бензинов бивак, строен в тундрата преди няколко години. Преди няколко години Русия разхвърляла из северните области бензинови запаси, та когато всъдеходите или хеликоптерите останат без гориво, да търсят тия биваци и да вземат храна за моторите си. Чиряев ударил един варел и варелът казал: бум-бум! Ударил друг варел и другият казал: бам-бам! Той обходил всички варели и голямата шейна, с която те били докарани, и всичко било истинско. Той познавал този бивак и по него се ориентирал за посоката. Чиряев бил отишел много далече от лагера, всъщност през цялото време той само се бил отдалечавал. Едва тук разбрал колко е уморен и колко е гладен. Той нямал никаква храна в себе си, затова отсякъл рога на единия елен и се подкрепил със сока от този рог, а после потеглил пак на път. Вятърът се помъчил отново да го обърка, северната звезда прозирала понякога и го гледала с мистичното си око, тя била единствената свидетелка на лутаниците му.

Вятърът обаче не успял да го заблуди втори път, защото Чиряев повече не му вярвал. То е също като променливия и неустойчив хаос на света, където се добирате до целта само ако изоставите хаоса и не се облягате на изменчивата му посока. В противен случай целта е само халюцинация, която човек разрушава с приближаването си. Когато тундрата обезумее, каза Чиряев, тя се сърди, ако някой върви право и иска да стигне някъде. Безумната тундра не обича никакво движение, иска само тя да се движи. Но Чиряев се движел из този безумен мозък и стигнал някакъв хълм, където отсякъл единия рог и на втория елен, подкрепил се с него и гърмял няколко пъти. Вместо изстрели той чул лай на кучета и скоро елените навели муцуните си, за да подушат топлите кучешки муцуни, и всички заедно се спуснали в лагера; макар че лагерът не бил там, а пак една лъжлива падина. Туй били кучета, преследвали вълците, пръснати из тундрата, и пресекли случайно пътя на Чиряев. Но с кучетата му било по-лесно, те много по-добре от човека се ориентирали и воден от тях, евенкът се завърнал в коженото си жилище, където другите вече размразявали избитите вълци, за да дерат кожите им.

Ето как човек може да се полута из снежната пустош, докато ние доим кравата, косим дъхавата трева, жумим на горещото слънце, или пък правим снежен човек пред червената тухлена тордоха̀, а петелът се разхожда важно около снежния човек и го гледа с кръглото си око, и пчелите спят зимния си сън. Ето как два еленови рога могат да ни спасят от глад, докато в нашия южен свят ние трупаме цели купища зимнина и се ослушваме зад баирите да видим откъде духа вятърът, та дори за тая цел сме натуряли ветропоказатели в големите градски тордохѝ. И най-после, ето как тоя разказ на Чиряев ще подсети Петро за бензина и ние ще тръгнем да търсим бензиновия бивак и след половин ден ще се доберем до него и ще напълним всички резервоари на машината от тая пуста бензинова станция. Това бе най-странната бензинова станция, каквато съм виждал през живота си. Една огромна шейна, теглена от два всъдехода, е преминала много път и е оставена в пустотията, за да може някога някой нуждаещ се да продължи по-нататък пътя си посредством нея. Хората от тундрата са горди с тия бензинови станции, доволни са просто от гледката им, за тях това е присъствието на цивилизацията. Самите руси са горди и сам Петро вярваше, че тук след години всичко ще бъде кръстосано и много лесно ще се преминава от единия до другия край на тундрата, както на времето с конски впрягове са преминавали из Южен Сибир пощенските коли и заточениците.

Чиряев потупва варелите, подритва тежките плазове на шейната, за него това е цяла Русия, застанала неподвижно и тежко върху северната земя. Яж и пий! — казва той на машината и машината яде и пи и ни понесе отново през тундрата, през снеговете й през Кунга̀, за да настигне пастирите, които връщаха отлъченото си стадо, и подтичващите кучета… И най-после да стигне пак нашата тордоха̀!

Ние с Геня казахме вече: нашата тордоха̀. И като се отдалечавахме от нея и едва я забелязвахме в снега, пак казвахме нашата тордоха̀, и нашия Чиряев, и нашия ловец. Нашата Шура се премяташе в снега, дребна като северна бреза, една педя човече, и се мъчеше да ни помогне да видим на кой хълм точно живее онзи старец, дето южните деца го наричат дядо Мраз, и ми се струваше, че това дете почти повярва, че северните елени ще стигнат до нас, чак до България, впрегнати в шейната на дядо Мраз, за да донесат подаръци за децата и детинщини за възрастните… Шура се научи да казва кукуригу и като подскачаше в снега, казваше кукуригу на глупавите кучета, които я гледаха глупаво в очите.

Наоколо тундрата беше приветлива, жива, подвижна, постоянно изменяща се, ту хвърляше сняг, ту блясваше в слънце, също като човешко око — тъй жива и хубава. Време само за лов, каза ловецът. Време да стреляме гагарки, казахме ние.

Гагарки ли? — питат учудени ловецът и Чиряев. Гагарки, казваме ние, и някоя северна кокошка, ако можем да я открием къде се е сгушила или ни излезе късметът да попаднем на ято. Те почнаха да се смеят, че се стягаме за езерата, дето се гмуркат гагарките. Сериозните ловци не ги бият, не си струвало да се хабят патроните за тези дребни птици, пък и месото им ужасно много мирише на риба, то дори мирише повече на риба, отколкото самата риба. Но ние с Геня тъй много бяхме навити, че и оръдие да имахме, щяхме да го теглим на ръце през тундрата, както на ръце са теглили оръдията Суворовите войници, и пак щяхме да гърмим и да докажем на тоя северен свят, че сме единствените му господари.

Но докато приготовлявахме патроните и елените около жилището стояха обърнати към нас, сякаш за да ни покажат красотата и величието на своите рога, се появиха черни гъски. Те летяха ниско, полетът им бе плавен, сякаш съчиняваха някаква песен и я пренасяха с гъвкавата си верига на юг. Ловецът клекна между елените и стреля. Първата птица се блъсна в невидимата преграда на изстрела, другите веднага възвиха с викове: оу! оу! оу! — а кучетата се втурнаха с квичене подире им. Любопитен елен пристъпи към убитата птица, подуши я и се обърна, загледан към нас — защо тази небесна троха се отрони, за да остане между гърбиците на тундрата!… Ловецът взе гъската и я привърза на колана си.

Птицата лети сама към ловеца, казва ни той. Истинският ловец никога не гони птицата, той само я чака. Седнете пред тордоха̀та и до довечера ще имате купища птици. Чиряев му даде един от своите елени, за да замине с него към лагера си. Той отказа да върви с нас, по пътя щял да преглежда капаните за писци. С елен по-леко пътувал, нашата гърмяща машина не му се харесваше особено, той се притесняваше в нея.

Попитах го кога ще пристигне в лагера си. Утре щял да бъде вече там. И в тъмнината сам ли ще пътува? Че какво значение има тъмнината! Мракът не може никога да влезе в човешките очи, за да се боим от него, еленът е млад и пъргав, а и тундрата е хубава, спокойна, тя е като въздишка. Той беше истински номад и ако останеше някъде повече от един ден, се боеше да не израснат корени на нозете му и да не може повече да се движи. Премествай се и се търкаляй — каза ни ловецът на сбогуване… По-късно ние го срещнахме още веднъж, той все така се преместваше и се търкаляше из тундрата, за да не пусне корени.

Все пак ние с Геня продължихме да се разпалваме, че по едно време словата ни почнаха да приличат на Стефенсонови локомотиви и отвсякъде се вдигаше пара от надуване. Всичко щеше да бъде много добре и щяхме да покажем властта си над тундрата, ако на Данилович не му бе хрумнало да ни припомни как си стояхме на мокрия сняг край езерото и пиехме голия чай, а всъдеходът ни дремеше заедно с Петро във водата и как писецът няколко пъти идва да ни се смее, че ако Данилович не бе ходил да го гони с пушката си, кой знае какви оскърбителни думи щеше да произнесе по наш адрес. Надутите ни слова поспаднаха, но ние не се отказахме от намерението си, а се спуснахме към Кунга̀ да бием гагарки. Чиряев остана. Няколко елена се бяха струпали край него и гледаха как разсича със сатър един елен върху снега и как Шура пренася насечените късове в тордоха̀та.