Йордан Радичков
Неосветените дворове (26)

2

На острова се сприятелихме с хужирския шаман. Той ни развеждаше да ни покаже забележителностите на Олхо̀н, неговите селища, платата и пасбищата му, неговите гори и прочутата Шаманска скала, дето едно време пещерата й е била храм. Шаманът бе един от най-старите жители на селището, неговият баща също бил шаман, както и дядо му. Но не сме ние шамани, казваше ни той, истински шаман бе дядо ми. Някога те живеели оттатък Байкал, в непроходимите гори на Сибир — непроходими за човека и проходими за бога. В тия гори постепенно почнали да проникват външни хора, шаманската вяра се разклатила и местните жители решили да минат на юг и да потърсят място за ново заселване. Като че пред тях вървял шаманският бог и ги водел право към Байкал, а когато стигнали до брега, те спрели озадачени — как ще преминат тая вода и къде ще ги изведе водният път.

Водният път ги извел на Олхо̀н.

Сега шаманът, наследник на истинските шамани, доведен от своя бог на Олхо̀н, дои рижата си коза, подпрял с чело задницата й, или шие цървули, или седи върху парче козя кожа пред къщата си и съзерцава с едното око Байкал, а с другото око високите тревисти хълмове, изпълнени със загадъчни гънки. Аз съм тук на сушата, каза ни той, като ни изпращаше на риболов в Малко море (островът разделя тук Байкал на Голямо и Малко море), аз съм тук на сушата да ви дочакам и нищо лошо няма да ви се случи. Ходихме с Геня с рибарите в Малко море, ловихме странни риби — тънки като пръчици, кръгли и плоски, или пък розови риби, напомнящи донейде топка — само две очи върху топчестата глава и опашка колкото на попова лъжичка. Рибарите ги хвърляха обратно в морето, като отбираха само омула. Доближавахме стръмни брегове, надвиснали застрашително над нас, излизахме иззад скалите на открито и ни срещаха високи вълни, но нищо лошо не ни се случи. Други кораби, карани от момичета, ни пресичаха пътя и питаха нашите не е ли много голям екипажът им и не биха ли дали част от екипажа и на тях и нашите рибари с удоволствие ни даваха. Но нищо лошо не ни се случи и пак се върнахме на сушата и хужирските кучета ни посрещнаха и ни заведоха при шамана.

Той не бе сам. При него имаше някакви хора, дошли от съседно селище да благодарят, че бил излекувал техен близък човек. Шаманът седеше върху парче козя кожа и гледаше съсредоточено билото на хълма, гледаше го тъй, сякаш тоя хълм бе турен срещу Хужир специално за неговия поглед. С Геня го питаме как лекува своите болни и всякакви болести ли лекува. Всякакви, казва ни шаманът и непознатите хора също казаха, че той лекува всичко. Но за да се излекува болният, той трябва да вярва. Дядо му, големият шаман, му бил казал, че ако болният вярва, ще оздравее, ако не вярва, то тогава никой не може да му помогне. Ако човек не вярва в бога, той никога няма да види бога.

Казвам му, че душата понякога може и да повярва в бога, когато е много смутена или когато е много разбита, но разумът не иска да вярва това, което душата иска да свие на топка в сърцето ни, разумът го разпръсква, както се разпръскват и ей тия бълхи край нас… Ние седяхме в двора му, огрени от късното есенно слънце, наоколо ни подскачаха бълхи, дребни, плоски и съвсем черни — кучешки ли бяха, кози ли бяха, дявол ги знае… В тундрата аз например веднъж повярвах — в една тордоха̀ на евенки беше това — и зърнах шаманския бог, краката му се мярнаха в отвора на тордоха̀та и после той се плъзна по кожата, а кучетата го изпратиха със скимтене.

Бог е един, каза шаманът, кръстосал ръце на гърдите си. Бог е един, религиите са различни; може и да го има, може и да го няма — не трябва да говорим. Трябва така да живеем, все едно, че има бог. И ако не вярваме в него, да бъдем честни — е, това е вече самият бог. Вярата е като кладенеца, различни хора пият от нея, а водата в кладенеца винаги си остава една и съща.

Той надълго ни говори за очите, които ни гледат, и също като евенките твърдеше, че човек не трябва да се скрива, вратите на човека трябва винаги да са широко отворени, всеки може да надникне в него и всеки да се увери, че вътре е чисто и светло. Един убил и затворил вратите си, заключил ги с тежки ключове, но нечии очи веднъж надникнали през ключалката на тоя човек и видели вътре в него тъмнина и страхотии. Сам човекът бил измъчван много от тъмнината и страхотиите в себе си, но не посмял да разтвори вратата да нахлуе в него светлина. След смъртта си той бил изгорен върху един хълм, но никакви искри и никакъв пламък нямало, а само черен дим, който не се издигнал нагоре и се разстлал ниско по земята. Тревата станала тъмна, добитъкът минавал по нея, помирисвал я и отминавал. Понякога там се спирали дребни бикове и се биели. Те можели да вървят дълго време съвсем кротко, но щом стигали това място, се обръщали един към друг и почвали да се бият и не един хълбок е бил разпран на тоя хълм.

На Север гробовете на шаманите са във въздуха, по дърветата. Там вятърът ги люлее, валят ги дъждове, зиме ги засипва сняг. Шаманът на Хужир не иска да бъде погребан в дърво, нито да бъде закопан в земята. Аз гледах, каза той, как закопават хора в земята. В земята е много тъмно, студено е и много е тежко човек да лежи дълго в тая тъмна дупка. Трябва да минат години, докато се изкачи на небето. Аз съм казал след смъртта ми да направят клада на хълма и да ме турят на кладата. Огънят леко и бързо се издига към небето и заедно с огъня и аз леко и бързо ще отида нагоре.

През оградата надничат съседи и влизат в малкия двор. Те сядат също като шамана, подпрели гърбове на къщата му, и гледат хълма; по билото вървят кафяви крави. Съседите веднага казаха, че на билото е по-хубаво, там е високо, вижда се далече, цялото Малко море, и Шаманката също се вижда, и Голямото море оттатък. Високо и открито е, ветровете там са по-силни, те ще разпалят бързо кладата и ще вдигнат бързо човека във въздуха. По-хубаво е там от тая мрачна и мокра земя, чисто е там и приветливо.

Белезите, оставени от кладите, никога не навяват тъга. Гробищата с могили са винаги тъжни. Разказваме на хужирци за Братск. Братското езеро е потопило много земя, цяла европейска държава лежи на дъното му. Много хора са издигнали голямата стена, тя е толкова голяма, че като вървите по нея, ви се завива свят и човек започва да изпитва някакъв страх. Част от водата изтича свободно, тя тръгва отдолу, извисява се над бреговете, бие се и се пени високо над тайгата и с гръмотевичен трясък пада надолу. Хвърлете варел в нея, варелът лети, като че е изстрелян от оръдие. Хвърлете железен лост, той засвистява и лети нагоре към небето, блъснат от страшната струя. Това езеро е почти като Байкал, само че Байкал няма отвор, откъдето да изтича и да видим колко голяма е силата му. (Като си спомням за земята, залята от Братск, веднага си спомням и зелето на якакитци, онзи малък къс земя, тъй трудно откопчен от тайгата. Огромни усилия на северни хора да се опитоми парче заледена земя и огромен размах на Братск, за да се потопи цяла Швеция, опитомена земя.) Част от хората, вдигнали тая гигантска стена, са останали завинаги в братската тайга. Братското гробище е едно от най-тъжните, каквито съм виждал някога. То е разпръснато в нозете на огромни лиственици, дърветата стоят строго и неподвижно и само много високо се вижда как се люлеят плавно клоните и свисти вятърът. Долу е тихо, тревисто, буйната растителност се хвърля веднага върху прясно разровената земя, гладна за прекопана земя, изяжда я бързо и се издига нагоре, пъплейки по могилите, скривайки кръстове и пирамиди. Никой не се грижи за това гробище. Властите давали големи суми, идвали хора, престоявали няколко денонощия и бягали обратно в кипящия живот на стената. Хълм там няма ли? — ни пита шаманът. Няма хълм, казваме му. Ако имаше хълм, беше по-добре тия хора да са на хълма. Но те пак ще се издигнат. Те ще тръгнат със соковете на гората и всеки от тях ще стигне върха на своето дърво. В земята ще останат само белите въглени на костите им, защото, където човек е направил нещо, там е останал и въглен от неговата кост… Моите кости ще бъдат черни.

По улицата нашата хазайка развява анцуга си — идва да вземе рибата, която носим от морето. Намокрихме ли се до кости? — пита хазайката. Намокрихме се, казва й Геня. Тая проклета риба как да я сготвя днес? Оха, казва Геня. Предната вечер тя пържи, пържи в тигана, натуря солена сланина, натуря планини от дафинов лист и бахар, тъй че след третата хапка могат спокойно да ви откарат в болницата. Пак ли оха? — учудва се хазайката. Пак оха, казва Геня. Ако в Арктика ние ядяхме само еленово месо, тук, на Олхо̀н, прекарахме само с риба. Олхо̀нци отглеждат много добитък, но ядат предимно риба.

Нашата хазайка отново си развя анцуга по улицата, като стискаше рибите за опашките. Услужливите кучета тръгнаха подире й, за да я изпратят по пътя.

Шаманът ни казва, че докато човек е жив, той подпира с гърба си своята къща, той влиза в нея и излиза от нея, къщата стои висока почти колкото човека. Но когато човекът си замине, къщата се натъжава, тя почва да се смалява, смалява се, смалява се, също като мехура на рибата, и след време от нея остава само малка могилка, а подир още време и могилката пропада и всичко става равно, сякаш нищо не е имало преди. Той подкърпва своята къща, кове и замазва, а от другата страна жена му вече белосва, за да може слънцето, като се вдигне над Олхо̀н, да я забележи. Сивите къщи са неприятни за окото на слънцето, белите къщи са хубави, слънцето все тях гледа.

Трудно бих нарекъл къща това жилище. То по-скоро бе някакъв разкривен сандък, обкован непрекъснато от своя стопанин. През отворената врата се виждаше нар, печка и ниска маса. В края на масата едно направо замазано в стената стъкло разкриваше оттатъшния свят на Хужир и някакво малко парче гора. Когато с Геня стояхме прави, къщата стигаше до раменете ни.

Животът също тъй се поддържа, ни казва шаманът, както и къщата, хората го подкърпват, замазват го, белосват го, за да е по-светъл, а като си заминат при дедите, идват други хора и продължават да поддържат живота, затова той не остарява, не става купчина, той не е мехурът на рибата, изваден на сухо. Животът не може нито да загине, нито да се възпламени. Шаманът например бил виждал как една къща се възпламенила и цялата се издигнала в небето — само пепел останал на мястото, където била стояла. Понякога и къщата може да изгори като човек на клада; то рядко се случва, но се случва, разбира се, това са странни къщи, които искат да умрат преди стопаните си… Има ли у нас такива къщи, пита ме той.

Има и у нас такива къщи. Разказвам на хужирци, че веднъж изгоря една къща, голяма колкото техният рибен комбинат, дето осоляват и пушат прочутата риба о̀мул. Една селянка имала много кокошинци в курника и решила да опърли кокошинците, защото те плъпнали и из къщата й. Тя влязла с един факел, натопен в газ, и щом влязла, курникът веднага пламнал. Кокошинките изгорели и се възнесли на небето, но и курникът се възнесъл. До курника имало един сламник, пълен със сено за зимата, като видял сламникът как курникът се възнесъл, пламнал и той с цялото си сено и също почнал да се възнася. Къщата, подпряна до него, помислила, помислила и също тъй пламнала. Аз я видях как пламтеше, какви стихии е имала в себе си, как бучеше със своите пламъци, а селяните тичаха и хвърляха по някоя кофа вода. Керемидите, нажежени втори път, почнаха да гърмят и да се пръскат, та народът се отдръпна да не загине някой. Народът се отдръпна, но през туй време съседните къщи почнаха да се нажежават и да се готвят и те да отидат заедно с огъня. Тогава се втурнаха всички, взеха да облепват къщите с мокри черги, къщите димят и изпаряват веднага водата, но селяните веднага им турят нови черги и хвърлят вода върху чергите — студена вода, вадена от кладенците, — та дано охладят желанието на къщите. Цяла нощ се води борба между селяните и къщите — къщите искат да пламнат също като човек, когато много се разгорещи и иска да направи нещо безумно, а хората ги обливат с вода и ги загръщат в коравите кълчищни черги, за да охладят безумието им. И ги изстудиха постепенно, усмириха ги, оставиха ги при себе си. Те бяха все праведни къщи, все кротки и смирени селски къщи, просто да се чудиш как изведнъж близостта на огъня ги изпълни с безумие.

Тая история, допълвана с академически фрази от Геня и доукрасявана на места от него, направи много силно впечатление на хужирци. Те огледаха околните къщи, притулени една зад друга или надникнали една над друга, за да могат да ни виждат. Къщите обаче нито тръгнаха, нито се разместиха, а съвсем кротко си стояха по местата и димяха с комините си също като кротки човеци, насядали да попушат.

А има и къщи, които по много странен начин отказват да служат повече на човека, да му дават своя подслон и своята топлина. На село ние имахме една много стара къща, в нея живееха дядо и баба. Тая къща помня от най-ранното си детство, в нея съм се родил. Тя бе висока и стара, стръмно каменно стълбище водеше за втория етаж, дето живеехме. На първия етаж живееха бъчвите с виното, живееха картофите, туршиите и всички видове духове, каквито човекът е успял да измисли. Горе на балкона живееше кучето и понякога и аз седях горе, на последното стъпало, и дори и сега, като се обърна назад, виждам едно малко момче с бозови панталони и червена фуражка как седи и наблюдава улицата, а кучето с железен нашийник побутва с муцуна момчето и то се търкулва надолу по каменните стъпала; после се появява дядо ми: най-напред той наби хубаво кучето и чак после дойде да види раните ми. Раните съм забравил, но като се обърна назад, все виждам себе си, съвсем малък с тая червена фуражка, и кучето, клекнало зад гърба ми. Тия стъпала бяха страшни през зимата. През зимата се заледяваха и нашите гости повече слизаха на задник по тях — где можеш да удържиш краката си по хлъзгавия лед, щом се докоснат до леда нестриганите свински цървули, и веднага политат надолу, та човек по никакъв начин не може да догони краката си и ги настига едва когато се забият в снежната пряспа, натрупана до къщата. Пак от тая къща съм падал от прозореца надолу с глава, без нищо да ми се случи, и пак там тичах и пищях, а един въглен се бе залепил на челото ми и също пищеше. Ето го и белега на челото.

Ами как тъй се е залепил там въгленът, ме питат хужирци и разглеждат белега, а шаманът каза, че белегът ми бил хубав. Ами че големите деца взели живи въглени, наредили ги покрай къщата и всеки въглен покрили отгоре с по една шумка. Те чакали да се зададе бабичката Велика и да тръгне боса по въглените; като стъпи на един въглен, да се опари, после да подскочи и да стъпи на друг въглен и там да се опари и като почне да я пари и той, да подскочи и да завика: ох! ох! Но вместо Велика аз тръгнах бос по тия пръснати шумки и почнах да викам, после се спънах и паднах, та челото ми изгърмя върху камъните; то, разбира се, не бе се ударило върху камъните, а върху един въглен и той, подлецът, веднага се залепи и почна да гори челото ми. Пищя и тичам, та право в обятията на Велика, дето ме плашеше с пазвата си. Тя каза: господ да ги убие! — и тръгна да бие децата, но не стигна до тях, защото нагази в пояса на въглените и почна да танцува и като потанцува малко по тях, се върна обратно; пък и децата вече се губеха в ливадите… Така си живеехме ние в тая къща, после баща ми направи нова къща и там останаха само старите. Една нощ дядо и баба спят и в просъница баба чува нещо да се срива; ако сте чували пролетно време, когато снегът почва да се топи, как понякога се хлъзга по покрива на къщата и с тътен се сгромолясва до стената — ето такъв шум се чул и баба побутнала дядо и му казала — нещо падна май. Дядо казал, че е паднал снегът от покрива, и двамата пак заспали. Разбира се, никакъв сняг не е имало, защото това е било през лятото. По едно време дядо пита: А бе не ти ли духа на тебе? Баба казала: Духа ми. Ами иди затвори тогава прозореца! Ще го затворя, казва баба и става да затвори прозореца. Няма го прозореца! — вика тя. Как тъй го няма! — пита дядо и също става. Ами няма го ни прозореца, ни стената я има! Брей! — казва дядо и вижда, че наистина ни прозорецът е там, нито стената. Преди да си легнат, всичко си било на мястото, а сега ни прозорец има, ни стена. Нощвите си стоят, печката си стои, както са си били винаги, само стената зад тях я няма. Погледнали дядо и баба надолу и видели, че стената била паднала. Къщата си отива вече, казал дядо, време е май и ние да си отиваме. Не е хубаво къщата да си отива преди стопанина. Баба също казала, че не е хубаво, по-добре е първо стопанинът да си отиде, па после да си отиде къщата… Така старата къща отказа да служи повече и в мазето й останаха да живеят само духовете.

Тая работа, казва един от хужирците, някой дух я е направил. Кога човек спи, духът не спи. Той е съборил стената. Ние имаме тук един дух, горе на платото, винаги обръща колите със сено. Не е минала кола със сено, без да се прекатури. Ние с Геня не вярваме, че горе на платото има някакъв дух и че само това му е работата да седи там и да преобръща сеното. Него може и да го има, може и да го няма, ни казва шаманът, както ни бе казал и за бога, но ти живей тъй, все едно, че го има. У нас най-много ги има на Шаманката. Човек с добри уши може да ги чуе как свирят.

Не зная колко са ни добри ушите, но решихме да видим тая прочута Шаманка. Тя се издига на самия бряг на Байкал от източната страна на селището. Това е една висока и стръмна скала, трябва много опитност, за да се изкачите на нея. Бурятите се катереха бързо, тия дребни и жилави хора се катереха като котки, всяка издатина им беше позната и ние с Геня едва ги следвахме, понякога ги губехме от очите си, та трябваше някой от тях да се връща и да ни показва пътя. От върха на скалата се вижда далече на запад, бреговете постепенно се стопяват и остава само тънка ивица вода. На изток от нея се възправя гол хълм, иззад него слънцето излиза като иззад прикритие, за да блесне в очите на шамана, седнал върху тая висока скала. Тогава шаманът тръгва надолу заедно със слънцето и преминава с него през пещерите, които те наричат храмове. Някога това са били богати храмове, но на мен ми се струва, че тия влажни и тъмни дупки са диви и неудобни места за молитва. Те бяха изпълнени с някаква мрачност и вятърът също тъй мрачно виеше около тях, като че наистина тичаха непрекъснато духове. Може би човек, изповядващ шаманска религия, харесва тъкмо такива места за уединение и размисъл. Лично аз харесах повече една дълга и наклонена поляна срещу скалата. Рижа коза вървеше по поляната и макар да стигаше до коляното ми, бе много важна и официална, напомни ми руска официантка от московските ресторанти: на нея даже нозете й попукваха, сякаш стъпваше с токчета. Тя само веднъж ме удостои с поглед. Със суровото мляко на такива рижи кози едно време в моя край лекуваха туберкулоза.

Поседяхме на поляната, попушихме, всеки мълчеше и гледаше пред себе си. Не зная кой какво е виждал пред себе си, аз виждах само Байкал — тъмен на запад, студеносив оттатък Хужир, яркозелен пред Шаманката и самата Шаманка изглеждаше зеленикава в своето отражение. Тук и там се раждаха пенести вълни, подскачаха, подскачаха и издъхваха, за да се появят на тяхно място нови. Облаците над нас вървяха в посока, обратна на вятъра, и бурятите ни казаха, че подир малко вятърът ще стихне съвсем и ще смени посоката си.

Може би ние щяхме да поседим още и да посъзерцаваме Шаманката и Байкал, ако не бе се появил пак синият анцуг на нашата хазайка, за да ни каже, че рибата е готова и че нашият хазаин бил прекатурил сеното, та трябвало да го товари отново и чак сега се прибрал в къщи. Попитахме я къде е прекатурил сеното. Дето всички го прекатурват, каза ни тя, горе на платото. Ето виждате ли, казаха ни веднага бурятите. Там всички си обръщат сеното.

Ние отидохме при хазаина и преди още да го попитаме, човекът веднага призна, че прекатурил сеното. Почнах да оглеждам отново хълмовете, купчините гора, дългите сенки и стадата — ту скрити в сенките, ту осветени от слънце, — и небето, по-скоро белезникаво, отколкото синьо; всичко бе застинало и изглеждаше далечно, далечно в прозрачния въздух. Може би тъкмо това е място за шаманска религия и не случайно водният път е извел преселниците на Олхо̀н.

Макар че те все още се боят от Олхо̀н.

Те се боят от сушата и предпазливо вървят по нея — малки, дребни хорица, господари на дребен добитък, — тътрят се нагоре-надолу по острова и очите им не могат да погълнат изцяло тая възвисена суша, втвърдена в странни гънки, която потопява в Байкал ту скалисти нозе, като че каменни великани са потопили краката си до глезени; ту тревисти дъги, спуснати предпазливо до водата, или тънки пясъчни ивици, изпъстрени със следи от копита. Привечер тази част на острова дълго време стои неподвижна в собствената си сянка; и селища, и хора стоят неподвижни в сянката; само Байкал светлее в далечината и огъва лъчите на спускащото се слънце, но сенките на неговите високи брегове започват да гонят лъчите на изток, също като пастири, подкарали светли стада пред себе си, и когато и тия слънчеви стада преминат, настъпва тъмнината. Дори прах не остава след тия слънчеви стада. Тъмнината се доближава до къщите, сенките на умрелите също се доближават до къщите и самият Байкал в тъмното върви на пръсти по пясъка или се блъска в скалите, като стене от удара. В тъмнината всичко се доближава до нас и го чувствуваме по-осезателно. Денем страхът може да излезе на улицата, може да му хрумне да се разходи из гората или да се полута из пасбищата. Но нощем той също се бои да остане навън, затова се промъква тихичко, без да вдига шум, и стига да напрегнем слуха си, можем да го чуем как диша в къщата на бурята.