Йордан Радичков
Неосветените дворове (16)

3

Няколко дни не можем да излезем от Тиксѝ. Стручков щеше да ни води на ледово разузнаване до осемдесетия паралел, почти под самия нос на Северния полюс, но времето не беше летателно. Тиксѝ затвори мрачната си врата за всички самолети. Корабите постепенно се прибираха в пристанището. Тундрата лежеше на една крачка от нас, покрита с мъгли и нов сняг. Един хеликоптер трябваше да ни пренесе над нея и да ни остави в стадото на някои еленовъди, но хеликоптер не можеше да лети поради мъглите, в които дремят скритите хълмове. Арктическите ветрове се лутаха някъде из океана, за да съберат повече студ и чак тогава да нахлуят върху сушата и да изметат всички мъгли и да сковат реките.

Единствената просека за пътуване в тия няколко дни бе към полярната станция на остров Муостах, океанът бе тих, тъй че с катер можехме да стигнем до станцията.

Флавиан Попов пристигна с два ботуша; той тъй ги крепеше, сякаш пренасяше светите икони на острова. С него беше и едно младо момче, заето с дълга замръзнала риба. Докато катерът си проправяше път между корабите в залива, Флавиан Попов все търсеше удобно място за своите ботуши и все му се струваше, че там, дето ги е оставил, едва ли ще им бъде удобно, та като помислеше малко, ги местеше отново, за да ги премести пак след това; хич и не подозирах защо толкова много се грижи за тия ботуши.

Пум-пум-пум, носеше ни катерът все по-навътре и по-навътре. С Геня излязохме горе, за да гледаме океана. Всъщност това бе Лаптево море. Както континентите са разделени на държави, тъй и океанът е разделен на морета дотук е еди-кое си море, после еди-кое си море и т.н. Лаптево море бе мътно, крайно неприветливо и съвсем слабо солено. То цялото димеше в пари и тук и там само разкриваше голямата си повърхност. Не мога да кажа, че беше много гостоприемно, излезе насрещен вятър, задвижи мъглите или по-точно започна да ги премества от едно място на друго, надигнаха се вълни и катерът трябваше да почне да се кланя повече, сякаш да спечели милостта на вълнението. Сушата се скри, остана само неприветливото море, което плискаше вода в очите ни. Трябваше да потърсим завет, затуй слязохме отново долу. Момчето режеше замръзналата риба, а Флавиан Попов се занимаваше със своите свети ботуши. Той измъкна от тях две бутилки спирт и се похвали, че едва ли някой на пристанището се е сетил, че в ботушите има спирт. Момчето с рибата каза, че никой не се е сетил и няма защо да се сеща, тъй като всички пренасят спирта в ботуши. То е нещо като правило през сухия режим и ако видиш, че човек носи два ботуша вместо раница, то знай, че пренася спирт. Тъй е било винаги, каза Флавиан Попов, петнадесет години съм в Арктика, все тъй е било.

Флавиан Попов е бил и във вътрешността, на партийна работа, но напуснал там партийната работа и се върнал отново на Север. Той много обичал футбола и играел ляво крило. Ако сте забелязали крилата, па и цялото нападение, падат винаги повече от защитата и Флавиан често се търкалял по игрището. Но той станал член на бюро и на едно заседание било решено да не участвува повече във футболния отбор на града. Какви са били мотивите? Флавиан каза, че мотивите били смешни — не може един член на бюро да тича подир футбола с къси гащета и да пада по игрището. Това е партиен работник, който ръководи, който изнася беседи, той държи речи пред толкова много свят и ето че жителите на града ще отидат на стадиона и ще видят същия Флавиан Попов как тича по къси гащета, рита другите, а и него също така го ритат. Който не е играл топка, той не е ритан. Как тогава жителите на града ще гледат на тоя ръководител. Една година, казва Флавиан, гледах тъжно игрището, после напуснах града и се върнах пак в Тиксѝ, защото в Тиксѝ всички са равни.

Ако човек поживее повече на Север, ще разбере как всяка граница между хората е изличена. Представям си, ако съм във вътрешността и мина по улицата с два ботуша и една риба под мишница, целият ми авторитет ще отиде по дяволите. Вътрешността много държи на тия работи, а тука никой не ти гледа, защото всички носят ботуши, всички чистят преспи, всички работят, всички търсят изчезналите през зимните бури. Флавиан Попов е председател на района, а районът на Тиксѝ е голям колкото България. Ако човек изчезне на сушата през полярните нощи, Флавиан организира експедиции за спасението му, както и ако някой изчезне в океана. През една нощ буря откъснала някаква баржа. На баржата имало двама човека и те били отнесени в океана. Флавиан взел един специалист да изчисли скоростта на вятъра, скоростта на морските течения, силата на бурята и да определи в кой квадрат се намират отнесените. Специалистът изчислил всичко това и определил квадрата. Оставало само летците да излетят с хеликоптера и да приберат отнесените. Верен ли е квадратът? — попитал Флавиан. Верен е, казал специалистът. Щом е верен, казал му Флавиан, тогава ще тръгнеш и ти с летците. Ако не намерите баржата в този квадрат, ще бъде най-хубаво да скочите в океана и да не се връщате на сушата. Ще скоча, казал човекът и се качил на хеликоптера. Хората били намерени и прибрани.

Човек не може да се загуби в океана.

Лодка! Лодка! — извика момчето със замръзналата риба.

Излязохме отново горе, за да видим лодката. Какво може да прави една лодка толкова далече от сушата? Това бе един тромав, недодялан съд. Двама човека гребяха неравномерно, движеха се пред нас, но щом ни зърнаха сред мъглата, обърнаха лодката си и почнаха да се отдалечават от нашия курс. Контрабандисти ли са, защо бягат от нас? — попита Геня. Не са контрабандисти, каза Флавиан, макар че са малко контрабандисти.

Мъглата ги скри от нашите погледи. Момчето със замръзналата риба каза, че те ще почакат в мъглата да отминем и после отново ще продължат да гребат подире ни. Те също отивали на полярната станция, защото работят там. Но нали е далече, как с лодка ще отидат дотам? Не е чак толкова далече, за един ден ще стигнат. Един ден от острова до сушата и един ден от сушата до острова, бая гребане пада, ще си скъсаш жилите от гребане, но си струва да преминеш този път, особено на идване.

Това са момчета полярници, които прескачат тайно на сушата. На сушата се намират момичета, те идват да потърсят женската топлина и да съберат топлина за дългата полярна нощ. Тогава вече няма как да се идва и на острова се живее с разкази и възпоминания, а щом ледовете се отдръпнат и слънцето подобно блудния син се завърне отново на небето, то тромавата лодка пак започва своя рейс, като върви бързо към сушата, тласкана от нетърпеливи желания, и върви бавно към острова, претоварена от преживелици.

Винаги щом стане дума за полярници и за полярни станции, съм си представял като на кино как свири виелица, премества планини от сняг, а полярникът върви право срещу виелицата, за да стигне до полярната апаратура, преглежда я, взема необходимите сведения, записва си, макар че виелицата отвсякъде го блъска и хвърля сняг в очите му, и тръгва отново, за да предаде необходимите сведения… И помен нямаше от тия представи.

Преваля слаб сняг, почти лапавица, мъглите се поразместиха, за да ни покажат дървения фар на острова. Островът беше съвсем малка чертичка и крепеше върху себе си фара и две къщи. Муостах е дълъг сто и петдесет метра и е широк тридесет — наистина педя земя. Върху тая педя земя живееха девет полярници, началникът на станцията с жена си и седем млади момчета. Две от момчетата ние задминахме по пътя си, останалите бяха на острова и ни чакаха, за да ни покажат къде трябва да спрем катера. Никакво пристанище, никакъв кей, само пясък и канари. Върху пясъка бе изтеглена една малка лодка. Нашият катер спря далече от брега, момчетата нагазиха във водата да ни посрещнат и доста дълго стояхме до колене във водата, докато се сетим, че можем да говорим и на сушата.

Бяха все брадати момчета. Светли, с едри бради, и самите те едри, сякаш са били подбирани за гвардейци. Пазете се от прегръдките им, защото костите ви ще почнат да пукат! Те се заканиха, че ще изтеглят нашия катер на пясъка, ще му разбият витлото и ще ни оставят при себе си да ядем прочутата им оха. Оха ли? — пита Геня. Оха, оха! Един от полярниците вдигна малката лодка и я пусна във водата. Наблизо беше опъната мрежа и лодката трябваше да я прибере или по-точно да прибере от нея рибата.

Лодката бе тъй малка, че изглеждаше като паница. Геня веднага поиска да се качи заедно с полярника, но всички казаха, че лодката едва ще издържи един човек, камо ли двама. Геня винаги искаше да опитва от всичко, качи се и той в лодката — всъщност едната му половина беше в лодката, а другата му половина се мокреше в океана. Ще потънете! — викаха полярниците. Няма да потънем — викаха от лодката и почнаха да събират мрежата. Мрежата натежа и през бордовете почна да плиска вода. Геня се заоглежда към сушата, но полярникът не обърна никакво внимание на тревогите му и продължи да събира мрежата. Криво-ляво двамата се добраха до брега и докараха риба, посрещнати от нашия международен възглас: суха задница риба не яде!

Тръгнахме към по-голямата къща. Пясъкът се смени с камъни и между камъните видях цветя. Виреят ли тука цветя? Виреят, разбира се, вижте колко много цветя имаме. Откъснах едно. То бе голямо колкото лайкучка (всички бяха толкова големи и съвсем бели), но твърдо, без всякакъв мирис, сякаш бе направено от млечно стъкло. И стъблото бе също тъй твърдо и гладко. Цветето е като човека — щом някъде открие земя, макар и най-дива, то пониква на нея, пръска семената си, други семена поникват от тях. Откъснах няколко цветя да си ги имам за спомен, но по-късно ги погубих по пътищата. От България също тъй си бях взел някои работи, както и от Москва, за да ги закопавам на тайни места из Сибир, но всичко разтрих по пътищата и никъде нищо не успях да скрия; цветята на Муостах също затрих.

Преди да влезем в къщата, домакините поискаха да разгледаме острова им. Виждате ли фара? Той целият е построен от дърво и всичкото дърво е взето от острова. Но нали на острова не расте никаква гора! Гора не расте, но тя идва, носена от морските течения, и се събира тук на брега. С тази гора те се и отопляват. От северозападната страна се виждаше струпан дървен материал, вълнението го блъскаше в брега и се мъчеше да го изхвърли на сушата. Тия дървета бяха пътешествували дълго, бяха се лутали из океана, докато най-сетне стигнат до острова и оставаха скупчени край него… А този камък е най-големият на острова, тука е най-високата му точка, а вижте тук как леко е наклонен… те ни показаха наистина всичко от сухия си двор, ограден от вода.

Къщата, в която влязохме, бе ниска, едноетажна, с голяма дневна. Геня отиде веднага в кухнята, за да разпита как ще се приготви охата, и после надникна в апаратната и пипна всички апарати. Аз лично не разбирам нищо от апаратура и благоговея пред всичко, което мига, звъни, щрака равномерно или рисува с писеца си тайнствени криволици. Благоговейно разгледах апаратурата, тя все си мигаше, щракаше или рисуваше криволици, без да ни обръща никакво внимание. В Якутск в един научен център тъй стояхме пред някаква въртяща се машина за изучаване йоносферата и Северното сияние и бяхме учудени, че тя се върти все тъй от 1930 година, без да спре нито за миг, и от 1930 година натрупва в стоманената си памет живота на далечните небеса. В полярната станция апаратите следяха по петите движението на ветровете, тяхната скорост, влажността на въздуха, количеството на валежите, станцията държеше под око един голям къс от Арктика, Свързваше се с други станции, предаваше на арктическите центрове своите донесения, изготвяха се прогнози, карти, схеми, по които по-късно се изготвяха маршрути на корабните кервани, гадаеше се времето, пускаха се или се спираха самолетите, корабите се викаха в пристанищата.

Северният живот от пръв поглед изглежда разпокъсан и хаотичен, разпръснат в големите пространства, но човек постепенно започва да свързва нишките на човешките усилия, открива постепенно единството на това съществование; полярниците ще пратят своите донесения на сушата, за да ги ползуват мореплавателите, авиацията за ледово разузнаване ще излети на север, за да търси керваните на корабите и керваните на ледените грамади, да определи скорост и посока на движение и да предотврати тяхното сблъскване. Стручков ще разпалва старата си лула и ще чертае върху картата, за да направи невидимото видимо. Присъствието на полярната станция прави също тъй видим за човешките очи и този къс от света.

Полярниците имат една много голяма дневна. Маса за храна, билярдна маса, печка и книги. Една от най-ценните библиотеки, каквито съм виждал някога, бе тази полярна библиотека. Ако тук живееха робинзоновци, те биха се трудили от сутрин до вечер, както се е трудил първобитният човек или както се труди животното сред природата, като едва му остава време за сън. Но полярниците не са робинзоновци, не отглеждат добитък и растителност, не избиват дивеч и не си шият дрехи, не измислят отдавна измислената игла, нито отдавна измислената брадва. Времето тук тече най-хубаво сред книгите и може би тъкмо тук може най-добре да се оцени стойността на книгата. Възможно е от тия момчета да излязат прочути инженери, философи, мислители. В тъмнината на дългите полярни нощи сред скования от ледове океан те се ровят в прашната памет на книгите, пътуват на юг с тях, ровят се в другия свят, дето хората са тъй много натъпкани един до друг, че постоянно се блъскат един друг или постоянно се застъпват един друг и непрекъснато един на друг се извиняват. Цивилизованият свят е направил големите си библиотеки, но тия библиотеки стоят като храмове. Храм на книгата, храм на иконите, дето сред празните стени витаят религиите, храм на речите, храм на питиетата. Те съответно имат и своите имена: библиотека, църква, парламент, кръчма. Една книга на острова е и библиотеката, и църквата, и парламентът, и кръчмата. Полярниците ни казват, че животът тук е немислим без книгите и без билярдната маса. Билярдната маса за тях е като разходка по улица „Горки“ в Москва, дето очакваш нещо хубаво да ти се случи, дето стоиш край зеленото сукно и гониш топките пред себе си, те потръпват от допира и се разпръсват, като всяка от тях търси да се скрие в дупката; но ние ще я извадим пак и пак ще я поставим върху сукното, за да я подгоним с щеката.

Полярниците играят много съсредоточено и мълчаливо. В стойката им има нещо, което ми напомня московски бродвеевци — виждал съм ги тия момчета да стоят подпрени тук или там и да ви пропуснат да минете под височината на погледа им. Може би за тях ние сме същите тия малки търкалящи се топки. Брадите се навеждат над масата, брадите се смеят, брадите гледат недоволно топките или се замислят за дълго, тъй дълго, че и Флавиановото лице също става замислено.

Рибята чорба е готова и докато ядем прочутата полярна оха, разговаряме за работата. Полярниците сключват договори за три години. Те са обикновено от вътрешността на Русия, завършват институт и идват в Арктика, мамени от романтика и приключения. Храната и облеклото тук са безплатни, затова те оставят спестовните си книжки в Москва и заплатата им за три години се натрупва в тоя заветен град. Подир три години те получават шест месеца отпуск и безплатен билет за пътуване, в която точка на страната поискат. След три години работа и размисъл на Север започва един чуден живот, който стига чак на юг до Крим и после на север до Ленинград, и после пак в Москва, в Москва, та докато угоената спестовна книжка стане тъй мършава, че стопанинът и някоя сутрин, преуморен от светски живот, сам той, изтощен и измършавял като спестовната си книжка, ще вземе отново романтичното решение да се върне в Арктика. Почти всички са се връщали повторно в тоя студен, негостоприемен и пустинен Север. Разбира се, човек трябва да е роден за Север, казва Флавиан Попов. Северът обича мъжествения човек; той нарича южните хора женски човеци. Женският човек обича да седи на зиданата печка и да размишлява шест месеца в годината, както само един русин, покачен върху зидана печка, може да размишлява. А за какво той размишлява, това и сам бог не знае, дори самият русин едва ли подозира за какво размишлява в топлата унесеност на печката.

Те още не знаят дали ще се върнат отново. Магнетизмът на материка е силен, понякога, разбира се, човек може да се откопчи, да се търкулне на север, да се полута вътре в себе си и един ден, без да усети, да се види отново залепнал върху големия магнит на материка. Това ни казват брадатите, застанали неподвижно над изстиващата полярна оха.

Те ни изпратиха в тъмното и дълго ги виждахме след туй как ги залива светлината на фара. Имах чувството, че сме били на свиждане при войници, часът на свиждането е минал, ние се връщаме в цивилния залив, а войниците отново застават на поста си сред невидимия арктически хаос, за да го направят видим за нас, за нашите кораби и за нашите самолети. Ако ние няма да летим, предупреждението идва от тия най-първи постове срещу времето, те са открили нещо, което ще пресече пътя ни, затуй трябва да го изчакаме да отмине и едва тогава да излезем в чистите небеса. Тези хора се занимават с летящото време и ни предупреждават кога трябва да плаваме или да летим в летящото време.