Йордан Радичков
Неосветените дворове (10)

9

Три събития вълнуваха Алдан:

Китаецът Ли, почти в самия център на града, отглеждал свине. Скандална работа — да се отглеждат свине в самия Алдан, там, дето се добива само злато, там, дето са изкопали планини от злато, златният град да позволи по улиците му да се разхождат свине. Лично аз никъде не видях свиня. Алдан е един много тих и приятен град, ограден отвсякъде с бреза, брезата бе златна в късната есен и се чуваха кукуриганията на петли. Тия кукуригания се сриваха от двата хълма, по които бе пръснат градът, и звучаха великолепно. Но жителите не се занимаваха сега с петлите, нито с последните багри на есента, а говореха, че не може да се отглеждат свине в златния град, там, дето в касите са лежали самородни късове по четиридесет килограма. Историята със свинете съвпадаше със скандалната история на китайски студенти, които бяха хулиганствували на граничната станция Наушки, бяха пикали по перона и бяха посрещнати в Пекин с плакати като защитници на марксизма. Алданци не намираха нищо марксическо в туй, да пикаеш на перона на някоя гара. Право да си кажа, и аз не намирах нищо марксическо в тая история. Тъй или иначе, китаецът Ли нямаше право да отглежда свине и да търгува с тях и алданските жители смятаха, че свинете трябва да бъдат изклани, а ако властите не бъдат достатъчно категорични, то самите алданци ще свършат вместо тях тая работа.

А че можеха да свършат тая работа, нямаше никакво съмнение… Второто събитие, за което се говореше много, бе приумицата на някакъв алданец. Тоя алданец се прибрал съвсем трезвен в къщи, някъде около полунощ, и изнесъл на улицата транзистора си. Турил транзистора на добре осветено място, отброил петдесет крачки и почнал да стреля по него. Настанали съседи, излезли на улицата, попитали го какво прави, а той си пълнел пушката и им обяснил, че ще застреля радиото. За какво ще стреля радиото? Просто ще го застреля, от петдесет крачки, съвсем честно ги е броил крачките, и ако някой не вярва, може да провери. Някои проверили и наистина човекът честно бил отброил крачките. Попитали го тогава дали стреля радиото, защото някой произнася по него някаква реч, с която да не е съгласен, или за нещо друго, подбудите му от политически ли са, или от личен характер. Човекът обаче не казал нито дума, а продължил да стреля. Тия, дето питали за речта, се отказали, защото по радиото се разнасяла музика, тъй че нямало защо да се хвърля каквото и да било съмнение върху алданеца. Междувременно пристигнала в навалицата и жената на алданеца и обяснила, че се били скарали в къщи и мъжът казал, че ще отиде да застреля радиото. Той продължил да гърми, сума ти патрони изгърмял, но радиото все си свирело. Народът се трупал на няколко крачки зад него и никак не можел да си обясни защо тоя човек е изнесъл радиото си и го разстрелва. На алданеца му омръзнало да гърми, затуй отишъл близко до радиото и го застрелял почти в упор. То веднага млъкнало. Тогава той казал на жена си: хайде! — и двамата се прибрали в къщи.

Алданци много коментираха тая история и повечето от тях бяха на мнение, че това е скандално, че ако всеки алданец реши да изнесе навън радиото си и да почне да го разстрелва, докъде чак може да се стигне. Не, в никакъв случай това не може да остане така, макар че те сами не знаеха какво трябва да се предприеме, защото свинете на китаеца бяха по-друга работа. Тъй или иначе много се говореше за това.

Третото събитие беше влизането на един златотърсач в женската баня. Златотърсачът си купил водка от магазина и очевидци разказваха, че изпил водката пред вратата. Но това, изглежда, не му стигнало, защото се върнал и си купил още едно шише водка. Но второто шише не му се пиело пак до вратата, затуй човекът си тръгнал по пътя и като минавал покрай банята, му хрумнало да влезе, да си допие, да се напари хубаво и след туй да се прибере. Казваха, че той и друг път се отбивал в банята. Но тоя ден банята била за жени. Златотърсачът влязъл направо в потилнята. В старите руски бани има едно парно помещение за изпотяване. Това са наредени стълби от долу до горе и при всяка по-горна стълба парата става все по-гореща. Който има слабо сърце, седи на най-ниското стъпало, който има силно сърце, се изкачва нагоре.

Златотърсачът седнал в средата на парата и почнал да си отпива от водката, но по едно време съгледал около себе си голи жени и голите жени също тъй го съгледали. Те се удряли с брезови пръчки по гърбовете и на други места. Когато съгледали златотърсача, изпуснали брезовите пръчки, надали писъци и се втурнали нагоре по стълбите. Тия дървени стълби стигат чак до тавана и човек целият се скрива в гъстата пара, но под самия таван парата е почти нетърпима. Лично аз съм опитвал и трябва да ви уверя, че там дори не може да се диша. Останалите жени, като разбрали каква е работата — че мъжът е влязъл в парното помещение, — веднага избягали нагоре по стълбите, но веднага отгоре се надали писъци, защото горе наистина няма как да останеш — или ще ти се пръсне сърцето, или ще се задушиш. Между двете злини жените избрали по-малката и слезли, та се настанили някъде по средата, насядали там и почнали да говорят различни думи на златотърсача. Не вярвам думите им да са били много прилични, но на златотърсача, изглежда, му било хубаво от топлата пара, па си имал и водка човекът, та си отпивал от водката и също тъй разговарял с неприлични думи или подлагал на критика телата, или пък казвал по някой и друг комплимент, защото виждал почти всичко, макар че било леко забулено с пара. Па може би парата го е правела още по-фантастично. Златотърсачът даже почнал да хвали себе си, че се бил сетил да се отбие в женската баня, такъв хубав залък не всеки ден се случва на човека, а жените му казали да се задави с тоя залък. Той обаче не се задавил, ами си отпивал и по едно време чул, че отвън го викат мъжки гласове, че е дошла милиция, че са се събрали мъжете на жените, дето са вътре, и тежко му само да си покаже муцуната. Той помислил, помислил и казал, че няма нужда да си показва муцуната, щом като го чака такава неприятна история, а който иска, да заповяда в банята.

Ще заповядаме, казали мъжете и милиционерът, но щом жените чули, че всички мъже заедно с милицията ще влязат вътре, още повече се разпискали и казали, че само да посмеят да си покажат очите, ще им опарят очите с вряла вода. Ами щом имате вряла вода, тогава попарете тоя пияница! Лесно е да се каже, но откъде вряла вода! Вряла вода нямало, жените само плашели.

Навън почнали да коментират, че не е хубаво в такъв град да няма милиционерка. Ако имаше милиционерка, то тя веднага може да влезе в банята и да арестува пияницата. В Москва например има жени милиционерки. Да, ама Алдан не е Москва. Не е Москва, разбира се, мигар в Москва мъжете влизат в женските бани! Правителството ще те хване за ушите и не вън от банята, ами чак вън от града ще те хвърли. Ако пък това е било по времето на Сталин, чак в сибирския лагер ще те натикат! Хубаво, че е минало това време! И т.н., и т.н… Оня отвътре, като разбрал или по-точно като усетил с някакви свои сетива, развити само у пияните, че наближава времето да го измъкнат, почнал да реве на ония отвън: Братци, като лебеди са, братци, като лебедовите хълмове са! Лебеди, братци, ама какви лебеди, туй злато, дето го копаем в Лебедово, пукната копейка не струва!… Аз почвам да се изпарявам.

Той обаче не успял да се изпари.

Златотърсачът работел в златните мини на Лебедово и може би затуй всичко сравнявал с Лебедово и неговите хълмове. По-късно минах през Лебедово и през неговите замръзнали рудници, които се впиват дълбоко в голите лебедови хълмове. Два пъти годишно над тия черни хълмове прелитат ятата на черните лебеди, за да отидат на юг или да се завърнат отново в делтата на река Лена. Тия годишни прелети са дали и името на хълмовете.

Ето какво се бе случило преди нашето пристигане в центъра на ленското злато, но то не пречеше автовлаковете да продължават да откарват на юг копринените торби със злато.

Самото злато течеше от всички посоки към касите на алданския златен тръст. Тия каси много ни мамеха. Светът дълго се е изтребвал за злато, може би си струва човек да види тоя страшен метал, затворен в страшните каси.

Есента все тъй обсипваше със злато околните хълмове, сякаш брезата изтегляше със соковете си злато от земята и изковаваше своите листа. На разсъмване те ми изглеждаха още по-златни, после изгря слънцето, всичко заискри на неговата светлина и градът дори се изпълни със странни блясъци. Нощните разкази за златотърсача в женската баня, за оня, дето си стрелял от петдесет крачки транзистора, и китаеца Ли отстъпиха, пропаднаха или се разсеяха в странната мекота на въздуха. Гласовитите петли продължаваха да пеят с гърмящите си гласове и дори ми се струваше, че тия петли също тъй са изковани от злато и стоят някъде скрити под дървените стрехи, невидими за очите. Тъй си мислех, докато отивахме към алданския златен тръст, но щом влязохме в огромните здрачни коридори, златната бреза и златните петли, изковавани нощем и тайно от златотърсачите, веднага изчезнаха и на тяхно място се появиха железните решетки, охраната, железните врати, изкачвания и слизания по стълби, наляво и надясно, наляво и надясно, докато на края забравиш кое е ляво и кое дясно, и в дъното охраната ще стори път, ще се въртят ключовете в огромните секрети, за да ни пропуснат в желязната стая.

Не беше съвсем светло в тая желязна стая. Желязото ми се стори мрачно, студено и неприветливо като философ, който знае много тайни, но ги крие зад челото си. Как да надникнеш зад туй чело, като навсякъде погледът се удряше в него, без да се плъзга. Сетих се за очите на якутските ловци. По техните очи всичко се плъзгаше, нищо не можеше да се задържи в тях; тук погледът залепваше, без да прониква.

Тук проникваха само ключовете. Звън, скърцане на панти, почти като в пиеса от Шекспир, и върху рафтовете се показаха копринените торбички със злато. Торбичките също бяха сиви и клечаха в здрача. Всяка от тях по четири килограма. По-долу бяха тавите, пълни със злато.

Извадиха и празни тави и в тях почнаха да изсипват злато от торбичките. Ето това злато е от не знам коя си драга, то е по-ситно и с малко по-тъмен цвят. Ето това злато е от Лебедово, а това тук, по-едрото, е от не знам кой си поток. Нямаме много големи късове в момента, но този къс, виждате ли го, два килограма и половина е. Вдигнете го, да видите!

И ето че аз държа самороден къс ленско злато, тежък два килограма и половина. Той дори не беше бляскав. Имаше в него нещо от тъмната непроницаемост на желязото, в което беше затворен, имаше студенина в самия му цвят и сам той тежеше неестествено за големината си, леко удължен, някакво подобие на конска муцуна. Туй ли е златото? — питам. Това е златото. Миналата седмица изпратихме самороден къс четиридесет килограма. Значи, туй е златото! Малко мрачно ми изглежда. То си е малко мрачно. Заравям пръсти в златния пясък, почвам да ровя тоя пясък, но той е тежък и пръстите трудно си играят с него. Това не е пясъкът, с който сме свикнали да играем край реките. Тоя пясък е тежък и непривичен за ръцете. После пак вземам самородния къс, защото домакините навярно искат да запомня това парче злато и все ми го пъхат в ръцете.

В подобни случаи човек се насилва все да сравни; човек изобщо има голяма слабост към сравненията. Хрумва ми изведнъж зелето на Лома̀ко. Ами че тоя самороден къс пет пари не струва пред зелката на Лома̀ко от Якакѝт, дето бе отсечена с големия нож, дето се бе пукнала, защото цялата се бе превърнала на сърце и сърцето й много я е напирало отвътре, и дето ние всички я ядохме в оная зелева градина и си казахме, че Якакѝт ще мирише на хубав борш през зимата.

Предната вечер един алданец, златотърсач, ни беше разказал, че по времето на войната той плавел злато с дядо си из потоците, за да могат да купуват брашно срещу него, и че брашното било почти на цената на златото. Имало и периоди, когато дори срещу торба злато не можеш да купиш шепа брашно, защото все пак злато може да се извади от тая земя, но жито или ръж — нито едно зърно. Като не можели вече да разменят плавеното злато, те тръгнали из горите да събират стланик. Не зная какво е стланик, та алданецът ми обясни, че стланикът е стелещо се иглолистно растение и ражда орехи. При глад тия орехи могат да се ядат, макар че по-скоро залъгват глада, отколкото да нахранят. Тъй че хората могат да построят цял град от злато, заедно с улиците и оградите, и коловете на сградите да бъдат златни, и гърнетата върху коловете да бъдат от злато, и да си измрат за една кора хляб или даже за един орех от стланик. Той обеща, че ще ни донесе стланик.

Та като гледах златото, из главата ми се въртяха алданецът и зелето, на Лома̀ко, и Сергей Кузмич с празните корени, и тясната просека в тайгата, дето трябва да стане на нива и да роди. Шекспировият театър затваряше вратите си със скърцане и стържене, гърмяха отново касите, щракаха ключовете, произнасяйки тайнствени заклинания в ключалките, и ние тръгнахме по обратния път. И трябва да си призная, че вървяхме по обратния път, а пред очите ми беше все това злато, студено и непроницаемо, неговият цвят почна да добива влажен оттенък, а знаем, че мъртвото не може да има влажен оттенък. Всеки случай то ме преследваше из всичките коридори, та трябваше да се питам на прага, като съм видял толкова много благороден метал и съм си играл с него, дали вече съм станал по-благороден.

Автовлаковете продължаваха да откарват злато, като че возеха чакъл, и брезентовите им гюруци плющяха на вятъра; хълмовете бяха все тъй осеяни със златна бреза и изковаваните нощем и тайно златни петли кънтяха по алданските улици. В ниските и сенчести места се гушеше сняг, паднал рано. Той издъхваше рано и изцеждаше мътилка в потоците.

Дали наистина човек, като види тоя благороден метал, става по-благороден? Може би не случайно хората тъй много се ограждат с него, кичат се с него, турят си обеци и пръстени, правят си златни пантофки, за да станат нозете им вероятно по-благородни! Нищо подобно! Златото може да даде на човека толкова, колкото Народната библиотека може да даде на неграмотния. Пуснете един неграмотен човек да мине през всичките книгохранилища на библиотеката, ако щете, даже колиба му направете там и го оставете да живее в тия книгохранилища, все едно, той ще си остане същият неграмотен човек. А една моя съселянка пък разправяше, че в София човек като живее, става по-културен, отколкото на село, защото в София само фирмите на магазините да четеш, и ще станеш по-културен, а в селото само една фирма, на кметското наместничество, и тя тъй много прана от дъжда, че едва се чете. В София човек става човек, затуй всички софиянци се миели с тоалетен сапун, който е ароматизиран, а на село кой ще ти гледа това, със сапун за пране се мият всички. Ето какво може да мине през ума на човека, докато си броди из златните центрове на Якутия, и дори мътната река му изглежда златна заедно със златното куче, клекнало до нея.

Една лодка идваше през реката, за да ни откара при работещата зад завоя драга. Наведох се и пих вода от тая златна река. Пил съм водата на всички сибирски реки, през които минавахме, и на самия Ледовити океан, когато пътувахме за полярната станция на остров Муостах. Не зная отгде ми бе хрумнало да пия вода от реките. Може би, когато бяхме при покровските лисици и слязохме на Лена. Уморените и стари коршуни се подпираха с крилата си и пъплеха с пъшкане и писукане да достигнат водата, пиеха бавно и дълго от нея и оставаха там на брега, загледани в безкрая на голямата река, докато очите им изгасваха и те падаха по гръб или обърнати на една страна. Човек няма големите и тежки крила на коршуна, за да лети, но тогава ми хрумна, че ще мина през много реки, че ще пия водата на много реки и няма да остана никъде да лежа по гръб, както лежи черната якутка на брега на Лена или както лежи замръзналият войник на Петър I. Не зная точно, но като че оттам започна това.

Малко пийте, шегуваха се алданци, дето идваха с нас на драгата. В тая вода има злато, ще видите драгата колко злато изважда от тая вода!

Лодката ни понесе през реката, кучето остана да клечи на брега.

Насреща ни се показа голям кораб: той не се движеше в никаква посока, а само се тресеше на едно място, сякаш се мъчеше да откъсне котвата си и да тръгне. Котвата го държеше здраво и не го пускаше. От кораба се показа метална ръка, завъртя се, сякаш се оглеждаше, и бръкна във водата, за да потърси къде се е закачила котвата. Тя се показа от водата, изсипа нещо, постоя, като че размишляваше и чакаше нови заповеди, и пак бръкна във водата. Тая метална ръка вършеше само това — изваждаше чакъл от дъното и го подаваше на кораба, а корабът по безбройните си транспортьори промиваше чакъла и го пращаше в утаителите, дето се получаваше златото.

Палубите се тресяха от работата на драгата. Отвсякъде течеше вода, навсякъде се лутаха хора, облечени в непромокаеми облекла и с високи гумени ботуши. Това бе речната флотилия на златотърсачите. Драгата се придвижваше бавно, тя се движи с години по някой приток или по някоя голяма река, или в някое езеро. Тия драги се строят на самото място. Щом пристигне нова драга и почне сглобяването й, там, дето е драгата, израства дървено селище за работниците и машината тръгва срещу течението. Подир няколко години тя вече е изминала много дълъг път, затова старото селище се изоставя и се строи ново селище, по-близко до драгата. Бреговете на сибирските реки са пълни с такива изоставени селища. Двумачтовите драги са преминали край тях, предъвкали са чакъла и са отминали със скимтене и стържене. По-късно видях много драги, някъде се спирахме да говорим с работниците, другаде само ги зървахме между дърветата и чувахме шума от тяхната паша. Те започнаха да ми изглеждат като големи животни, излезли на паша по сибирските реки, и пастирите им изоставяха селищата си и вървяха подир тия железни стада, съсредоточени в своята златна паша.

Но като станахме вир-вода в драгата и прегракнахме да си викаме един другиму в ушите, за да надделеем шума и да си чуем някоя и друга откъслечна дума, се качихме отново на лодката и се върнехме на брега, за да се изсушим на слънцето. Кучето продължаваше да се топли и ни попита с любопитни очи как е там, но никой от нас не му отговори.

Слънцето обаче едва ли щеше да ни стопли, затуй отидохме да изпием по една чаша тежка вода за сгряване. Тежка вода тук казват на спирта за пиене. Някои пият само тежка вода, други разреждат спирта, трети го смесват с шампанско: една бутилка спирт и една бутилка шампанско. Тая смесица се нарича „северно сияние“. Северното сияние е една от най-страшните, ако не най-страшната работа, която съм пил през живота си — главата веднага става шумяща, — та понякога съм си мислел върху думите на Шамшурин: дали наистина северното сияние не шуми и дали не е пълно със звуци, както са твърдели пред него евенките от тундрата.

Нашият човек, дето ни обеща стланик и дето разбрал истинската цена, по-точно безценицата на златото (по времето на глада), ни чакаше там на една дълга маса заедно с други алданци. Той ни даде своя стланик, това бяха шишарки, прилични на боровите шишарки, и имаха много едро семе в себе си, доста тръпчиво на вкус, нещо средно между смола и терпентин. Самото растение било едно от най-смолистите растения тук, по-смолисто от лиственицата. Ние с Геня опитвахме стланика заедно с тежка вода и не беше съвсем лошо, а на другия край на масата някакъв човек поучаваше събеседника си, макар че събеседникът никак не го слушаше, ами ни гледаше със светещи очи. Беше почти юноша, бръснач още не беше минавал по бузите му и неговите светли сколуфи стигаха чак до края на ушите. Другият го поучаваше мрачно:

Юрка, млъкни, затвори тая огромна уста и скрий някъде ушите си, скрий тези лопати някъде, стига си ги размахвал! (Юношата дори не помръдваше, камо ли да си размахва ушите.) Ти не работиш с главата си, Юрка, ти нямаш глава за такава история, а имаш само уши и уста, но бог се е подиграл с тебе, като ти е дал тая уста за работа, вместо да ти даде глава за работа. Не ми ги говори твоите глупости и пий тая вода, дано изгори езика ти!

Той притегли юношата към себе си и го целуна по челото. Юношата пак се изправи и продължи да ни гледа възторжено. Той, изглежда, бе във възторг, че възрастният му се кара и го поучава пред нас, и въпреки обидите, които му нанасяше за ушите и за туй, че бог се е подиграл с него, все пак му беше приятно онзи да го гълчи или да му разказва нещо свое си. А оня продължаваше:

Глупак си ти, Юрка, само като видя ушите ти, и разбирам, че си глупак, и каквато и дума да кажа, няма да влезе в главата ти, само в тия уши ще влезе! Разбираш ли ти, глупако, че аям яде хората. Седи аям край къщата и яде хората, и на китаеца свинете ще изяде. Може ли твоята глава да работи над тия работи? Не може да работи. А аям яде хора и хората мислят, че се целеустремяват по аям. Целеустремявайте се! Ние ще ядем тука злато с драгите, ще ядем злато и ще плюем камъни, а вие се целеустремявайте! Аям яде хора, каза пак той и притегли юношата към себе си, но не го целуна, а допря своето чело до неговото.

Попитах нашия човек със стланика какво е аям, а той ми каза; АЯМ — това било Амуро-якутската магистрала. Тая магистрала стига чак до Транссибирската железопътна линия. По АЯМ се превозва алданското злато и слюдата на Томмот. Защо тогава АЯМ ще яде хората? Ами че жена му на тоя златотърсач, някоя си Рима, му оставила бебе на няколко месеца, качила се на един автовлак и заминала на юг. Сега златотърсачът бил сам с бебето, с баща си и майка си, старите гледали бебето. Никой в Алдан не знае къде е заминала Рима, качила се на автовлака и заминала. Шофьорът разказал после, че тя слязла на гарата, но дали е заминала към Далечния изток, или е заминала на запад, не казала. Това се случвало често с алдански жени, особено ония жени, дошли от южните области или от запад. А другият събеседник, гдето го коряха, че си размахва ушите, същият този Юрка, е от южните области. Той бил завършил техническо училище и в това училище се запознал с алданка. С тая алданка се уговорили да се оженят, после си писали и Юрка пристигнал по АЯМ, за да се женят. Той пристигнал късно вечерта, потропал на дадения адрес, но вместо момичето на вратата се показали братята му и го попитали какво търси. Той казал какво търси, а те му казали да се измита веднага и да не си въобразява. Да няма грешка, казало момчето, и им показало писмата, дето си били писали с алданката. Ония даже не му погледнали писмата, макар че русинът е любопитен човек и обича да пише писма. Тогава момчето си разказало биографията на тяхната любов, или по-точно почнало да разказва, защото русинът също тъй много обича да си разказва биографията, но ония дори не искали да го слушат и му казали да се измита. Тогава, казал Юрка, искам да говоря с баща й, или пък с нея. Да се измита, казал един глас отвътре. Това бил гласът на бащата.

Ония му затворили вратата, момчето се повъртяло с куфарчето си пред къщата, после пак се върнало и почукало. Без да му отварят, го попитали какво иска и то казало, че иска, ако може, поне да пренощува в къщата, защото никого не познава в тоя град. Те му казали, че също не го познават.

Тогава момчето отишло в съседната къща и почукало на вратата й. И тъкмо в тая къща живеел златотърсачът, дето жена му избягала преди няколко дни по АЯМ. Те къпели бебето и през вратата се виждало как една стара жена изцежда бебето, а един брадат старец държи пешкир, за да го вземе на ръце. Какво искаш? — го попитал златотърсачът, кой си ти, дето чукаш на къщата ми, не те познавам, и момчето му разказало всичко. Златотърсачът го взел при себе си, през нощта те приспивали бебето и си разказвали всеки своята история, макар че ако погледнеш, каза човекът със стланика, то историята е една и съща и от двете страни е вързана с АЯМ.

Златотърсачът казал: АЯМ яде камъни, а ние ядем злато! Той завел момчето на драгата, представил го на флотилията, казал, че е златно момче, нищо, че са му големи ушите, и момчето почнало да работи. Журналистите надушили тая история и почнали да я обсъждат.

По танцувалните зали младежта танцува поли-туист и също я обсъжда. Златотърсачът и момчето се отбиват да пият тежка вода, златотърсачът го поучава и го кори, но е много привързан към него, сякаш е намерил парче злато на пътя пред къщата си. Може би една и съща съдба привързва хората повече един към друг.

Какво има тук за привързване! — намеси се самият златотърсач в разговора, защото той през цялото време даваше по малко ухо и на нашия разговор. Алдан е златен край, алдански край, ако не сте чували! В Алдан се събира само златото, а глупакът бяга от Алдан. Глупак си ти, Юрка, не ти е дал господ глава, за да мислиш върху тия работи, но сам ще разбереш по-късно. Той отново се бе обърнал към своя Юрка, пратен му от самата съдба в оная късна вечер, когато къпели бебето. Стой тук мирно, нека алданци се целеустремяват. Целеустремявайте се, алданци, целеустремявайте се! Ние с Юрка оставаме!

Той завърши патетично своята реч и излезе тромаво навън, подкрепян от своя Юрка.

Ние също излязохме. Духаше вятър и разсъбличаше златните брези; кънтящите листа се носеха по улиците, засипваха дворовете и канавките, лепяха се по оградите, придържани там от въздушните струи, или се носеха наклонено из въздуха и се свличаха по гърбовете на минувачите. Деца събираха златната шума и трупаха цели съкровища от нея в крайпътния ров. Може би ние също тъй събираме кънтяща шума в своя живот и я трупаме някъде, без да подозираме, че това са листа, откъснати от чужди дървета, и са донесени при нас от вятъра; и също така един ден вятърът ще дойде пак, за да разнесе из пространството мнимите ни съкровища, и други деца ще започнат да събират листата и може би някой ден цял един град може да се позлати и да стане истински златен. Мисля си, че е възможно, стига в тоя град да живеят деца.