Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chocky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2003)

Издание:

Джон Уиндъм. Чоки

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №9

Преведе от английски: Теодора Давидова

Рецензенти: Огнян Сапарев, Петко Георгиев

Редактор: Петър Алипиев

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродиев, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, първо издание

Дадена за печат на 28.VIII.1979. Подписана за печат на 22.X.1979

Излязла от печат 22.XI.1979. Формат 32/70×100 Изд. №1306

Печ. коли 10. Изд. коли 6,48. Цена 1,50 лв. Страници: 160

Код 08 9536621231/5714–82–79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

John Wyndham. Chocky.

Penguin Books © the Estate of John Wyndham, London, 1968.

Ч 820

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Чоки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Чоки
Chocky
АвторДжон Уиндъм
Първо издание1968 г.
Обединеното кралство
Издателство„Георги Бакалов“, Варна
Оригинален езиканглийски
ЖанрНаучна фантастика
Видроман
ПоредицаБиблиотека „Галактика“

ПреводачТеодора Давидова

Чоки (на английски: Chocky) е научнофантастичен роман, написан от британския писател Джон Уиндъм и публикуван през 1968 г. Книгата придобива немалка популярност, поради което през 1984 г. въз основа на произведението на Уиндъм е заснета едноименна телевизионна поредица. Сериалът е излъчен за първи път от британската телевизия Темз.

Сюжет

Действието се развива около семейство Гор. Главният герой е дванадесетгодишно момче на име Метю, осиновено от счетоводителя Дейвид Гор и неговата съпруга Мери Гор. Подобно на много деца Метю има въображаем приятел, въпреки че този период за него би трябвало отдавна да е приключил. Притесненията на неговия баща нарастват, когато Метю показва признаци на стрес и обвинява за това своя въображаем приятел. Докато историята се развива, става ясно, че съзнанието на детето е окупирано от извънземен интелект – факт, към който проявяват интерес и хора от тайни правителствени кръгове.

Край на разкриващата сюжета част.

Телевизионен сериал

Романът е екранизиран в три последователни серии от по 6 епизода всяка, продукция на Thames Television, адаптирани от Антъни Рийд:

Външни препратки

4

Дойде отново вторник, а ние все още не можехме да вземем решение.

По пътя към къщи минах да прибера новата кола, която наскоро бях купил. Автомобилът бе огромен, точно такъв, за какъвто си мечтаех от известно време, с достатъчно място за всички и голям багажник отзад. Щом се прибрах, взех Мери и децата и направихме кратка обиколка за проба. Бях доволен от мотора и чувствувах, че ще обикна колата. Останалата част от семейството бе във възторг и когато се прибирахме, единодушно бе решено, че семейство Гор може да си вирне носа с една степен нагоре.

Паркирах пред гаража, тъй като ние с Мери щяхме да ходим на гости у приятели, и влезнах да напиша едно писмо, докато Мери приготви вечерята.

След около петнайсетина минути долових повишения глас на Метю. Не разбирах какво говори, чуваха се само задавени неясни възражения. Погледнах през прозореца и забелязах, че няколко минувачи са спрели и развеселени надничат през оградата. Излезнах да видя какво става. Открих Метю да крещи нещо несвързано на няколко стъпки от колата, с пламнало лице. Приближих.

— Какво става, Метю? — попитах го аз.

Момчето се обърна. Гневни детски сълзи се стичаха по зачервените му бузи. Опита се да каже нещо, но се задави и сграбчи ръката ми. Погледнах колата, която, изглежда, бе причина за тревогата му. Не личеше да е повредена или да й липсва нещо. Чак тогава се сетих за зяпачите пред оградата и поведох Метю зад къщата, далеч от погледите им. Настаних се на един от столовете на верандата и го сложих на коленете си. Никога не бях го виждал така разстроен. Момчето хълцаше и се задушаваше от гняв, а от очите му обилно се стичаха сълзи. Прегърнах го.

— Хайде, приятелю. Успокой се! Успокой се!

Хълцането и сълзите постепенно намаляха. Тялото му, стегнато от гняв, се отпусна и детето задиша по-леко. След още известно време въздъхна уморено. Подадох му моята носна кърпа.

— Извинявай, тате — измърмори той все още с кърпа на носа, хълцайки.

— Няма нищо, моето момче. Не бързай да говориш.

Скоро той свали кърпата и я задърпа несъзнателно, като не спираше да диша на пресекулки. Протекоха още малко сълзи, но този път от облекчение. Издуха се още веднъж и започна да заприличва малко на себе си.

— Извинявай, татенце — повтори той отново. — Мисля, че сега всичко е наред.

— Добре, но кажи ми, моето момче, какво стана?

Метю се поколеба малко, преди да отговори.

— Колата.

Попремигнах.

— Колата.

— Колата?! За бога! Всичко бе наред. Какво ти е направила?

— Не, не точно колата — поправи се Метю. — Тя е чудесна, направо идеална и мислех, че на Чоки ще й е интересно да я види. Разказах й как се движи и разни други работи.

Започна да ми прималява — познато вече усещане.

— Но на Чоки не й хареса, нали? — предположих аз.

Нещо като че се надигна в гърлото на Метю, но той се овладя, преглътна с труд и продължи смело:

— Каза, че е глупава и грозна, и тромава. Тя… тя й се изсмя!

При спомена за обидата възмущението му се надигна отново и той с труд го подтисна.

Започнах сериозно да се безпокоя. Това, че хипотетичната Чоки можеше да предизвика почти хистеричен гняв, бе повод за истинско безпокойство. В този миг ми се искаше да знам малко повече за признаците и протичането на шизофренията. Едно нещо обаче бе ясно. Точно сега не бе подходящо да се развенчава Чоки, а от друга страна, все нещо трябваше да кажа.

— Какво пък толкова не хареса в колата?

Метю презрително сбърчи нос, помисли малко и изсумтя:

— Почти всичко — отвърна той мрачно. — Каза, че моторът е направо смешен и старомоден, и неикономичен и че мотор със скорости е истинска комедия; че само глупак може да измисли спирачките. И защо са тези ресори, които карат колата да се друса по пътя върху колела, увити сякаш в салами. Тогава й казах, че така се правят автомобилите, нашата кола е нова и много хубава. А тя повтори, че това е смешно, защото колата ни била тъпа, и че никой, който има поне малко мозък, няма да създаде такова тромаво и опасно нещо, а пък този, който седне в нея, трябва да е съвсем луд. И тогава… вече не помня добре, защото се ядосах. Но хич не ме интересува какво мисли оная: аз харесвам новата ни кола.

Ужасно трудно положение. Възмущението му бе искрено: погледнато отстрани, човек нито за миг не би се поколебал, че Метю е спорел не само от душа, но и с истинска страст. Всички колебания и съмнения дали трябва да се посъветвам по неговия проблем се изпариха. С риска да направя погрешна стъпка реших да не се предавам.

— Е добре, каква смята тя, че трябва да е колата?

— Точно това я попитах, когато се захвана с нея — отговори Метю. — А пък тя рече, че там, откъдето идва, колите изобщо нямали колела. Вървели малко над земята, не правели шум дори. Че нашите коли, които трябва да се движат по пътища, сигурно се сблъскват много често и че ако са свястно направени, това няма да се случва.

— Никак не би било лошо… ако успееш да го постигнеш, разбира се — признах аз. — Но я кажи, откъде е тая Чоки?

Метю смръщи вежди.

— Това е едно от нещата, които не можахме да определим — каза той. — Много е трудно. Разбираш ли, ако не знаеш къде се намира нещо, как ще определиш къде си ти?

— Искаш да кажеш, че ти липсва отправна точка?

— Сигурно — каза Метю не съвсем убедено. — Но мисля, че Чоки живее някъде много, много далеч. Там сякаш всичко е различно.

— Хм — можах само да отговоря аз и опитах в нова насока. — Колко възрастна е Чоки?

— О, много е стара — отвърна Метю. — Макар времето у тях да не върви, както при нас. Но ние с нея пресметнахме, че ако беше еднакво, щеше да е поне на двайсет години. Само че тя твърди, че ще живее до двеста, така че тези двайсет не са голяма възраст. Чоки смята, че да живееш само до седемдесет или дори до осемдесет е глупаво и неикономично.

— Май доста неща й се струват глупави на твоята Чоки?

Метю кимна в знак на съгласие.

— Съвсем вярно. За нея почти всичко е тъпо — додаде той.

— Не е много приятно — обадих се аз.

— Аха, често пъти става досадно — съгласи се Метю.

В този момент Мери ни повика.

Недоумението ми растеше. Не знаех какво да правя. Очевидно Метю имаше достатъчно чувство за самосъхранение и не бе казал на нито един от приятелите или съучениците си за Чоки. Бе се доверил на Поли, с надеждата, според мен поне, да раздели някак Чоки със сестра си, но бе претърпял неуспех. Въпреки всичко повече от ясно бе, че той изпитва облекчение да говори за нея, и историята с колата без съмнение бе дала повод да излее пред мен отдавна насъбралото се у него. От това имах чувството, че в болшинството случаи той говори предпазливо — сякаш всеки миг е нащрек, готов да побегне и се защити от всеки лишен от съчувствие въпрос. Пред мен стоеше проблемът, кой от всички възможни пътища е най-подходящ да се поеме, за да не се подбуди съпротивата му.

Когато същата вечер разказах на Мери за инцидента с колата, тя изказа мнението, че трябва да се избере пътят, водещ до доктор Ейкът, нашия домашен лекар, който да ни препоръча подходящ специалист. Не се съгласих. Не че имах нещо против стария Ейкът. Не мога да отрека, че старият приятел никога не се скъпеше да предписва хапче, но не ме напускаше чувството, че той нищо не може да направи за Метю. Още повече, изтъкнах аз, че Метю не го обича и е малко вероятно момчето да му се довери. А може да излезе, че сме измамили доверието му, като сме се разбъбрали пред Ейкът; при това положение рискуваме Метю да млъкне съвсем. Мери поразмисли и призна правотата на доводите ми.

— Но в такъв случай — каза тя — връщаме се там, където сме сега. Нещо трябва да се направи… А не можеш да вземеш телефонния указател и да позвъниш на който и да е психиатър. Нужен ни е точно определен човек, с добри препоръки и т.н.…

— Мисля, че има такъв. Онзи ден говорих с Алън за тия неща и той спомена за един далечен познат, с когото бяхме в Кембридж; казва се Лендис — Рой Лендис. Алън беше по-близък с него и не е спирал да поддържа контакт. Специалността му е психиатрия. Сега работи в Клодесли, което значи, че е способен. Алън намекна, че няма да е лошо да се свържем с него поне информативно, просто да даде насока. Ако пожелае да види Метю, ще може да каже дали да се консултираме с някой негов колега и с кой именно. А може случаят да е по неговата специалност. Да опитаме поне.

— Добре — съгласи се Мери. — Заеми се с него и опитай да го доведеш тука. Да знам, че поне нещо правим…

 

 

Времето и професионалната практика правят чудеса. Трудно щях да позная в гладко вчесания, с равно подрязана брада и елегантен костюм мъж, който седна на нашата маса с Алън в клуба, пословично немарливия към себе си студент Рой Лендис. Трябваше да призная, че тази външност и прибавеното към нея спокойно държане допринасят твърде много за доверието към такъв човек. В същото време това са неща, които плашат малко. Усещах леко безпокойство и не можех да се отърва от чувството, че някъде от засада наднича лекарската му етика, дали щеше да ми каже истината.

Въпреки всичко направих решителната крачка. Подчертах, че това, от което имаме належаща нужда, бе съвет — какво е най-подходящо да предприемем. Разказах му някои неща за Метю. Докато ме слушаше, професионалната предпазливост на Лендис отстъпи място на растящ искрен интерес. Особено го заинтригува епизодът с колата. Той ми зададе редица въпроси, на които отговорих, доколкото можах, и усетих, че започвам да се обнадеждавам. На края той се съгласи да дойде у нас в Хиндмиър идущата неделя. Даде ми и няколко наставления как да подготвя почвата за посещението му така, че когато се прибрах, можах с облекчение да съобщя на Мери, че нещата са вече задвижени.

На следващия ден вечерта казах на Метю:

— Снощи вечерях с един стар приятел. Струва ми се, че няма да ти е неприятно да се запознаеш с него.

— А-ха — отвърна Метю, без да прояви кой знае какъв интерес към старите ми приятели.

— Между другото стана дума за коли — продължих аз — и той ми разказа за някои нови идеи в конструирането на автомобилите, които много ми напомниха на онова, което Чоки ти беше разправяла. И той намира, че колите сега са доста тромави.

— Така ли? — обади се пак Метю. После ме погледна настойчиво и попита:

— Каза ли му за Чоки?

— Ами трябваше да му кажа това-онова. Разбираш ли, не можех да се преструвам, че тези мисли са твои, още повече че те наистина не са. Той доста се заинтересува, но не се изненада кой знае колко. Поне не толкова, колкото се изненадах аз, когато ти за първи път ми разказа за Чоки. Останах с впечатлението, че е срещал нещо подобно на Чоки.

Едва сега Метю показа известни признаци на интерес, но продължаваше да бъде предпазлив.

— Говорил ли му е някой по този начин? — заподпитва той.

— Не — признах аз. — На него не, но познавал такъв човек или дори няколко души. Но нали ти казах, той никак не се учуди. Не се впуснахме в подробности, но си помислих, че на теб може би ще ти бъде интересно.

Като начало не бе лошо. Метю няколко пъти се върна на този разговор по собствено желание. Явно направи му впечатление, че има някой, за когото Чоки не е изненада.

Това, както и възможността сам да се увери в думите ми, го подтикна да признае, че не би имал нищо против да поприказва някой път с Рой Лендис.

 

 

Следващата събота направихме истински излет с новата кола по крайбрежието. Къпахме се, обядвахме със сандвичите, които носехме от къщи, а после ние с Мери се изтегнахме под лъчите на слънцето, докато децата тичаха нагоре-надолу и се забавляваха сами.

Към пет и половина започнахме да се приготвяме за тръгване обратно. Лесно открихме Поли сред неколцина нейни нови познайници, но от Метю нямаше и следа. Стана шест часът, а него все още го нямаше. Реших да обиколя наоколо с колата, докато Мери и Поли останаха да чакат на същото място, в случай че той се върне там.

Почти бях стигнал до пристанището, когато го забелязах, че много сериозно разговаря с някакъв полицай. Спрях наблизо и Метю ме видя.

— А, здрасти, тате — извика той. После погледна нагоре към полицая и последван от него, тръгна към мен. Той вдигна ръка към шлема си за поздрав.

— Добър ден, сър — каза той. — Тъкмо се мъчех да обясня на този млад човек, че така не бива. — После поклати глава и обясни: — Не може да се очаква, че хората ще търпят лодките им да бъдат разглеждани така, както не е разрешено да се влиза в чуждите домове, нали?

— Разбира се, че не може — съгласих се аз. — Ти с това ли се занимаваше, Метю?

— Ама аз само гледах бе, тате. Откъде да знам, че не е разрешено. Нищо не съм направил.

— Беше ли в лодката?

— Да, тате.

Сега бе мой ред да поклатя-глава.

— Това не е редно, Метю. Човекът е съвсем прав. Вярвам, че поне си се извинил. — Погледнах към униформения мъж и долових как клепачът на дясното му око се притваря, за да ми намигне.

— Вярно е, че момчето не правеше нищо лошо, сър — съгласи се той. — Но точно както казахте, това никак не е редно.

Метю вдигна поглед към полицая.

— Много съжалявам, сър — извини се той. — Просто никога не ми е идвало на ум, че лодките са като домовете на хората. Ще запомня това, което ми казахте. — И протегна ръка.

Двамата съвсем сериозно си стиснаха ръцете.

— Да вървим. Закъсняваме — обадих се аз. — Благодаря ви много — обърнах се към полицая.

Лицето му се разтегна в усмивка и той отново вдигна ръка към шлема си, докато се отдалечавахме.

— Какво си правил? — потитах аз.

— Това, което казах преди малко: просто гледах — рече Метю.

— Е, имал си късмет. Само че, надявам се, и аз да имам същия късмет със следващия полицай. Чудесен човек!

— Да — каза само Метю.

По време на последвалото мълчание той усети, че не се е извинил достатъчно.

— Извинявай, че закъснях, тате. Не усетих как е минало времето. — И тъй като почувствува, че ми дължи повече обяснение, продължи: — Виждаш ли, Чоки никога не е виждала лодка — отблизо, искам да кажа — и затова й я показах. Но някакъв мъж си подаде главата от една дупка, ядоса се и ме заведе при полицая.

— Е, да. Значи, Чоки е виновна.

— Не съвсем — чистосърдечно призна Метю. — Аз си помислих, че ще й е интересно.

— А-ха — кимнах аз. — И ако е била вярна на себе си, сигурно лодката й се е сторила тъпа.

— Да, наистина — призна Метю, — каза, че сигурно се изразходва страшно много енергия, за да се преодолее съпротивлението на толкова много вода, и че е по-разумно да се построят кораби, които да се движат над водата от изтласквания въздух.

— Е, тук вече малко е закъсняла. Ти й кажи, че има хеликоптери — посъветвах го аз, когато стигнахме при очакващите ни Мери и Поли.

 

 

През следващата седмица с нарастващо нетърпение очаквах посещението на Лендис в неделя. Една от причините бе бележникът с оценките за работата на Метю в училище. Общо взето, нямахме основание за тревога, но тук-там долових озадачаването на някои учители.

Мистър Тримбл признаваше, че Метю има известен напредък, но убеден бе, че ако момчето насочи вниманието си само към общоприетия начин на мислене, ще постигне много повече.

Мис Тоуч бе доволна, че може да отбележи засиления интерес на Метю към предмета й, но смяташе, че е по-добре сега-засега той да се ограничи с овладяването на географията и да остави космогонията за по-нататък.

Мистър Кефър, учителят по физика, не бе съвсем доволен. Той пишеше: „Този срок се забелязва съвсем ново отношение на ученика към физиката. Ако това отношение се бе изразило в по-задълбочено овладяване на материала вместо в задаване на въпроси, работата му по физика значително щеше да се подобри.“

— Какво си направил на мистър Кефър? — попитах момчето.

— Ядоса се — отвърна Метю, — защото веднъж го попитах за налягането на светлината, а друг път му казах, че ми е ясно какво е това гравитация, но не разбирам защо я има. Мисля, че той не знаеше какво да отговори, а и разни други работи. Искаше да знае откъде взимам тези въпроси, но не можех да му кажа, че ми идват на ум след разговор с Чоки. И тогава го хвана яд. Но сега всичко е наред. Искам да кажа, че усетих, че не бива да му задавам въпроси, и престанах.

— Ето и мнението на мис Блейд — биоложката. И тя май не е във възторг — отбелязах аз.

— О, сигурно, защото я попитах как човек се размножава, след като е еднополов. Тогава тя каза, че всеки човек е еднополов. А ако няма разлика между мъжете и жените? Тя отговори, че това е възможно само при растенията, но не и при хората. Не винаги, продължих аз, а тя рече, че това е глупост. Възразих й, че не е глупост, защото съм срещал такъв човек. Попита ме какво съм искал да кажа — с такъв един глас… Разбрах, че не е трябвало да започвам изобщо, защото не можех да й кажа за Чоки и млъкнах, макар тя да не спираше да ме пита какво съм искал да кажа. Оттогава понякога ме гледа много строго. Това е всичко.

Не само мис Блейд бе озадачена. Преди известно време, опитвайки се да разбера как мисли Чоки, бях попитал:

— Няма ли Чоки дом? Никога ли не ти е разказвала за майка си и баща си, къде живее… нещо от този сорт?

— Не много — отговори Метю. — Никак не мога да разбера къде живее. Разбираш ли, толкова много от нещата, които тя казва, са ми непонятни.

Отговорих му, че наистина не разбирам съвсем. Сбърчил вежди, Метю се опита да се съсредоточи.

— Ами… Да предположим, че аз съм напълно глух и ти се опитваш да ме научиш някаква мелодия — не бих могъл да знам какво искаш да направиш, нали? Нещо подобно е и това… така си го представям поне… Тя понякога говори за баща си или за майка си, но „той“ и „тя“ нещо се объркват, като че ли и двамата са едно и също нещо.

Помислих си на какви ли объркани въпроси ни предстои да отговаряме, мъчех се да си спомня името на някой хибрид от гръцката митология, но все ми се изплъзваше. Единственото, което успях да направя, е да се съглася с Метю, че сигурно е доста объркано.

— Но на нея й е трудно да разбере как стават нещата при нас — каза той. — Смята, че сигурно е ужасно объркващо да имаш двама родители. Естествено било и по-лесно да обичаш един човек, защото ако родителят ти е разделен на две, много ще е трудно да не обикнеш единия, тя казва „половината“ повече от другия. И че е много вероятно на това напрежение да се дължат страните неща, които ни заобикалят.

Тези идеи и заключения събудиха съчувствието ми към смутената учителка по биология — мис Блейд. Накараха ме да усетя и искрено задоволство от това, че вече бях влезнал във връзка с Лендис, макар безпокойствието ми за окончателното му мнение да нарастваше.

Другото нещо бе обаждането на Дженит, сестрата на Мери, която, както обикновено, в последния момент известяваше за намерението си да ни посетят в края на седмицата. Мери й обясни, че сме заети в неделя и героично отби всички въпроси, отнасящи се до ангажимента ни.

— Е, много жалко, но няма значение — каза Дженит. — Ще дойдем в петък и веднага след закуската в неделя ще си тръгнем. Така ще можем да разгледаме хубаво и местността на връщане.

— По дяволите — изпъшка Мери, оставяйки слушалката. — Бедата е там, че когато Дженит си науми нещо, просто ми взима ума и аз с нищо не мога да й се противопоставя. Защо не я отклоних за следващата неделя? Е, както и да е, вече е много късно.