Джон Уиндъм
Чоки (2)

2

Пиф беше малко — или поне така предполагахме — въображаемо същество, с което Поли се „сприятели“, когато стана на пет години. Докато „живееше“ у нас, Пиф много ни тормозеше.

Щом решиш да седнеш на удобен стол, изведнъж в най-неелегантната и неустойчива поза те спира жалният вопъл на Поли — оказва се, че си щял да седнеш върху Пиф и да я премажеш. Всяко твое движение представлява опасност и може да претъркули невидимата любимка, след което я гушват, дълго я успокояват и нежно й бъбрят за невнимателните, груби татковци.

Много често, тъкмо преди дълго очаквания нокаут от боксов мач или пред развръзката на някоя телевизионна пиеса, от спалнята на Поли долита тревожен вик; и макар че причините да ни вика са не повече от четири, веднага се качваме да видим какво се е случило и обикновено се оказва, че на Пиф й се пие вода. Ако седнем в кафене на маса за четирима, не минава много време и смаяната келнерка, принудена от жалните молби на Поли, донася допълнителен стол — за Пиф. Или например тъкмо запалвам колата, за да потеглим, и изведнъж ме сепва тревожният вик на децата, че Пиф още не е дошла и трябва да отворя вратата, за да може и тя да се качи. Веднъж се възпротивих и отказах да я изчакам, но моята „безсърдечност“ само помрачи целия ден.

За своята природа Пиф продължи престоя си у нас забележително дълго. Тя живя у дома близо година, време, което ни се стори цял век, но на края през лятната отпуска тя се „загуби“. Заета с няколко по-осезаеми и по-гласовити нови приятели, Поли изостави съвсем коравосърдечно Пиф, не се сети за нея и по пътя, така че у дома се върнахме четирма.

Бях доволен, че тя не ни последва, но, от друга страна, ми беше мъчно за изоставената, очевидно обречена да се скита и да ни търси по безлюдните плажове на Съсекс Пиф; въпреки това отсъствието й бе посрещнато с истинско облекчение, а подозирам, че и на Поли й олекна. Идеята, че нова Пиф може да ни посети, никак не ми бе по вкуса.

— Ужасна мисъл — казах аз, — но за щастие, струва ми се, че е невъзможно. Пиф е подходяща компания за представителка на нежния пол от по-млада възраст и ако едно единадесетгодишно момче иска да води някого за носа, то ще предпочете по-малко хлапе.

— Сигурно си прав — не много убедена отговори Мери. — Една Пиф е повече от достатъчно.

— Тук нещата са съвсем различни — изтъкнах аз. — Ако си спомняш, в повечето случаи на Пиф й се караха за това или онова и тя трябваше да се съгласява. А този новият критикува, има собствено мнение.

Мери ме погледна сепнато:

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам…

Повторих, доколкото си спомнях, еднопосочния монолог-разговор, който бях чул.

Докато слушаше, Мери се замисли и смръщи вежди.

— Абсолютно нищо не разбирам — каза тя.

— Няма нищо сложно. Сам по себе си календарът е условност…

— Но не и за децата, Дейвид… За едно единадесетгодишно момче това е така нормално, както редуването на деня с нощта или смяната на годишните времена… Седмицата е седмица, има седем дена и толкова.

— Горе-долу така го представи и Метю, но очевидно с него поспориха по този въпрос… или той сам спореше със себе си. И в двата случая не е много лесно да се обясни.

— Може би е обсъждал на глас нещо, което са му казали в училище… някой от учителите например.

— Сигурно! — съгласих се аз. — Така или иначе това е нещо ново за мен. Чувал съм, че някои учени предлагат реформа на календара, според която месецът да има по 28 дена, но никога не съм чувал за месец от тридесет и два или за седмица от осем дена. — Замислих се за миг. — А пък остават и 19 дена в годината, които няма къде да се сместят… — Вдигнах рамене и продължих: — Нямам намерение да се впускам в подробности, но все пак ми се струва странно. Чудех се дали и ти не си забелязала нещо подобно.

Мери отпусна отново плетивото, разгледа го замислено, после каза:

— Не… не съвсем същото. Чувах го да си мърмори нещо сам, но почти всички деца го правят от време на време. Боя се, че не съм обърнала много внимание — всъщност страхувах се да не направя нещо, с което да окуража някоя нова Пиф. Но има и още нещо: напоследък неговите „защо“ са едни…

— Напоследък? — повторих аз. — Нима изобщо има миг, в който да не пита?

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но не е същото, има промяна. Досега задаваше въпроси като всяко друго момче.

— Не съм забелязал някаква промяна.

— Той си пита по стария начин, но има и нещо ново — в друга, различна посока.

— Например?

— Ами например защо има два пола? Не разбирал защо са нужни двама души, за да се появи един нов човек — как се отговаря на такъв неочакван въпрос?

Свих вежди.

— Хм, ами ти сама вече спомена нещо… — Мъчех се да измисля някакъв отговор. — За споделяне на грижите и…

— Но не аз, Метю го измисли. Или например: къде е Земята? Сега пък аз те питам — къде е Земята? Той, разбира се, знае, че тя се върти около Слънцето, но къде, моля, е Слънцето? И няколко още не негови въпроси.

Разбирах какво иска да каже Мери с „не негови въпроси“. Обикновено Метю ни засипваше с безбройни „защо“, но те, общо взето, бяха свързани със заобикалящите го предмети: „защо ти е шайба за гайката“ или „защо и ние като конете не можем да ядем само трева?“

— Сигурно навлиза в нова фаза — предположих аз. — Достигнал е ниво, от което започват да го интересуват по-широк кръг неща.

Мери поклати глава, отправяйки ми поглед, пълен с укор.

— Това, мили, ти го казах аз. Искам да знам, защо така неочаквано интересите му се разшириха?

— А защо не? Какво друго очакваш? Не ходят ли децата на училище, за да се задълбочи мисленето им и да се разширят интересите им?

— Зная — отвърна тя, отново смръщила чело. — Но не е точно това, Дейвид. Според мен това не е просто развитие. По-скоро ми прилича на превключване на друга вълна. Нещата са качествено променени. Начинът и насоката на мисленето му са различни. — Полагайки голямо усилие да формулира по-нататъшната си мисъл, тя все още се мръщеше: — Добре би било, ако знаехме малко повече за родителите му. Може би щеше да е от полза. У Поли можеш да видиш нещо от мен и нещо от теб. Това създава чувството, че има на какво да се опреш. А при Метю няма за какво да се хванеш. Не зная нищо, което да ми помогне да разбера какво мога да очаквам…

Разбирах какво има пред вид, макар да се съмнявах, че човек наистина може да съзре у децата чертите на техните родители. Усещах и накъде върви разговорът ни. След още три хода щяхме да се върнем на стария безрезултатен спор, който, както винаги, ще ни доведе до задънена улица: наследственост и среда. За да не затънем в безсмислени приказки, казах:

— Струва ми се, че най-доброто, което можем да направим засега, е само да слушаме и да наблюдаваме внимателно, без да даваме вид, че го правим, докато не придобием по-солидно впечатление. Безсмислено е да се тревожим за нещо, което може би е преходна фаза и е без особено значение.

Решихме да оставим нещата така, както са, за известно време.

Но това не продължи дълго. Още на следващия ден бях поставен на ново изпитание.

 

 

За следобедната ни разходка в неделя с Метю бяхме избрали речния бряг.

Не бях му казал, че съм чул разговора, на който бях станал неволен свидетел, и нямах намерение да отварям дума за това. Но по-внимателно от всеки друг път наблюдавах момчето. В началото не забелязах нищо особено. Според мен той се държеше, както обикновено. Мислех си дали просто не е по-впечатлителен и наблюдателен от другите деца; подозирах, че може и да съм субективен, че просто обръщам по-голямо внимание и усещам по-силно нещата, свързани с Метю. Мина половин час, без да се случи нещо особено, докато не прекосихме фермата „Петте бряста“…

Пътеката ни водеше през една нива, в която няколко десетки крави ни проследиха с празни погледи. Тогава Метю намали обичайната си крачка. Почти на отсрещната страна на нивата до прелеза, близо до плета, той спря, сериозно загледан в най-близката до него крава. Животното също го наблюдаваше малко неспокойно — поне на мене така ми се стори. Съзерцаваха се в продължение на няколко мига, когато Метю попита:

— Тате, защо спира кравата?

В първия момент неговият въпрос ми прозвуча като „защо пилето минава по пътя“? Докато търсех отговор, Метю продължи да изучава добичето някак много съсредоточено. Животното очевидно усети нещо необичайно. То започна да поклаща глава насам-натам, без да отделя прозрачните си като стъкло очи от лицето на момчето. Реших да поставя въпроса направо.

— А ти как мислиш? — попитах. — Защо спря? А какво да прави?

— Ами отклони се от пътя си, но като че ли не може да продължи. Не разбирам защо да не…

— От пътя си накъде?

Кравата като че загуби интерес и си тръгна. Метю замислено проследи отдалечаващото се животно.

— Исках да кажа — опита се да обясни той, — че когато старият Алберт идва до вратата, всички крави разбират, че е време за доене. Всяка знае в кое отделение на обора да отиде и търпеливо чака, докато дойде нейният ред за доене. А после, когато Алберт ги издои и отново отвори вратата, разбират, че може да се върнат на поляната. Но там спират. Защо?

Започнах да разбирам основната му мисъл.

— Искаш да кажеш, че спират да разбират?

— Да — съгласи се Метю. — Явно е, че не желаят да останат в ливадата, защото щом намерят дупка в живия плет, излизат навън. Ако искат да излезнат, защо не отворят сами вратата? Биха могли много лесно да го сторят.

— Ами те… сигурно не знаят как да я отворят — предположих.

— Точно така, тате. Защо не разбират как да отворят? Виждали са Алберт стотици пъти да го прави — винаги, когато ще ги дои. Запомнят в кое отделение да отидат, а не могат да запомнят как Алберт отваря вратата. Не разбирам защо едни неща помнят, а други не. Какво е това, което спира да става в главите им, за да не направят нещо и да се измъкнат?

Трябваше да му обясня някои неща за ограничения интелект. Термин, който съвсем го обърка.

Липса на интелигентност му бе понятно. Не си умен и толкова. Но след като си интелигентен, как може да има някакъв предел за това. Нали ако не спираш да натрупваш опит малко по малко, макар след дълго време, рано или късно ще се доближиш до целта. Какво е това граница на умствените възможности?

Обсъждането продължи до края на разходката и когато се прибрахме в къщи, вече имах ясна представа за това, което Мери се бе опитала да ми обясни. Това не бяха обикновените Метюви „защо“, да не говорим за последвалото ги обсъждане. Когато разказах на майка му всичко, тя се съгласи, че съм попаднал на много типичен пример.

 

 

Но за Чоки чухме след десетина дена. Може би това щеше да се случи и по-късно, ако Метю, заразил се в училище от грип, не бе вдигнал висока температура, която дълго не спадаше. Започна да бълнува. На моменти не се разбираше с кого говори: на майка си, на баща си или на някакво загадъчно същество, което наричаше Чоки. Изглежда, този Чоки го безпокоеше, защото няколко пъти момчето трескаво спореше с него за нещо.

На втората вечер температурата се вдигна много и Мери ме повика да се кача горе. Бедният Метю имаше вид достоен за съжаление — бе силно зачервен, с влажно чело и много неспокоен. Мяташе глава насам-натам, сякаш се мъчеше да се отърси от нещо. Измъчен и изтощен, повтаряше:

— Не, не, Чоки. Не сега. Не разбирам. Искам да спя… Не… Хайде, млъкни и си иди… Не, не мога да ти кажа сега…

Детето отново отметна глава, измъкна ръце изпод завивката и притисна ушите си с ръце.

— Ох, млъкни, Чоки. Спри де!

Мери протегна ръка и я сложи на челото му. Той отвори очи и я позна.

— О, маме, толкова съм уморен. Моля те, кажи на Чоки да си иде. Тя не иска да разбере. Не ще да ме остави на мира…

Мери ме погледна въпросително. Само свих рамене и й кимнах. Тя приседна на леглото на Метю, повдигна го леко и поднесе към устните му чаша с портокалов сок.

— Хайде — каза тя, — легни си, миличък, и се опитай да заспиш.

Метю се отпусна назад.

— Искам да заспя, маме. Но Чоки не разбира. Все ми говори. Моля те, накарай го да млъкне.

Мери отново сложи ръка върху челото му.

— Хайде, сега — опита се да го успокои тя — ще се почувствуваш по-добре. Когато се събудиш, ше ти е по-добре.

— Ама кажи му бе, маме! Не иска да чуе. Кажи му да се махне.

Мери се двоумеше и пак ме погледна. Неин ред бе да свие рамене. После се изправи и както изискваше случаят, обърна се и се загледа някъде малко над главата на Метю. Някога тя се държеше така с Пиф. С любезен, но категоричен глас каза:

— Чоки, време е да оставиш Метю на спокойствие. Той никак не е добре, Чоки, и има нужда да поспи. За това, моля те, иди си и го остави на мира сега. Утре, ако е по-добре, можеш да дойдеш пак.

— Виждаш ли? — обади се привдигналият се в желанието си да бъде по-убедителен Метю. — Трябва да изчезваш, Чоки, за да мога да оздравея. — После сякаш се заслуша в нещо. — Да — допълни той решително.

Изглежда, номерът мина. Не, наистина мина.

Момчето легна назад и видимо се отпусна.

— Тя си отиде — обяви той.

— Чудесно, сега можеш да се успокоиш — каза Мери.

И детето се успокои. Сгуши се удобно и кротко. Скоро очите му се затвориха. Само след няколко минути вече спеше дълбоко. Ние с Мери се спогледахме. Тя подгъна завивките под него и нагласи връвчицата за звънеца да му е подръка. Отдалечихме се на пръсти до вратата, загасихме лампата и слезнахме долу.

— Е — обадих се пръв аз. — какво ли трябва да правим сега?

— Не са ли изумителни тези наши деца? — попита Мери. — О, боже мили, по всичко личи, че семейството е посетено от нова Пиф.

Налях по малко шери за двамата, подадох на Мери чашата и вдигнах моята.

— Нека се надяваме, че тази новата ще е по-малко досадна от предишната — казах аз. Оставих чашата си, но замислен, не откъсвах поглед от нея. — Знаеш ли — продължих след малко — не ме напуска чувството, че този път е нещо по-сериозно. И преди ти бях казал, че пифовете са изобретение на малките момиченца и че не съм чувал подобно нещо за някое единадесетгодишно момче… Някак не се връзва… Трябва да попитам някого…

Мери кимна в знак на съгласие.

— Да, но това, което ме учудва и ми се струва странно, не знам дали и ти си го забелязал, е, че в съзнанието си Метю не е наясно дали Чоки е той или тя. Децата обикновено са категорични по този въпрос. За тях това е важно…

— То и за възрастните не е без значение — забелязах. — но разбирам какво искаш да кажеш и мисля, че си абсолютно права. Наистина е странно… Цялата история е странна.

На следната сутрин температурата на Метю спална. Той бързо се съвзе. След няколко дена напълно стъпи на крака и започна да слиза при нас. Невидимият му приятел също се появи и по всичко личеше, че не беше се обидил от временното пропъждане.

Сега, когато съществуването на Чоки не бе тайна, бях склонен да мисля, че понеже нито Мери, нито аз бяхме проявили недоверие, Метю бе събрал повече кураж и щеше да е по-склонен да говори за него/нея.

Като начало мога да кажа, че той/тя показваше значително по-висока степен на развитие от първата Пиф. Не сядаше на чужди столове, не му/й ставаше лошо в кафенетата, което много често се случваше с Пиф. По всичко личеше, че Чоки бе нематериален. Той/тя винаги присъствуваше, но имаше нещо общо с кукувицата на Уърдсуърд, но за разлика от нея странствуващият му/й глас бе достояние само за Метю, и то не винаги при това. Имаше дни, в които Метю сякаш напълно го/я забравяше. За разлика от Пиф той/тя нямаше свойството да никне навсякъде, нито пък владееше таланта й да досажда с искания като например да отиде в тоалетната по средата на неделната проповед. Общо взето, ако трябваше да избирам между двамата невидими, аз бях за Чоки.

Мери не бе така сигурна в предпочитанията си.

— Мисля си — подхвърли тя една вечер, докато разглеждаше изкосо бримките на плетивото си — дали трябва да участвуваме в тази глупава игра? Знам, че никой за нищо на света не би попречил на фантазиите на едно дете, но кой може да ти каже в кой момент това трябва да спре. Започва да прилича на заговор. Мисля, че ако всеки реши да се прави, че вярва в несъществуващи неща, детето няма как да се научи да различава действително съществуващото от измисленото.

— Внимавай, скъпа — предупредих я аз, — може да нагазиш в опасни води. Много зависи колко и доколко хората вярват в недействителното.

Мери обаче не се остави да бъде отклонена.

— Ще бъда най-нещастният човек под слънцето, ако в момента сме виновни и утвърждаваме нещо въображаемо, което всъщност трябва да разпръснем. Не е ли по-добре да се консултираме с психиатър? Поне ще ни каже дали това е нормално или не.

— Не бих раздувал много нещата — изказах мнението си аз. — По-добре да ги оставим така, както са. В края на краищата успешно ликвидирахме Пиф, без някой да пострада от това.

— Не исках да кажа да го пращаме на психиатър. Имах пред вид просто да разберем дали това е нещо обикновено и ние напразно се тревожим. Ще се чувствувам по-спокойна, ако знам.

— Ще попитам, щом държиш — обещах й аз. — Не мисля, че е сериозно. Прилича ми малко на художествена литература — ние четем написани от други книги, а често пъти децата сами си ги създават и си ги изживяват. Това, което ме смущава, е, че този Чоки, като че ли е сбъркал възрастовата група. Мисля, че няма да мине много и всички това ще свърши. В противен случай можем да се посъветваме с някого.

Трябва да призная, че не бях съвсем искрен, когато убеждавах Мери. Някои от въпросите на Метю много ме смущаваха — не само с това, че не бяха типични за него, но сега, когато присъствието на Чоки бе обявено, той често ги задаваше от негово име. Започваше със: „Чоки каза, че не разбира защо…“ или „Чоки иска да знае…“, или „На Чоки не й е ясно…“

Правех се, че не обръщам внимание, макар че тази Метюва слабост ми се струваше твърде детинска за неговите години. Много повече ме тревожеше това, че в подобни случаи той играеше ролята на нещо средно между посредник и преводач.

Така или иначе бях решил, че трябва да се уточни едно нещо.

— Виж какво — казах му веднъж аз, — съвсем се обърках. Чоки „той“ ли е, или „тя“. Много по-лесно ще ми бъде, ако ми го обясниш.

Метю бе напълно съгласен.

— Да, разбира се — рече той. — И аз така мисля. Питах вече. Но като че и Чоки не знае.

— А! — удивих се аз. — Това е доста необикновено. Искам да кажа, че хората обикновено са съвсем сигурни в тези неща.

Метю и с това се съгласи.

— Но при него не е така — каза той сериозно. — Аз му обясних разликата между „той“ и „тя“, но Чоки някак си не можа да я схване. Странно е наистина, защото аз смятам, че е дяволски умен. Знаеш ли какво ми отговори? Че този ред му се струва твърде глупав, не разбирал кому е нужно да бъде така.

Спомних си, че Мери бе чула подобен въпрос. Метю продължи:

— Аз не можах да й обясня. И когото да попитах, никой не можа да ми помогне кой знае колко. Ти знаеш ли, татко?

— Ами… точно защо, не мога да ти кажа, признах си аз. — Просто… природата ни е създала така.

Метю кимна.

— Горе-долу по същия начин се опитах и аз да й го обясня. Но, изглежда, не съм успял, защото на края тя каза, че дори да съм го предал така, както е в действителност, все още остава едно „защо“. — Той спря, замисли се, после добави с тон, в който усетих трогателна смесица от засегнато честолюбие и разочарование: — За Чоки толкова много и при това съвсем обикновени неща са глупави! Чак взе да ми омръзва вече. Животните например му се струват страхотни глупаци. Не разбирам защо — та нали не са виновни, че са създадени такива, каквито са?

Поговорихме още известно време. Беше ми интересно и не го скрих, но в същото време се пазех да не прекалявам с въпросите. Неотдавнашният ми опит с Пиф ме бе научил, че насилването на детската фантазия предизвиква по-скоро цупене, отколкото доверие. От това, което научих, малко промених доброто си разположение към Чоки. Добих впечатлението, че той/тя твърде драстично налага мнението си. И когато по-късно си припомних колко сериозен бе всъщност разговорът ни, неспокойствието ми нарасна. Връщайки се отново към него, в съзнанието ми се избистри мисълта, че през цялото време момчето нито с дума, нито дори с намек не даде да се разбере, че за него Чоки е нещо друго освен същество като всички нас. Започнах да мисля, че Мери може би бе права, като казваше, че трябва да се посъветвам с психиатър…

Така или иначе уточнихме едно нещо: въпроса за пола на Чоки. Метю ми обясни следното:

— Чоки говори почти като момче, но пък пита за неща, които не интересуват много момчетата — не знам дали разбираш какво искам да кажа. А пък понякога… е такъв надут, като по-големите сестри на някои от моите приятели…

Казах, че разбирам, сетне обсъдихме това-онова и решихме, че, общо взето, Чоки прилича повече на момиче, отколкото на момче, още повече че нямаме никакви обективни данни да твърдим противното.

Когато разказах на Мери, че поне това сме установили, тя ме изгледа замислено.

— Целта ми беше Чоки да не е само едно „то“, а да заприлича на човек — опитах се да й обясня. — Ще ми се в съзнанието на момчето да има образ, с който то по-лесно да се справя, отколкото с някакво мъгляво, неопределено, безтелесно същество. И понеже Чоки не прилича на никой от приятелите му…

— Ти реши Чоки да е „тя“, защото чувствуваш, че така ще ти е по-лесно да се съюзиш с момчето срещу нея — заяви Мери.

— Е, вярно е, че от всички несвързани неща, които съм чул… — започнах аз, но скоро млъкнах. По разсеяния поглед на Мери разбрах, че тя не ме слуша и напразно си хабя думите. Тя мълча замислено в продължение на няколко минути, след което с известна тъга каза:

— Струва ми се, че преди Фройд е било много по-интересно да си родител. Ако обаче тази фантасмагория продължи още една-две седмици, от морална, социална и медицинска гледна точка трябва да пристъпим към действие… А всъщност всичко е такава глупост… Ако не бяхме така болезнено чувствителни към децата в днешно време… И при това съм сигурна, че сега има много повече престъпници, отколкото едно време…

— Настоявам да държим детето колкото се може по-далеч от всякакви психиатри и тям подобни — заявих аз. — Ако само веднъж дадеш на едно дете да разбере, че неговият случай е интересен, то ще ти докара още куп неприятности.

Тя помълча още няколко мига. Предполагам, че прехвърляше в ума си познатите деца. После кимна.

Решихме още веднъж да изчакаме. Нека да видим как ще се развият нещата.

Всъщност последвалите събития показаха колко напразно сме се мъчили да ги предвидим.