Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Our Little Athenian Cousin of Long Ago, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2021)

Издание:

Автор: Джулия Дароу Коулс

Заглавие: Нашият малък атинянски братовчед

Преводач: Десислава Паскалева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Художник: John Goss

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3677

История

  1. — Добавяне

Глава 12
Войници

— Какво означава всичко това? — обърна се Дурис към Хиерон, като сочеше голям брой бронзови колони на улицата, по която вървяха.

— О — отвърна Хиерон, — на тях са написани имената на мъжете от Атина, които ще служат в армията. Виж — добави той и се приближи до една от колоните, — лесно можеш да видиш имената им.

Всяка година — продължи Хиерон — издигат по една нова колона, и махат най-старата. Прави се така, защото един клас от гимназията навършва осемнадесет години и е готов за служба. Младежите от този клас се наричат ефеби. Мъжете, чиито имена са стояли най-дълго, са твърде стари за това и колоните им се премахват. Общо на брой колоните са четиридесет и две.

Почти е настъпило времето да бъде издигната нова колона. Младежите ги тренират всеки ден в гимназията. Искаш ли да отидем да ги погледаме?

— Да, би ми харесало — отвърна Дурис, и следвани от Фило и Терон, двете момчета се запътиха към гимназията.

Тя, точно както училището по борба, се намираше в един двор, в който младите мъже правеха упражнения и дрилове. Зрителите биваха снабдявани със седалки.

— Виждаш ли онзи висок мъж с пръчката? — попита Хиерон, след като двамата с Дурис заеха местата си. — Той е начело на гимназията и неговата работа е да въдворява ред. Не се двоуми да използва пръчката си, ако някой предизвиква проблеми. За посетителите вероятността да усетят пръчката е също толкова голяма, колкото и за останалите, които се държат неблагоприлично.

— Виждам, ти ме предупреждаваш — засмя се Дурис. — Ще се постарая да бъда тих като момиче — каза той, скръсти ръце и лицето му придоби толкова сериозно изражение, че Хиерон избухна в смях.

За момчетата гимназията беше интересно място. Те наблюдаваха младите мъже докато практикуваха фехтовка, хвърляне на копие и стреляне с лък и стрели. Но най-много от всичко останало им хареса язденето, тъй като конете бяха духовити и заниманието с тях си беше трудна работа. Не се използваха седла или юзди. Един преметнат плат служеше за седло, а за да се качи на коня ездачът трябваше да използва копието си.

Щом една група ездачи минаха с бясна скорост покрай момчетата, Дурис възкликна:

— Изглеждат точно като скулптурите в пантеона!

— Да — каза Хиерон, — там се намират много скулптори на млади ездачи.

— Кой е мъжът насред групата от младежи? — попита Дурис, когато той и Хиерон тъкмо щяха да напуснат гимназията.

— Той е Сократ, философът — каза Хиерон. — Обучава един клас и е тук всеки ден.

Докато момчетата подминаваха групата, те чуха Сократ да казва:

— По-добре е да бъдеш честен, отколкото да даваш приноси на боговете.

— Името на моя братовчед е на последната колона — каза Хиерон на връщане към дома. — След като завърши обучението си в гимназията, у дома му се състоя голям пир. Подстригаха късо косата му и за пръв път той облече хламида, който се носи само от мъже. Радвам се, че ние момчетата можем да носим само хитони. Така имаме по-голяма свобода за тичане и трениране.

— Но предполагам — добави той, — че щом навършим осемнадесет години ще се радваме да носим хламиди, защото те ще показват, че вече сме мъже.

Не след много дни Хермипий каза на момчетата:

— Утре новите ефеби ще дадат клетва на вярност на страната. Предполагам, че бихте искали да отидете до театъра, за да ги видите.

— Да, разбира се — отговориха едновременно двете момчета.

Театърът се състоеше от редове от каменни пейки, ограждащи в полукръг отворена площ, която служеше за сцена. Нито върху пейките, нито върху сцената не бяха поставени покривала и всичко беше на открито.

Щом Хиерон и Дурис заеха местата си им се стори сякаш всички граждани на Атина се намираха в театъра.

— Колко много хора! — възкликна Дурис.

— Да — каза Хиерон, след което добави — ето ги и ефебите.

Младите мъже, всички с късо подстригани коси и носещи хламиди или наметала, влязоха с маршова стъпка и тръгнаха в посока към сцената на театъра, където имената им бяха вписани в записките на Атина. Последва нещо, което на момчетата се стори като най-важната част от церемонията, а именно, на всеки един от мъжете бе даден щит и копие. Докато излизаха марширувайки, всеки един от тях носеше щита и копието си с гордост, а след тях въздухът се изпълни с виковете и ръкоплясканията на народа.

— Сега са войници! — каза възхитеният Хиерон.

— Какво ще правят сега? — попита Дурис.

— Ще трябва да служат една година извън Атина. Ще яздят и ще маршируват и ще живеят в лагери както правят всички войници. Но след това ще се върнат в Атина и ще участват във всички шествия и празненства. Сигурно е чудесно!

— Но ако предположим, че избухне война? — попита Дурис.

— Тогава ще се наложи да воюват — каза Хиерон. — Но не е имало войни откакто Перикъл беше владетел. А и няма вероятност скоро да избухне някоя, тъй като той е сключил мирен договор, който ще продължи тридесет години. Договорът се нарича „Мирът на Перикъл“.