Джулия Дароу Коулс
Нашият малък атинянски братовчед (12)

Глава 11
Новият роб

— Татко — каза една сутрин Хиерон, — стори ми се, че те чух да казваш, че се нуждаеш от нов роб.

— Да — отвърна Хермипий. — Защо питаш?

— Защото вчера видях Кимон да въвежда група роби в града.

— Това е добре — каза Хермипий. — Днес трябва да посетя пазара.

— Може ли ние с Дурис също да дойдем? — попита Хиерон.

— Да, ако искате — отвърна Хермипий и Хиерон се завтече да каже на Дурис.

Скоро вървяха натам с обичайното си обкръжение от роби. Закупуването на някой роб винаги много вълнуваше Хиерон, но той мислеше за това както едно американско или английско момче би мислило за закупуването на нов кон с баща си.

Всяко семейство е имало роби и дори и най-бедните са имали по един. Ако някой бе попитал Хиерон дали баща му закупува роби, той би отвърнал:

— Ами разбира се.

И би се зачудил защо му задават един толкова глуповат въпрос. Но всъщност никой не би го попитал такова нещо.

За народа в Атина робите са били толкова нужни, колкото и дом, в който да живеят. Затова и са ги продавали и закупували със същия подход.

Щом Хермипий стигна до пазара, той го откри препълнен с хора. Робите стояха на една платформа, от където можеха да бъдат видени от тези, които биха искали да ги закупят. Хермипий отиде при тях и започна да ги разпитва един по един. След това той откри Кимон и му посочи един от робите, с които беше говорил.

— Той прави вази — каза Кимон — и струва много повече от обикновен роб.

— Склонен съм да заплатя малко повече — отвърна Хермипий.

След известно време се уговориха за цената и продавачът получи парите си. Тогава Хермипий и двете момчета се завърнаха у дома, а новият роб зае мястото си между останалите, които прислужваха на Хермипий.

Щом стигнаха до дома и отвориха вратата ги посрещна вълна от захаросани ядки и плодове.

— Какво означава това? — попита Дурис, докато от препълнените му със сладки ръце падаха ядки.

— О — засмя се Хиерон, — по обичай се разхвърлят сладки неща из дома, щом се купи нов роб.

— Защо го правите? — попита Дурис.

— Носи добър късмет — отвърна Хиерон. — Това е всичко, което знам, а и захаросаните плодове са вкусни.

Той грабна цяла шепа от тях и подкани Дурис да стори същото.

— Наистина това е един хубав обичай — възкликна Дурис.

— Да, много по-хубав от един друг, който имаме — отвърна Хиерон. — Веднъж в годината ние избираме един роб, който олицетворява всичко грубо и ненужно. След това другите роби го подгонват, набиват го и го изгонват извън дома. Това се прави — добави сериозно Хиерон — с цел да прогоним бедността и бедите далеч от дома си.

— Спомняш ли си, когато вчера видяхме един роб бързо да влиза в храмовете на Акропола? — попита Дурис след известно мълчание. — Бях намислил да те попитам още тогава, но ти говореше с баща си и по-късно го забравих. Човекът изглеждаше изплашен и сякаш бягаше за живота си.

— Сигурно наистина е било така. Някои от търговците на роби са много жестоки. Ако някой от тях се отдалечи на твърде голямо разстояние, робът може да побегне към олтара на някоя богиня или бог и да помоли за закрила. Гордея се, че баща ми се отнася добре с робите ни.

— Когато напуснахме острова — каза Дурис, — баща ми пусна един от нашите роби на свобода. Той ни беше служил добре и беше по-скоро приятел, отколкото роб. Щом той получи свободата си, стана най-щастливият мъж, когото съм виждал.

Какво ще прави новият ви роб? — допълни той.

— Ще помага на баща ми в студиото — отвърна Хиерон. — Дочух, че Кимон бил казал, че прави вази.

— Нека отидем в студиото да го видим — предложи Дурис.

— Звучи добре — отвърна Хиерон. — Може би той ще ни научи как да правим вази. Би било забавно.

И така момчетата се затичаха към студиото, за да опознаят новия роб.