Кенет Уайт
Синият път (7)

Поант Бльо

Ние извършихме това пътуване, за да открием живота си.

Ирокезка песен

Напуснахме Чикутими по Западен път №170 и бързо се отклонихме по Северен път №169. Преминахме през гората Кеногами и след това покрай езерото Сен Жан.

Питам се кога ще се освободим от цялата тази евангелска топонимия. Не зная какво е било индианското название на това езеро, но съм готов да се обзаложа, че е било красиво и точно. Може би Езеро на сините води, или на летните бури; или Горското езеро. Назовано от хора, които наистина са го познавали, били са във връзка с неговата физическа реалност. Но езеро Сен Жан — глупости. Да не би свети Йоан да е идвал тук, край езерото. Друг път! Онзи истинският се е подвизавал в Галилея. И хората, които са кръстили езерото Сен Жан, не са били всъщност тука. Те са носили в главите си свещената си черна книга. Наложили са върху реалността имена от тази книга и са се запретнали да работят и да се плодят, както техният Закон повелява. Ето това е цивилизацията, на каквато и свещената книга или кодекс да се позовава. Нищо общо с реалността, възприета в цялата й красота. Точно затова Флобер с право казваше, че „цивилизацията е заговор срещу поезията“.

Смрачава се, пристигам в Долбо.

Остър северен вятър свири по улицата. Жива душа няма. Само вятърът. Къде са хората?

С този пропуск, който ми дава право да стигна накрай света, мога да отсядам в някои крайпътни хотели при изгодни условия. Затова, разбира се, опитвам да намеря хотела, отбелязан в моя списък.

„Странноприемница на дилижанса“.

Но минавам покрай два, три хотела, без да срещна и следа от „Странноприемница на дилижанса“.

Накрая най-сетне зървам един тукашен гражданин на улицата. Трябва да е тукашният циганин. Питам го:

— Моля ви, къде е „Странноприемницата на дилижанса“?

Той се съсредоточава за миг, с прекаленото усърдие на пияниците, мисли, преосмисля (яката се е насмукал бащицата) размишлява, заключава и най-сетне заявява:

— Убий ме, не я знам.

„Странноприемницата на дилижанса“ сигурно е пуснала кепенците точно след последния запой на Бъфало Бил.

Влизам в друг хотел.

Стаята е мръсна: умивалник, оплескан с паста за зъби, влажна кърпа за лице, петна по килима, покривката върху леглото е надупчена от цигари — лъха на тъга, на съвсем американска тъга. Смъртта на безброй търговски пътници…

 

 

Нощ в Долбо.

Блуждая по пустите улици. Зад витрината на магазин за спортни стоки забелязвам грамофонна плоча с ръководство как да примамваме и да ловим елени.

Чета върху обложката.

Мийо йо, мийо йо йо…

Вися пред витрината и надавам няколко еленови проблейвания. Накрая усещам, че съм на път съвсем да изкукам. Решавам с това да приключа вечерта и отивам да си легна.

 

 

Оня ден в Чикутими открих две книги, които чета тук до зори. Става дума за „Лабрадор и Антикости“ от В. А. Хюард, написана в Чикутими през 1897 година, и „Разговори с един дивак“ от Лаонтан (XVIII век).

За отец Хюард, преизпълнен с религиозно умиление и смирено доволство от себе си, планинските индианци са „бедните деца на горите“. Той признава опустошенията, причинени им от европейската цивилизация: останали са само две хиляди, при това в лошо състояние. След няколко години — казва той — напълно ще изчезнат. „Но — прибавя след това, за да хвърли слънчев лъч върху мрачната картина — на този агонизиращ народ му предстои образцова смърт, благодарение на добрите мисионери, които предано го напътстват.“ Следователно всичко е наред и ние можем да продължаваме да благодарим на бога.

Лаонтан е с по-жив и по-открит дух. Роден в Югозападна Франция през 1666 година, той пристига в Канада през 1683 година, публикува на английски своите „Занимателни диалози с един дивак“ в Лондон през 1702 година (Лондон и Амстердам са били навремето единствените места, където човек можел да мисли, без да се страхува за кожата си) и е умрял вероятно към 1715 година, един бог знае къде. За Лаонтан, писал в разгара на периода, който ще бъде наречен впоследствие „криза на европейското съзнание“, индианците далеч не са „бедните деца на горите“, те са „голи философи“, чиято мисъл и начин на живот са по-напреднали от европейските. Всъщност колкото повече напредваме с „Диалозите“, толкова по-смешни изглеждат християнството и изобщо европейската идеология. „С голямо удоволствие, скъпи ми Ондарио — казва Лахонтай, намигайки на своя алгонкински събеседник, — искам да обсъдя с тебе най-значителното явление на този свят: става дума да ти разкрия вечните истини на християнството. — Готов съм да те изслушам, скъпи братко — казва индианецът, — за да си изясня толкова неща, които йезуитите ни проповядват от дълго време насам, и искам да разговаряме с подобаващата за такъв разговор свобода. Ако твоето доверие е като това, на което ни учат йезуитите, безполезно е да разговаряме. Защото те са ми наговорили толкова измислици, че единственото, в което мога да повярвам, е, че са твърде умни, та сами да повярват в тях…“

Така за един ум от XVIII век, който поставя под въпрос уговорките на Запада (или поне някои), индианецът е „гол философ“, който му помага да си разясни нещата в радикална светлина. За един ум от XIX век, затънал в своето говеждо самодоволство, индианецът е „бедното дете“, чийто единствен шанс е да целуне кръста и да се моли на бога. Какво е за нас днес той? Носталгия? Спомен за една от най-прекрасните култури на света?

Когато на другия ден излизам много рано от „Почивката на ловеца“, за да хвана първия автобус, все едно закъде, потъвам въодушевен в прекрасна синьо-розова заскрежена утрин. Точно тогава полицейската кола, голямата общинска кола показа огромната си зачудена муцуна откъм Мейн Стрийт и занапредва бавно и заплашително, като змията в рая.

Господи, доволен съм, че напускам Долбо!

Автобусът от шест и половина не спира в Поант Бльо, отива направо до Квебек. Има друг за Робервал, в седем и двайсет.

 

 

Отлично.

Влизам в една бирария.

Леки закуски. Забавления.

— Сварено яйце, препечена филия и кафе!

Седнах на два големи шкембести автомата за пепси и кока-кола. Отдясно някакъв афиш приканва за избор на най-красивата украса на шапки в Ловния клуб на Долбо. Отляво друг възхвалява достойнствата на Супъркул Фрутфлауоред Слъш.

Скиния, осветена с неон!

Оспорвам за момент казаното от Джон Къпър Пуис („Ако животът ми в Америка ме научи на нещо, то е на известен самотен и може би отчаян стоицизъм“), после се връщам на спирката.

Скреж по кленовите листа, осеяли земята. Радиото съобщава: „Слани по планините.“

Моторът на автобуса вече хърка и дими.

 

 

Робервал.

Каква е тази статуя, щръкнала посред града?

В ЧЕСТ НА СЕН ЖАН ДЬО БРЕБЬОФ И НЕГОВИТЕ СПЪТНИЦИ МЪЧЕНИЦИ

Ето храбреца, дал на езерото своето име.

Бас държа, че и той е йезуит.

Добре, индианците са го убили, и какво?

Толкова по-добре за индианците.

Разбира се, не е трябвало чак да го трепят. Това е лоша стратегия. Трябвало е да му се изхилят в носа или да го поокъпят в езерото. Но той сигурно си го е просил. Просто виждам как е станало.

— Индианци, братя мои — говори този вдетинен хапльо, — скъпи мои, мои много скъпи братя, аз дойдох, за да ви кажа как да заслужите вечния живот. Знам, разбира се, че ще ме измъчвате, но преди това желая да ви поговоря за всевишния и за вечния живот. Гледай ти, аз съм имал наденичка в джоба си.

— Махнете от очите ни този извратен параноик!

— Ох! поругаването…

— Отървете ни от този тъпак!

— Ах, ах! знам, че ще започнете да ме измъчвате…

— Никой няма намерение да те измъчва, плъхска мутро, само искаме да се ометеш оттук.

— Вие няма да ме измъчвате? Искате да кажете, че съм гълтал тази плява години наред, че заравянето ми в тази дупка с неверници е чистопробен мазохизъм и вие няма да ме превърнете в мъченик?

— Добре де, ако това е част от твоята религия, стига си пискал и ни кажи как да го направим.

— Ето просто вземете този кръст и ме блъснете по главата с него. Разбрахте ли?

— Разбрахме.

— Добре тогава, почвайте, за бога.

И те почват.

Прас!

— Добре ли е?

Стенание.

Ето ви още един мъченик.

А индианецът заживява с гузна съвест. Векове наред ще му натякват как е пречукал тези чисти сърца, тези благодетели на човечеството. И накрая започва наистина да го вярва. Нищо, че се напива до смърт.

 

 

Гарвани и скворци летят над Робервал, когато тръгвам за Поант Бльо; лъха хладен ветрец.

КУЕЙ

ИЛ НЮ ТЕНЮ

добре дошла

индианско селище

основано през 1856 година, население 1587 души и племе монтанеси.

Ето ни най-после в резервата Поант Бльо. Отправям се към центъра.

Там разбирам, че вождът е на почивка в Швейцария, а заместникът — на лов в Чибугаму. Не пречи. Аз не съм дошъл за вождовете, а за шаманите. Но може би ще се наложи да се задоволя с призрачни шамани. Предварително си го знам.

Видях, че има музей в центъра, влязох в него и понаучих нещо за монтанеските земи, за индианския лов и за щавенето на еленовата кожа. Много съм лаком за знания. Дори и никога в живота да не ми се случи да щавя еленова кожа, зная как се прави. Да ти се намира случайно малко меча мас?

 

 

След музея разглеждам селището. Минавам през магазина „Хъдсънов залив“ и влизам в едно занаятчийско дюкянче. Тук срещам Джон Робъртсън, който има „статут на индианец“, дядо му е дошъл от Глазгоу да работи за компанията „Хъдсънов залив“, оженил се за индианка и се превърнал в индианец.

— Радвам се да видя тук друг шотландец.

Когато съобщавам на Джон Робертсън, че отивам на север, той започва да разказва за наскапите. Според него, те били смес между индианци и ескимоси. Казва ми, че ще ги намеря в Шефервил, там ги изпратили от Форт Чимо. Години наред едвам кретали от глад, откак северните елени напуснали района. Но къде са се дянали елените? Не се знае. Наскапите обаче са в Шефервил.

 

 

В един друг магазин, лавка за продажба на алкохол, срещам сина на собственика, як мъжага, добре сложен, с дълги черни коси, който иска да стане трапер. Щял да се запише в курсовете за ловуване в горите зад Долбо. Да, харесва му идеята да стане трапер. Ще обикаля, ще търси рисове — „струва си“.

Разговаряме, когато отгоре слиза дядото. Всяка година е обикалял горите до седемдесетия си рожден ден. Сега е осемдесет и пет годишен. Хвърля поглед към раницата ми:

— Пътешественик ли си? Сигурно е върхът да пътуваш.

Казвам му, че навремето той също трябва доста да е попътувал.

— Да се вреш из горите не значи да пътуваш.

— А какво е тогава да пътуваш?

— Да се качиш на самолет. Да видиш свят. Това е.

— Искате ли да видите свят?

— Искам да видя жени.

Идва и майката, вече са се събрали три поколения.

Тя отваря приказка, че времето е застудяло:

— Не е добра температурата.

Вчера е валял сняг и всичките са хремави.

— Не сме много издръжливи.

— От храната е — казва тя. Купува четири килограмова кокошка от магазина, но като я сготви, остават два. Цялата е само вода. И химикали. Не е хубаво това. — И на всичко отгоре — продължава тя — не се движим. Залепили сме се за телевизора.

— Ти си повече индианец от нас.

 

 

Поемам отново към Робервал, когато чувам стъпки зад гърба си и ситен смях.

Три момиченца на по двайсетина години.

Питам ги какво мислят за Поант Бльо.

— Върхът е.

Те кудкудякат нещо, разговарят на тукашния език, и ме следват съвсем отблизо.

— Как се казва „довиждане“ по вашему?

— Нио.

— Добре тогава, нио!

— Нио!

Студът става все по-силен, небето синее. Слънцето се губи горе като монета от десет цента.

Въртя се около

въртя се около

очертанията на земята

очертанията на земята

крилат съм и летя, летя

крилат съм и летя, летя

Тази песен от танца на духовете ме следва неотстъпно.