Кенет Уайт
Синият път (13)

Голямо празненство в Минган

Трябват ни нови сватби.

Уилям Карлос Уилямс

Отивах за Авр Сен Пиер.

Когато заявих това на шофьора на автобуса, той ми каза:

— Там свършва пътят. Нататък не може. Там свършва пътят.

Двама млади индианци се качиха в автобуса заедно с мене. Носеха си в кошница бира и голямо парче „диво месо“ (от елен), загърнато във вестник.

— На пикник ли? — пита шофьорът.

— Не, на сватба — отговаря единият от индианците.

— Страшна сватба ще стане, ако изпиете всичко това.

Индианците широко се усмихват.

И потегляме.

От едната страна е гората, а от другата — скалисти заливи и чайки.

Търся върху картата си имената на заливите и реките, спускащи се през гората: Брезова река, реката Маниту, Гръмовитата река…

Отново изпитах живото чувство от крайбрежието. Първично място. Гола красота на всичко.

Следобедът отиваше към края си, небето беше толкова прозрачно синьо!

Синината на небето бавно потъмня, настана нощ. В този момент един от индианците, застанал срещу мене, се наведе:

— Искаш ли бира?

Казах да, разбира се, и благодарих много.

Опитвали ли сте някога да пиете бира от шише в друсащ автобус по каменлив път за никъде? При всяко друсване рискувате да останете без един зъб…

— Добра бира, нали?

— Да, великолепна е.

— Закъде отиваш?

— В Авр Сен Пиер.

— Там свършва пътят.

— Казаха ми вече.

— Имаш ли приятели там?

— Не.

— Защо отиваш тогава?

— Може би защото там свършва пътят.

Мълчаливо размишление.

— Ти не беше ли в резервата вчера?

— Да, бях.

— Чух за тебе.

— Срещнах доста хора.

— Извини ме за малко, трябва да пикая.

Той отива в задния край на автобуса и пикае на пода. Чува се шур-шур във вадичката.

— Чувал ли си за Минган? — пита той, щом се връща на мястото си.

— Видях името му на картата.

— Ние там отиваме. Двамата с братовчеда. Той вече е пиян. Отиваме на сватба.

— Чух това.

— Искаш ли да дойдеш?

— Какво да правя?

— Ще танцуваш и ще пиеш като другите.

— Добре, благодаря, ще дойда.

Не знаех в какво се въвличам, но бях заинтригуван, а и можех да си продължа за Авр Сен Пиер на следващия ден. Зная къде искам да отида, но съм винаги готов да се отклоня от пътя.

Индианецът смушка с лакът своя близък в ребрата:

— Той ще дойде?

— А?

— Той ще дойде.

— Добре.

Докато неговият лаконичен другар отново заспиваше, първият индианец се обърна към мене.

— Казвам се Матийо. Той е Жозеф. А ти?

— Кен.

— Кен. Отлично. Ял ли си вече месо от елен?

— Не.

— Тази вечер ще ядеш. Жилаво е. Разправят, че месото на другия елен е по-крехко, но на северния е по-добро… Наближаваме Минган. Знаеш ли какво означава името му?

— Не.

— Вълк.

 

 

Пред входа на резервата Минган е поставен надпис, който едва успявам да прочета на оскъдната светлина:

Строго се забранява на Пиер и Юг Кузино и на Ричард Малони, по какъвто и да е повод, да проникват пеш или с моторно возило в резервата Минган, смятано от 30 октомври 1974 година и завинаги. Решение на Груповия съвет в Минган…

Питам се какво ли са направили тези трима непрокопсаници, за да бъдат изгонени веднъж завинаги, но не разпитвам.

Тръгваме към къщата на семейството на Жозеф, където трябва да вечеряме, преди да отидем на празненството.

Когато майката на Жозеф ни отвори, щях да падна. На Седемте острова индианците са облечени като всички. Но тук, в Минган, е друго. Изминали сме няколко километра и сме се върнали със сто години назад.

Представете си, че се разхождате из залите на Музея на човека в Париж През един спокоен следобед, и се спирате на експонат, на чийто етикет пише: Монтанеска жена, около 1850 година — и в този миг куклата ви се усмихва и излиза от витрината. Точно така, това беше майката на Жозеф. Носеше смешна малка сплескана шапчица, косите й бяха навити на масури около ушите, в устата й димеше лула. За последен път видях нещо подобно в хълмистата част на северен Тайланд. Да, при племената Мео. Не направих връзката веднага, но постепенно това стана така очевидно, че се питах как съм могъл да го пропусна. Монтанесите или индианците алгонки и Мео са едно и също. Просто монголци. Само че някои са останали в Тибет, за да строят манастири и да пият чай с масло, докато други са заминали на север и продължили да се скитат (какво ли са търсели, наистина?), за да прекосят накрая Беринговия проток (чувате ли пак вълците вият под тази ледена луна, чувате ли как пука ледът?) и да станат американци.

Първичните американци, хора на земята, в съгласие с мечтата си.

Да, хората в Минган са първични. Първичен порив въодушевява още костите им и една мечта потрепва в мозъка им като пламък. Това е истина, но за най-старите. По-младите започват да изглеждат по-разумни. Но все още имат този блясък в погледа, предколумбов, допотопен блясък: чувстваш, че всичко може да се случи.

 

 

Бирата се лееше, дивото месо цвърчеше и разговорът следваше руслото си. Пиер, по-старият брат на Жозеф, говореше:

— Когато разкопвачите (говори за етнолозите, археолозите и т.н.) пристигат тук, копат, копат… Не им вярвам. Нас винаги ни е било малко страх… Нас винаги по малко са ни изтребвали…

Малко са ни изтребвали!

Генерал Джордж Къстър виел: „Кажи, индианска шмундо, получи ли си го?“ А индианецът с угасващ глас му отговарял: „Почти!“

Пиер продължава. Попийнал е и мисълта му е непреклонна. Присвива очи и категорично клати пръст:

— Ако индианците са заядливи, канадците не биха били тука… Индианецът мисли ли за нещо, мисли, мисли…

И Пиер продължава да мисли:

— Ловът… това е работа. Ако тръгна да ти говоря за лова, ще откараме до утре сутрин… Никога не съм ловувал истински, казвам ти го, но ловът поне е нещо, нещо е… Индианецът и ловът, това е голямо нещо.

Старецът, седнал в ъгъла, дядо по майчина линия на Жозеф, изглежда, изчакваше реда си на сцената. Започна да говори сякаш на себе си:

— Навремето, в Минган, когато не бях още женен, ходехме в гората с дядо ми Жозеф. Вървяхме по река Ромен към езерото Уайекамау. След като се ожених, станах истински ловец. Дълго се пътуваше, особено до Северозападната река. Знаете ли езерото Атиконак? На север е… Ние от Минган пътувахме пет месеца, от началото на август, през езерата Атиконак и Винуакапау… Пристигахме до Северозападната река през декември…

Старецът следваше пътеките на паметта си, и ние заедно с него:

— На другия ден сутринта тръгвахме за едно езеро, където имаше бобри… Там оставахме… Мъжете заминаваха на лов, едни за елени… а други за бодливи свинчета… Отдалечавахме се от реката, тръгвахме към едно езеро, там наблизо. И по едно време зървах дима на елените… Трябва да са били много, защото вдигаха голяма пушилка… Ще ви кажа нещо… Индианците от Минган не ловят лисици… Винаги сме убивали елени, бобри и белки… но не лисици… Лисицата струваше скъпо, но не обичаме да ловим лисици…

Старецът, изглежда, реши, че е казал всичко каквото има да каже, защото млъкна и си запя нещо, сам на себе си.

Старата жена, дъщеря му, майката на Жозеф, донесе кутия с дребни предмети, които изработвала от бисери — повечето ми заприличаха на слънчеви символи. Взе един от тях и ми го даде: зелен по средата, обкръжен с червени и жълти четвъртини. Благодарих й и поставих предмета върху масата, за да му се полюбувам.

Попитах я какво означава червеното.

— Слънцето при изгрев — каза Матийо.

— Земята — каза Пиер.

— А жълтото?

— Слънцето — каза Пиер.

— Слънцето при залез — каза Матийо.

— А зеленото?

— Всичко, което расте — каза Матийо.

— Тревата — каза Пиер.

Еленът беше готов.

След вечерята се застягахме за празненството.

Но преди това Жозеф ми показа стаята, където щях да спя. Неговата стая. Може и да не се върнем заедно. На празненството е всеки за себе си. Жозеф ме погледна и смутено се усмихна:

— Не се ли безпокоиш, че ще преспиш с един индианец?

 

 

Отгатнете на кого попаднах отвън, под голямата американска луна. На Тибо от Седемте острова, люлеещ се мъртвопиян като платноход. Зави, когато ме позна:

— Приятелю! Приятелю! Имам сто долара. Да отидем да се повеселим. Здрав съм като елен!

Мисля, че не знаеше точно къде се намира, но се чувстваше като у дома си в своето изстъпление. Прегърнах го през раменете и се запътихме за празненството.

Там една тълпа се люшкаше под звуците на диското, под мъждукащата светлина на две червени лампи.

Огледах се наоколо, опитвайки се да открия някоя малка Покахонта сред червената мъгла, когато чух глас над мене.

Това беше дебел момък, който заяви, че бил студент по социология. И продължи:

— Малко съм пиян. Напивам се четири пъти в годината. Най-зле съм на годишния ни празник Поу Уоу…

Поклащаше се, сякаш танцуваше на място, и припявайки си, добави:

— У Жозеф ли ще спите? Майка му е съкровище, не мислите ли? Очарован съм от нея. Ако можех, щях да я отведа в гората.

Все още се опитвам да намеря някакво момиче, с което да танцувам, но видимостта е крайно слаба.

Върху дансинга избухна кавга. Карат се мъж и жена. Налагат се един друг с юмруци. Танцьорите се отдалечават, без да спират.

— У нас това често се случва — говори момъкът, — не им обръщайте внимание.

Тибо от Седемте острова изниква внезапно сред шумния кръг с бутилка в ръка, виещ за самия себе си и за целия свят.

— Аз съм важна клечка, работил съм с министерството по индианските въпроси!

После не без затруднение втренчва погледа си в мене и казва:

— Ако имаш нужда от лекарства…

Точно в този момент, изглежда, мозъкът му превключи и с тържествуващ вид върху лицето той започна да тупа леко джоба си и с жест на пушач ми даде да разбера, че му се намира чийба-чийба, хучи-кучи и специален Дон Жуан. Окей? — попита той. — Окей! — отвърнах аз. След това излязохме в гората да запалим по цигара.

И тогава тази стара американска луна започна истински да блести.

И видях децата на Киче Маниту и на Голямата мечка да преминават Беринговия проток на малки групи преди четирийсет хиляди години. Народи от тундрата и тайгата. Братовчеди на вълка, на мечката и елена.

Пропушили сред старата замръзнала гора.

В съгласие с новата страна.

Векове и хилядолетия по-късно дошли алгонкините: абенаки, кри, делауяри, илинойс, мохикани, масачузетци, микмаки, наскапи, отава, охайо, оджибуейя, пенобскоти, потаватоми, фокси, шони, уинибаго и монтанеси. Заели територията, разпростряла се между Квебек и залива Унгава, между реката на Големия кит и залива на Дивите патици, по цялото обширно плато.

В непрекъснат лов на преживящия лишеи елен, Ransifer tarandus, зимували по височините, през лятото слизали по крайбрежието за празника на рибата и за танците…

— Нали?

— Нали.

— Нали, приятелю?

— Нали, приятелю!

Връщаме се обратно на празненството.

Няколко секунди по-късно танцувах танго от Чикутими с малко китче, около сто килограма без пелените.

Покахонта III.

Добре е!