Кенет Уайт
Синият път (24)

Пътят и библиотеката

Ф.Т. — Кенет Уайт, какво мислите за четенето?

К.У. — Смятам, че може да се различат няколко вида четене: четене пързаляне, четене ядене, четене изследване, четене размисъл и четене осъществяване. Четенето пързаляне се извършва с повечето вестници — плъзгаш се бързо. Четенето ядене е с повечето романи. Четенето изследване, разбира се, е когато нещо трябва да се възприеме или разбере. За четенето размисъл са нужни текстове с голяма плътност, и ти самият трябва да си във форма. Колкото до четенето осъществяване — то е почти осенение.

Ф.Т. — Можете ли да посочите няколко изключителни случая за четене?

К.У. — Да, дори тук, неотдавна: през една дъждовна и ветровита нощ четях за живота и поезията на Ли Бо. Нощ на почти екстатично четене: „По-лесно е да се изкачиш на небето, отколкото да вървиш по пътя за Чешуан!“ При изгрев-слънце костите ми се превърнаха в злато, както се казва в древните китайски текстове. И излязох да се поразходя по брега… В Глазгоу, когато бях студент, четях и нощем. Цели нощи на четене, следвани от утринни разходки по улиците на града… Това бяха по-скоро четения изследвания, но във всички посоки. Имах хиляди извадки, окачени по всички стени на моята стая. Тогава си изработвах памет… Сега не чета толкова нощем. Може би защото живея все повече и повече извън градовете. В градовете нощта е единственият миг на покой, когато можеш наистина да се съсредоточиш… Спомням си също как четох в По миналата година. В едно малко кафене под аркадите на площад „Кралица Маргарита“ четях сутрин Пол-Жан Туле: „Ах! Как обичах Навара, и любовта, и младото вино.“

Ф.Т. — Не се ли страхувате за печатната книга при тези успехи на звуковидимото, на информатиката?

К.У. — Прогресът, за който говорите, ме кара да си спомням за Хенри Торо. Тогава, когато в средата на XIX век започват да се появяват новите съобщителни средства, Хенри казва: „Всичко това е много хубаво, много, много хубаво — но ако хората нямат какво да си кажат?“. За мен, без никакво съмнение, книгата си остава царственият път на духа. Не съм против техническото развитие, за което споменахте. Трябва само да се спазват равнищата. Това е културата — да можем да правим разлика. Изцяло ми е ясна употребата на един компютър например. Но от гледна точка на мисълта той съвсем не ме интересува, неговата бинарна логика е твърде опростена. Моят мозък функционира с друга, много по-сложна логика. Нещастието не е в присъствието на машините, а в отсъствието на културата. Живеем в пълно объркване, мятаме се от едно на друго и всеки път вярваме, че сме попаднали на лек за всички болести. Това е наивно и детинщина. Казах, че не съм против компютрите, информатиката и т.н. Ако си стоят на равнището. Но когато виждам, както видях неотдавна, момче на шестнайсет години да си играе осем часа във влака с някаква електронна игра, казвам си, че това е жалко. То можеше да чете Мелвил или Достоевски.

Ф.Т. — Къде се намира сега, според вас, европейската култура, какво е нейното бъдеще?

К.У. — Зная, че европейската култура е в отстъпление — уолтдисниевската кретенизираща вълна, която идва от Съединените щати, обяснява защо. Като казах това, самият аз никога не съм отстъпвал в каквато и да било област. Винаги съм следвал моя порив. И се страхувам, че срещу вълната от кока-коловата култура се издига една „европейска култура“, твърде скована и ограничена. Смятам, че вече изобщо не познаваме Европа. Кой беше казал, че на нея й е омръзнало да бъде предградие на самата себе си? Ние познаваме няколко области, няколко паметника, но не и целия пейзаж. Аз се опитах да изследвам целия пейзаж и това ме отведе в пространството, където се срещат елементите, дошли поне от три континента. Не би трябвало сегашният антиамериканизъм да ни попречи да четем големите американски поети, каквито са например Уитман, Торо, Уилямс, Олсън и Снайдър. И да пренебрегнем приноса на Азия за нашия критичен стадий днес на Запад означава да се осъдим на изоставане не от събитията, което няма да е толкова тежко (повечето събития са предизвикани от глупост), а от развитието на познанието ни за самите себе си и за света, и от нещо още по-тънко, което би могло да се нарече усещане на битието. Аз ще продължа през Евроамериазия на път към белия свят. Аз съм екстравагантен европеец. Европа винаги е живяла благодарение на тази екстравагантност. Без нея тя би била само музей. Интересен музей, разбира се, но музей. Между цирка и музея музеят може да е за предпочитане. Но възможно е и друго нещо: един разгърнат опит за света. Затова ще се опитам да отида още по-далеч в моята екстравагантност: странствания, търсения и поезия — проза.

Ф.Т. — В „Синият път“ на едно място казвате: „Това, което трябва да се направи днес, е да се построи атлантическа библиотека, някъде в покрайнините на света, това ще е огнище на енергия, което ще превъзхожда всички празнословия“. Това ли сте направили тук?

К.У. — Без съмнение. Моите книги следват отблизо живота ми… Когато преносвачите пристигнаха тук, натоварени с моите книги, ми казаха, че сигурно са три тона, което не е кой знае колко много, но става дума за работна библиотека; не събирам книги само заради удоволствието. Преустроих библиотеката си. Разделите й са: езици и различни литератури (руска, скандинавска)…, френска литература, английска литература, американска литература, Индия, Китай, Япония, келтските страни, хуманитарни науки, точни науки. Това предполага интересни разговори и най-радостни игри на психическата енергия. Иска ми се тук да се сливат множество течения. Когато Джоузеф Нийдам пишеше в Кеймбридж своята монументална история на китайската цивилизация, пратки с книги (и то не какви да е книги!) непрекъснато пристигаха от Шанхай или Кантон. Точно това ми се иска!

Ф.Т. — Във вашата работа, във вашето творчество между другото впечатлява един вид диалектика между пътя и библиотеката, между пътешествието и четенето. Нещо повече, цитати от други книги очертават вашите обиколки. Да вземем „Синият път“: през цялото пътуване цитирате Мелвил, Торо, Хайдегер, Башо, Жак Картие, Коулридж и още толкова други. Всичко това е по най-непринуден начин, без да натежи. Мисля си особено за момента, когато в малкото барче на брега на Свети Лаврентий пиете „философско кафе с Витгенщайн“. Следва фраза от Витгенщайн, която изяснява цялото пътуване, целия пейзаж.

К.У. — Обичам да включвам цитати в текста на същото основание както една среща, нещо видяно, внезапно пламване… Винаги ще има хора да кажат, че цитирането не е същото, като да създаваш оригинално произведение. Те са като юношите, които заявяват, че не искат да четат, за да запазят „личната си мисъл“. За мен една самоличност никога не е интересна. Интересна е мрежата, която някой може да създаде, да разкрие. Точно това се опитвам да направя. То е по-оригинално от всички „оригиналности“, които изобилстват в отсъствието на мрежа, на култура.

Ф.Т. — „Синият път“ е объркваща, в не едно отношение трудна за определяне книга. Това е едновременно пътен дневник и книга с размисли. Как да приемем подобно начинание?

К.У. — Обичам да смесвам жанровете. Има разказвателен момент в тази книга, тя има нещо от пътеписа и автобиографията в движение. Но движението е по-танцуващо, ако мога така да се изразя, отколкото в обикновеното повествувание. Освен това има мисъл и поезия, надявам се, по време на цялото пътуване. Основа за размисъл, както казваше Валери, интелектуален фон, а не интелектуалистичен (държа на разликата). Опит да се направи от мисълта и философията почти същото, което дзен е направил от будизма махаяна: свеждам ги „до чая и ориза“, тоест до изживяването, до съществуването. Същото е с поезията. Опитвам се да сваля тържественото й покривало, без да изпадна в противоположността на тържественото — нелепицата и глумата. За да определя мястото на „Синият път“ сред поредицата мои „странствувания“, мога да кажа, че „Отклонения“ е Европа, „Лицето на източния вятър“ е Азия. Оставаше да допълня „евроамериканоазиатската“ си обиколка с Америка. „Синият път“ е американското пространство. Америка в тази книга е Америка на крайните точки: северът на Северна Америка, северният бряг на Свети Лаврентий и Лабрадор. Лабрадор ме е омайвал още от детинство. С тази книга аз затварям кръга, завършвам един цикъл в пространството и времето.

Ф.Т. — С други думи, пътят води до Лабрадорското плато. Един почти символичен Лабрадор…

К.У. — Наистина. Според моя прочит на тази дума — Лабрадор, в нея влизат две думи „laborare“ и „adorare“ (работя и обожавам) и това би могло да бъде моят девиз: в мен има огромна жажда за работа, свързана с огромна любов към света. Лабрадор е поле за безгранична работа и песента на света, която се опитвам да уловя. Поезията се нуждае от нещо огромно, казваше Дидро (ето я моята наклонност към енциклопедизъм). Да работиш безгранично означава да се опиташ да излезеш от границите, за да живееш повече. Това има общо както с познанието, където искам да стигна до незнайни синтези, така и с психологията, където се опитвам да се разобусловя, за да постигна ясно виждане за света. Май че предостатъчно сме се въртели около онова, което се нарича човешка участ. Интересуват ме книгите, които изразяват едновременно това разобуславяне и преоткриването на света.

Ф.Т. — Казвате, че ви занимава първичната почва, истинското място на поезията. Говорите за поезията като път за познание. Но не е ли днес поезията твърде изоставена?

К.У. — Като път на мисълта тя е изоставена (или почти изоставена) още в началото на западната метафизика. След Платон й остава стеснено пространство, Ницше и Хайдегер й отвориха отново пътя. Мисля, че днес има място за разширяване на поетическото пространство и за една поетическа мисъл, която да бъде познание за света. Вярвам, че интелектуално и материално сме узрели за подобен опит.