Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (7)

ГЛАВА СЕДМА
НАСТЪПВАЩИ СЪБИТИЯ

Фактически изследванията показаха, че Алън не беше първият, който научи новината на Ферълин. Тя бе разтревожена и озадачена, и два-три дни преди да му пише за това реши, че е време въпросът да стане известен в семеен кръг; първо, остро се нуждаеше от съвет и обяснение, каквото никоя от книгите, които прочете, явно не можеше да й даде; и второ, стори й се по-достойно, отколкото просто да остави нещата да си вървят, докато някой се досети. Анджела, реши тя, ще е най-подходящата личност да научи първа — майка й също, разбира се, но малко по-късно, когато организирането вече ще е извършено. Това приличаше на един от онези случаи, при които майка й можеше да стане ужасно активна във всяко отношение.

Да се вземе решение, обаче, беше доста по-лесно, отколкото да се изпълни. В сряда сутринта цялата й решителност бе събрана напълно. По някое време през деня, в някой спокоен час, тя тихо ще отведе настрана Анджела и ще й обясни как стоят нещата…

За съжаление, в сряда явно нямаше такъв час, в който хората да са спокойни и отпуснати. И четвъртък сутринта някак не изглеждаше подходяща, а след обяд Анджела имаше събрание в Института на жените, поради което вечерта изглеждаше уморена. В петък следобед имаше момент, който би могъл да свърши работа, но все пак като че ли точно това не беше въпрос, който можеше да се повдигне, докато татко показваше градината на своя обеден гост и се готвеше да го доведе обратно за следобедния чай. Така че по една или друга причина, в събота сутринта Ферълин се събуди с все още несподелената си тайна.

Трябва наистина да й кажа днес, дори ако не всичко изглежда напълно подходящо за целта. Така може да се влачи със седмици, твърдо си каза Ферълин, щом свърши с обличането.

Гордън Зелъбай беше в последната фаза на закуската си, когато тя дойде на масата. Той разсеяно прие нейната целувка за добро утро и след малко се зае с всекидневието си — кратка разходка в градината, след това в кабинета към недовършените трудове.

Ферълин хапна малко царевична каша, пийна малко кафе и прие едно пържено яйце с бекон. След две пощипвания отстрани чинията си достатъчно решително, за да откъсне Анджела от нейните размишление.

— Какво има? — попита тя от своя край на масата. — Не е ли прясно?

— О, то си е съвсем наред — каза Ферълин. — Просто случайно тази сутрин не ми се яде яйце, това е всичко.

Анджела изглеждаше безразлична, докато човек би се надявал да попита защо. Вътрешния глас сякаш подтикваше Ферълин: защо не сега? В края на краищата няма голямо значение кога, нали? Така че тя пое дъх. Във вид на въведение към въпроса, заяви:

— Всъщност, Анджела, беше ми лошо тази сутрин.

— О, така ли? — рече мащехата й и се позабави, когато посягаше към маслото. По време на повдигането на препечената си филийка с портокалово сладко, тя добави: — И на мен също. Ужасно, нали?

Сега, след като вече бе излязла на пистата, Ферълин трябваше да я измине. Тя незабавно стъпка възможността да отклони разговора.

— Мисля — продължи твърдо, — че моето прилошаване е доста специално. От този вид, който се получава, когато някой би могъл да очаква бебе, ако разбираш какво имам предвид.

Анджела я разглежда известно време със замислен интерес и бавно кимна.

— Разбирам — потвърди тя. С грижливо внимание намаза следващия участък на филийката си с масло и добави портокалово сладко. След това отново вдигна поглед. — Моето също — каза тя.

Ферълин леко зяпна, когато втренчи очи в нея. За свое изумление и смущение, тя се почувства леко шокирана… Но… Е, в края на краищата, защо не? Анджела беше само с шестнайсет години по-възрастна от нея, така че всичко това беше съвсем естествено, наистина, само че… Е, просто никой не беше предполагал… Не изглеждаше съвсем… Татко в края на краищата беше три пъти дядо от своя първи брак…

И освен това беше толкова неочаквано… Някак не изглеждаше правдоподобно… Не че Анджела не беше чудесна личност и Ферълин бе много привързана към нея… но някак като към способна по-голяма сестра… Имаше нужда от известно свикване с…

Тя продължаваше да се взира в Анджела, неспособна да намери подходящи думи, защото всичко се бе преобърнало наопаки…

Анджела на виждаше Ферълин. Тя гледаше право над масата, през прозореца, много по-далече от голите, полюшващи се клони на кестена. Тъмните й очи бяха ярки и блестящи.

Блясъкът се засили и заискри в две капчици, увиснали на долните й клепачи. Те набъбнаха, преляха и потекоха надолу по бузите на Анджела. Някаква парализа все още сковаваше Ферълин. Тя никога не бе виждала Анджела да плаче. Анджела на беше такава…

Анджела се наведе напред и сложи лице върху ръцете си. Ферълин скочи, сякаш бе внезапно освободена. Тя изтича при Анджела, обгърна я с ръце и усети треперенето й. Прегърна я по-силно, поглади косата й и замънка тихо и успокоително.

В паузата, която последва, Ферълин не можа да се избави от чувството, че се е вмъкнал някакъв странен елемент на разместване. Не беше точно размяна на ролите, защото тя не бе възнамерявала да плаче на рамото на Анджела, но беше достатъчно близо до това, за да я накара да се запита дали се е събудила напълно.

Много скоро, обаче, Анджела престана да трепери. Тя задиша по-дълбоко, по-спокойно и след малко затърси носна кърпа.

— Фу! — каза тя. — Съжалявам, че съм такава глупачка, но съм толкова щастлива!

— О — откликна Ферълин неуверено.

Анджела ръзцъфна, примигна и забарабани с пръсти.

— Знаеш ли — обясни тя, — не смеех да повярвам. Като го казах пред друг човек, то стана някак истинско. Винаги съм го искала толкова много! Но все нищо не излизаше, така че започнах да мисля… е, почти реших да опитам да го забравя и да измъквам най-хубавото от останалото. И сега, когато най-после наистина стана, аз… аз… — тя отново заплака, тихо и приятно.

След няколко минути се стегна, попи за последен път лицето си със смачканата носна кърпичка и решително я отстрани.

— Хайде — каза тя, — стига вече. Никога не съм мислила, че може да ми е приятно да си поплача, но това май действително помага. — Погледна Ферълин. — И те прави съвсем себичен… Съжалявам, скъпа.

— О, няма нищо. Радвам се за теб — рече Ферълин благородно, според нея, защото в края на краищата се чувстваше леко попарена. След известна пауза, продължи. — Всъщност, аз самата не съм настроена да плача. Но малко ме е страх…

Думата привлече вниманието на Анджела и измъкна мислите й от самосъзерцанието. Не този отговор бе очаквала от Ферълин. За момент погледна внимателно доведената си дъщеря, сякаш целият смисъл на положението едва сега достигна до нея.

— Страх ли те е, скъпа? — повтори тя. — Не мисля, че трябва да се чувстваш така. Не е съвсем редно, разбира се, но… ами няма да стигнем много далече, ако имаме пуритански възгледи по въпроса. Първото, което трябва да се направи, е да се уверим, че не грешиш.

— Не греша — отсече Ферълин мрачно. — Но нищо не разбирам. За теб е друго, ти си омъжена и така нататък.

Анджела не обърна внимание на това. Тя продължи:

— Е, добре тогава, следващата стъпка е да се уведоми Алън.

— Да, предполагам — съгласи се Ферълин без ентусиазъм.

— Разбира се, че трябва. И няма защо да се плашиш. Алън няма да те изостави. Той те обожава.

— Сигурна ли си в това, Анджела? — Тонът й беше неуверен.

— Ох, разбира се, глупаче такова. Достатъчно е само да го погледнеш. Разбира се, това е съвсем осъдително, но няма да бъда изненадана, ако откриеш, че той е очарован. Естествено, това ще… Божичко, Ферълин, какво има? — прекъсна тя, слисана от изражението на момичето.

— Но… Но ти не разбираш, Анджела. Не беше Алън.

Съчувственият вид изчезна от лицето на Анджела. Изражението й стана студено. Тя се приготви да стане.

— Не! — извика Ферълин отчаяно. — Ти не разбираш, Анджела. Не е това. Никой не беше! Затова съм изплашена…

* * *

През следващите две седмици три от младите жени на Мидуич поискаха поверителни срещи с мистър Лийбъди. Той ги бе кръщавал, когато бяха бебета. Познаваше и тях, и техните родители. Всичките бяха добри, интелигентни и положително не невежи момичета. И все пак всяка от тях му казваше всъщност:

— Не беше никой, отче. Затова съм изплашена…

Когато Хариман, пекарят, случайно чу, че жена му е била на лекар, си спомни, че тялото на Хърбърт Флаг бе намерено в неговата предна градина и я наби, докато тя със сълзи възразяваше, че Хърбърт не е влизал и тя не е имала нищо общо нито с него, нито с някой друг.

Младият Том Дори се завърна вкъщи в отпуска от флотата след осемнайсет месеца служба в чужбина. Когато научи за състоянието на жена си, събра си пъртушините и се премести в къщата на майка си. Но тя му каза да се върне обратно и да остане при момичето, защото то е изплашено. И когато това не го помръдна, каза му, че тя самата, уважавана вдовица от години е… е, не точно изплашена, но не би могла за нищо на света да каже как е станало това. В крайно объркано състояние Том Дори наистина се върна. Намери жена си паднала на пода в кухнята, с празно шишенце от аспирин до себе си и хукна за лекар.

Една не съвсем млада жена внезапно си купи колело и бясно завъртя педалите на смайващи разстояния с трескава решителност.

Две млади жени припаднаха в прегрети вани.

Три неочаквано се спънаха и паднаха по стълбите.

Няколко започнаха да страдат от необикновени стомашни разстройства.

Дори мис Огъл в пощата бе видяна да яде странно ядене, в което влизаха дебел цял сантиметър пастет от херинга и мариновани краставички.

Бе достигнат връх, когато нарастващото безпокойство на д-р Уилърс го заведе на спешно съвещание с мистър Лийбъди и, сякаш за да подчертае нуждата от действия, техният разговор завърши със спешното повикване на лекаря.

Оказа се не толкова лошо, колкото би могло да бъде. За щастие думата „отрова“ стоеше на шишето с дезинфектираща течност просто за да се спазват правилата и не биваше да се приема така буквално, както бе помислила Роузи Плач. Но това не променяше трагичното намерение. Когато свърши, д-р Уилърс трепереше от безсилен, безпосочен гняв. Горката малка Роузи Плач беше само на седемнайсет години…