Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (15)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
ПРЕДСТОЯЩИ ВЪПРОСИ

Следващите няколко месеца станаха свидетели на редица промени в Мидуич.

Доктор Уилърс предаде своите пациенти на грижите на заместник — младия човек, който му бе помагал по време на кризата и, придружен от мисис Уилърс, замина в състояние на смес от изтощение и отвращение от властта в отпуска, за която се говореше, че ще го отведе на околосветско пътешествие.

През ноември имахме епидемия от грип, която отнесе трима от възрастните селяни, а също и три от Децата. Едното от тях беше момчето на Ферълин. Изпратихме за нея, и тя веднага и бързо тръгна, но пристигна твърде късно, за да го види живо. Другите две бяха момичета.

Доста преди това, обаче, се състоя сензационното преместване на Чифлика. Беше прекрасно организирано: изследователите за пръв път чуха за това в понеделник, камионите пристигнаха в сряда и до края на седмицата сградата и скъпите нови лаборатории стояха празни и със слепи прозорци, като оставиха селяните с чувството, че са гледали пиеса с вълшебна пантомима, защото мистър Крим и неговият персонал също си бяха отишли и всичко, което бе останало, бяха четирите златооки бебета, за които трябваше да се намерят приемни родители.

След седмица една съсухрена на вид двойка на име Фрийман се премести в къщата, оставена от мистър Крим. Фрийман се представи като медик, специализирал социална психология, а жена му като че ли също беше лекарка. Предпазливо ни дадоха да разберем, че целта им е да изучават развитието на Децата по поръчение на неуточнено официално тяло. Това те вероятно и правеха, но по свой начин, защото постоянно се промъкваха и озъртаха из селото, често се прокрадваха в къщите и нерядко можеха да се открият на някоя от пейките на Поляната, замислени сериозно и бдително. Те притежаваха агресивна дискретност, която клонеше към конспиративност, и тактика, която след една седмица от пристигането им предизвика всеобщо негодувание и започнаха да ги наричат Носовете. Твърдоглавието, обаче, беше друга тяхна характерна черта и те упорстваха въпреки цялото неодобрение, докато си извоюваха този вид приемане, което се отдава на неизбежното.

Проверих за тях при Бърнард. Той каза, че нямат нищо общо с неговия отдел, но назначението им е автентично. Струваше ни се, че ако те бяха единственият резултат от загрижеността на Уилърс за изследването на Децата, хубаво бе, че него го нямаше.

Зелъбай предложи, както всъщност и всички ние, няколко сондажа за съдействие, но не постигна никакъв напредък. Който и отдел да ги бе назначил, беше подбрал шампиони по дискретност, но ни се струваше, че колкото и за важна да се смяташе дискретността в по-широк мащаб, малко повече общителност в землячеството би им носила повече информация при по-малко усилия. При все това, беше факт: те биха могли, доколкото знаехме, да пишат полезни доклади донякъде. Можехме само да ги оставим да дебнат по избрания от тях начин.

Колкото и интересни да са били Децата от научна гледна точка през първата година от живота си, тогава малко нещо около тях предизвикваше по-нататъшни опасения. Освен тяхната продължаваща съпротива на всеки опит да бъдат отдалечени от Мидуич, останалото от силата им да принуждават се проявяваше меко и рядко. Те бяха, както бе казал Зелъбай, забележително чувствителни и самостоятелни бебета — докато никой не ги пренебрегваше и не прекършваше волята им.

В тази фаза много малко неща в тях можеха да подкрепят злокобните предположения на суеверните бабички, или, ако е за въпрос, различно поднесените, но едва ли по-малко мрачни прогнози на самия Зелъбай и както времето си минаваше в неочаквано спокойствие, Джанет и аз не бяхме единствените, които започнаха да се питат дали всички ние не сме се заблудили, дали необикновените качества на децата не започват да избледняват и дали няма да изгубят значението си, когато те пораснат.

И тогава, в началото на следващото лято, Зелъбай направи откритие, което май бе убягнало на Фриймонови при цялото им добросъвестно бдение.

Той мина през нашата къща в един слънчев следобед и безмилостно ни измъкна. Протестирах, че прекъсва работата ми, но човек не можеше да се отърве от него.

— Знам, драги мой, знам. Пред мен стои образът на моя издател със сълзи в очите. Но това е важно. Трябват ми надеждни свидетели.

— На какво? — попита Джанет без ентусиазъм.

Зелъбай поклати глава.

— Няма да правя подсказващи изказвания, да посявам семена. Просто ви моля да наблюдавате един експеримент и да си извадите заключенията. Ето тук — той бръкна в джоба си, — е нашият апарат.

Сложи на масата мъничка дървена кутийка с орнаменти, наполовина колкото кибрит и една от онези играчки, състояща се от два невероятно преплетени гвоздея, които лесно се отделят един от друг, ако ги наместиш както трябва. Той вдигна дървената кутийка и я разклати. Вътре нещо тракаше.

— Ечемичени бонбони — обясни той. — Едно от произведенията на безотговорната японска изобретателност. Няма никакви видими начини за отваряне, но ако помръднеш настрана тази тук инкрустация, тя се отваря безпроблемно и ето ти твоето бонбонче. Защо някой ще си прави труда да конструира такова нещо си знаят само японците, но за нас то ще се окаже, смятам, много полезна вещ. Сега кое момче от Децата да изпитаме първо?

— Нито едно от тези бебета още няма и година — напомни Джанет малко хладно.

— Във всяко отношение, освен по реална продължителност, те са, както много добре знаеш, съвсем добре развити двегодишни деца — възрази Зелъбай. — И във всички случаи това, което предлагам, не е съвсем тест за интелигентност… или може би е?… — той замълча неуверено. — Трябва да призная, че не съм сигурен по този въпрос. Обаче той няма голямо значение. Само назовете детето.

— Добре. На мисис Брант — предложи Джанет.

И така отидохме при мисис Брант.

Мисис Брант ни поведе към малката си задна градинка, където беше детето в кошарка. То изглеждаше, както бе подчертал Зелъбай, двегодишно във всяко отношение и много умно при това. Зелъбай му даде дървената кутийка. Момченцето я взе, погледна я, откри, че хлопа и я разклати възторжено. Гледахме го как реши, че е кутийка и неуспешно се опита да я отвори. Зелъбай го остави малко да си поиграе с нея, след това извади бонбонче и го размени за кутийката, все още неотворена.

— Не виждам какво трябва да покаже това — заяви Джанет, когато си отидохме.

— Търпение, скъпа — каза с укор Зелъбай. — Кого да проверим отново, пак момче?

Джанет посочи свещеника, като живеещ наблизо. Зелъбай поклати глава.

— Не, не става. И момиченцето на Поли Ръштън също би било под ръка.

— Има ли значение? Всичко това изглежда много загадъчно — рече Джанет.

— Искам свидетелите ми да са удовлетворени — обясни Зелъбай. — Опитайте с друго.

Разбрахме се за детето на по-възрастната мисис Дори. То направи същото изпълнение, но след като малко си поигра с кутийката, му я върна и го загледа в очакване. Зелъбай, обаче, не я взе от него. Вместо това му показа как да я отвори, остави го да се справи само и да вземе бонбончето. След това пъхна вътре друго, затвори кутийката и отново му я подаде.

— Опитай пак — предложи му той и видяхме как момченцето лесно отвори кутията и взе второто бонбонче.

— Сега — добави Зелъбай, когато излязохме, — се връщаме към експонат Първи, бебето на Брант.

Отново в градината на мисис Брант той даде на детето в кошарката кутийката, както и първия път. Детето я грабна нетърпеливо. Без всякакво колебание то намери и отмести капачето, и измъкна бонбончето, сякаш бе правило това стотици пъти. Зелъбай погледна нашите втрещени физиономии с развеселено намигване. Отново взе и напълни кутийката.

— Добре, назовете друго момче — каза Зелъбай.

Посетихме три, в различни краища на селото. Те отваряха кутийката, сякаш отлично я познаваха и се уверяваха в съдържанието й без отлагане.

— Интересно, нали? — отбеляза Зелъбай. — Сега нека започнем с момичетата.

Извършихме отново същата процедура, само че този път той показа на третото, а не на второто дете тайната за отварянето на кутийката. След това нещата тръгнаха точно както преди.

— Очарователно, не мислите ли? — сияеше Зелъбай. — Искате ли да опитаме и с тази игра с пироните?

— По-късно, може би — отказа Джанет. — Точно в момента бих искала малко чай.

И ние го върнахме в нашата къща.

— Идеята с кутийката беше добра — скромно се поздрави Зелъбай, като лакомо поглъщаше сандвич с краставица. — Просто, неоспоримо и проведено без затруднения.

— Значи ли това, че си опитвал върху тях и други идеи? — попита Джанет.

— О, доста. Някои се оказаха прекалено трудни, а от други не можеше да се извади напълно надеждно заключение… и освен това, бях разбрал нещата не както трябва.

— А сигурен ли си, че сега си ги разбрал? — попита Джанет. — Защото аз не съм убедена за себе си.

Той я погледна.

— Мисля, че по-скоро си ги разбрала. Както и Ричард. Няма защо да се стеснявате да си го признаете.

Той си взе друг сандвич и ме погледна изпитателно.

— Предполагам — отговорих му аз, — очакваш да кажа, че експериментът ти показва, че каквото знае едно момче, го знаят всичките други момчета, макар момичетата да не го знаят и обратно. Е, добре тогава, изглежда че точно това показва… освен ако няма капан някъде.

— Трябва да признаеш, че това, което експериментът изглежда че показва, е малко повечко, отколкото който и да било е в състояние да гътне наведнъж.

— Виждам. Да. Разбира се, аз самият стигнах до този извод на етапи — кимна той.

— Но това ли беше, което трябваше да заключим? — попитах аз.

— Разбира се, драги мой. От ясно по-ясно. — Той извади скачените гвоздеи от джоба си и ги пусна на масата. — Вземете ги и опитайте вие — или още по-добре, измислете свой собствен малък тест и го приложете. Ще откриете, че изводът — най-малко предварителният извод — е неизбежен.

— Да прецениш изисква повече време, отколкото да доловиш — казах аз, — но нека гледаме на това като на хипотеза, която за момента приемам…

— Почакай — намеси се Джанет. — Мистър Зелъбай, да не би да твърдите, че ако кажа нещо на някое от тези момчета, всички останали също ще го знаят?

— Положително. Стига, разбира се, то да е достатъчно просто, за да могат да го разберат на тази възраст.

Джанет изглеждаше много скептична.

Зелъбай въздъхна.

— Старото затруднение — каза той. — Линчуваме Дарвин и доказваме невъзможността на еволюцията. Но, както казах, трябва само да приложите ваши собствени тестове. — Той пак се обърна към мен. — Ти го допускаш като хипотеза?… — подсети ме Зелъбай.

— Да — потвърдих аз. — А ти заяви, че това е предварително заключение. Какво е следващото?

— Бих казал, че и само това съдържа в себе си достатъчно опорни точки, за да прекатури нашата обществена система.

— Не е ли възможно да става дума за… по-развита форма на съпричастното взаимно разбиране, което понякога се наблюдава при близнаци? — попита Джанет.

Зелъбай поклати глава.

— Мисля, че не. Иначе трябва да се е развила толкова силно, че е придобила нови черти. При това тук нямаме единствена група на взаимна връзка; очевидно имаме две отделни групи, явно без връзка помежду си. Тогава, ако това е така, а се убедихме, че е така, незабавно възниква въпросът: до каква степен всяко от тези Деца е индивид? Физически са индивиди, както виждаме, но така ли е в друго отношение? Ако те разделят съзнанието си с останалите от групата, вместо да се свързват с тях трудно, както е при нас, може ли да се каже за конкретното дете, че има собствен разум и отделен характер, както го разбираме ние? Не мисля. Изглежда съвършено ясно, че ако А, В и С имат общо съзнание, това, което изразява А, ще го мислят и В, и С, и така действията, предприети от В при особени обстоятелства, ще бъдат извършени и от А, и от С при същите обстоятелства — подложени само на леки модификации, произлизащи от физическите различия помежду им, които могат всъщност да бъдат значителни, според известното досега, тъй като поведението е много зависимо от състоянието на жлезите и други фактори при физическия индивид.

С други думи, ако зададем въпрос на някое от тези момчета, ще получа точно същия отговор от което и друго да съм решил да попитам. Ако ги накарам да извършат нещо, ще получа повече или по-малко същия резултат, но е вероятно това да е по-успешно при някое, което има по-добра физическа координация от другите — макар че фактически с толкова голямо сходство, колкото съществува между Децата, отклоненията ще бъдат малки. Но идеята ми е, че ще ми отговори или изпълни задачата не индивид, а член на групата. И от това само по себе си следват куп нови въпроси и въздействия.

Джанет се мръщеше.

— Аз все още не разбирам съвсем…

— Нека го кажа с други думи — отвърна Зелъбай. — Това, което привидно имаме тук, са петдесет и осем малки индивидуални единици. Но видимото е измамно, и откриваме, че всъщност имаме само две единици — едно момче и едно момиче. Така че момчето има трийсет различни съставки с физическата структура и вид на отделни момчета, а момичето има двайсет и осем съставни части.

Последва пауза. След малко Джанет каза с предпазливо недоверие:

— Намирам това трудно за възприемане.

— Да, разбира се — съгласи се Зелъбай. — Аз също.

— Виж какво — обадих се аз след нова пауза. — Ти представяш това като сериозно предположение? Искам да кажа, че не е само емоционален начин на изразяване?

— Констатирам факт, като първо ви показах доказателствата.

Поклатих глава.

— ТИ ни показа само, че те са в състояние да общуват помежду си по някакъв начин, който не разбирам. Да се премине от това към твоята теория за липса на индивидуалност е прекалено голям скок.

— При толкова малко доказателства — може би. Но не трябва да забравяте, че аз извърших многобройни тестове и нито един от тях не опроверга представата, която предпочитам да наричам колективна индивидуалност. Нещо повече, тя като такава не е толкова странна, колкото изглежда на пръв поглед. Това е твърде добре измислена хитрост, за да се заобиколи някое неблагоприятно обстоятелство. Известен брой същества, които първоначално изглеждат отделни индивиди, се оказват колония — а много форми въобще не могат да оцелеят, ако не развият колонии, които се държат като индивиди. Всепризнато е, че най-добрите примери са сред нисшите форми, но няма причини да се разглеждат само там. Много от насекомите се приближават плътно до тях. Законите на физиката не им позволяват да се увеличават по размер, затова те постигат по-голяма ефективност, когато действат в група. Ние самите се комбинираме в групи съзнателно, вместо по инстинкт със същата цел. Много добре, защо тогава природата да не създаде по-ефикасен вариант на метода, чрез който ние непохватно измисляме, за да превъзмогнем собствената си слабост? Пореден случай на изкуството на природата да копира, може би? В края на краищата, изправени сме пред бариерите на по-нататъшното развитие и от известно време сме така — ако не искаме да бъдем в застой, трябва да намерим някакъв начин да ги заобиколим. Джордж Бърнард Шоу предложи, спомняте си, първата стъпка да бъде удължаване на човешкия живот до триста години. Това би могло да се окаже един от начините и няма съмнение, че удължаването на живота на индивида трябва да е било доста привлекателно за толкова решителен индивидуалист — но има и други начини, и въпреки че това може би не е еволюционен път, който би могъл да се очаква сред висшите животни, той очевидно не е невъзможен. Макар, разбира се, това в никакъв случай да не означава, че той непременно ще бъде успешен.

Бърз поглед към Джанет ми показа, че е изключила. Когато решаваше, че някой говори безсмислици, тя вземаше бързо решение да не хаби повече усилия върху тях и спускаше непроницаема мисловна завеса. Аз продължих да размишлявам, като гледах през прозореца.

— Струва ми се, че се чувствам — казах след малко, — като някакъв хамелеон, поставен върху цвят, който не може съвсем да имитира. Следях те, ти каза, че във всяка от двете групи съзнанията са някак… мм… съединени. Означава ли това, че момчетата имат, взети заедно, обикновен интелект, умножен по трийсет, а момичетата — по двайсет и осем?

— Смятам, че не — отговори Зелъбай съвсем сериозно. — И положително не означава нормални способности на трийсета степен, слава Богу — това би било извън всякакво разбиране. Наистина изглежда, че означава умножаване на интелигентността в някаква степен, но на сегашната им фаза не виждам как би могло да се прецени — ако е възможно изобщо. Може би става дума за огромни неща. Но от много по-голяма непосредствена важност ми се вижда степента на волевата сила, която бе показана — възможностите й ме поразяват като наистина много сериозни. Нямаме никаква представа как се упражнява тази принуда, но си мисля, че ако тя може да се изследва, ще открием, че когато известно количество воля се концентрира, така да се каже, в един съд, то настъпва хегелианска промяна — тоест в количество над критичното тя започва да проявява ново качество. В този случай — способността за директно налагане. Откровено признавам, обаче, че това е само предположение, а вече предвиждам дяволски много неща за предполагане и изследване.

— Цялата работа ми звучи невероятно сложно… ако си прав.

— В подробности по механизма, да — призна Зелъбай, — но по принцип, смятам, далеч не толкова, колкото може да се стори на пръв поглед. В края на краищата ще се съгласиш, че най-същественото свойство на човека е въплъщаването на духа.

— Разбира се — кимнах аз.

— Е, добре, духът е жива сила, следователно не е статичен, следователно е нещо, което трябва или да се развива, или да атрофира. Еволюцията на духа предполага евентуално развитие на по-силен дух. Да предположим тогава, че този по-силен дух, този висш дух се опитва да се появи на сцената. Къде трябва да се появи? Обикновеният човек не е конструиран като за него; не съществува свръхчовек, за да го приема. Не би ли могло тогава, поради липса на единичен носител, да се всели в група? Нещо като енциклопедия, станала прекалено голяма, за да се побере в един том? Не знам. Но ако е така, тогава два свръхдуха, вселени в две групи, са не по-малко вероятни. — Той замълча, загледан през отворените прозорци в една мъхеста пчела, която летеше от един лавандулов цвят на друг, и добави замислено: — Задавал съм си много въпроси за тези две групи. Даже ми се струва, че трябва да има названия за двата свръхдуха. Би могло да се помисли, че съществуват безброй имена, между които да избираш и все пак досега открих между всички тях само две, които непрекъснато ми се въртят в главата. Някакси непрекъснато мисля за… Адам и Ева.

* * *

След два-три дни получих писмо, в което ми съобщаваха, че работата в Канада, до която се домогвах, може да ми се даде, ако отпътувам без отлагане. Това и направих, като оставих Джанет да оправи нещата и да ме последва.

Когато тя пристигна, не носеше кой знае какви новини от Мидуич, с изключение на една доста едностранна вражда, избухнала между Фрийманови и Зелъбай.

Зелъбай, както изглежда, бе казал на Бърнард Уескот за своите открития. Едно искане за по-големи подробности стигнало до Фрийманови, за които цялата идея била нова и на която те инстинктивно се противопоставили. Веднага започнали свои собствени тестове и се виждало как стават все по-мрачни с напредването им.

— Но поне си мисля, че ще спрат пред Адам и Ева — добави тя. — Бива си го старият Зелъбай! Нещо, за което ще бъда вечно благодарна, е, че заминахме за Лондон тогава. Само си помисли, какво щеше да бъде, ако бях станала майката на една трийсет и първа част от Адам или двайсет и девета част от Ева. И без това бе достатъчно лошо, и слава Богу, че сме извън него. Писна ми от Мидуич, и не ме е грижа, ако никога не чуя за него.