Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (2)

ГЛАВА ВТОРА
В МИДУИЧ ВСИЧКО Е СПОКОЙНО

Както казах, на 26-и всичко бе спокойно в Мидуич. Проведох обширно проучване и мога да ви кажа практически къде е бил всеки и какво са правили тази вечер.

В „Коса и камък“, например, забавлявали своите редовни клиенти, които били в обичайното количество. Някои от младите жители на селото отишли на кино в Трейн — повечето бяха ходили там и предишния понеделник. В пощата мис Огъл плетяла пред своето комутаторно табло и смятала както обикновено, че живите човешки разговори са по-интересни от телеграмите. Мистър Трапър, който бе поработвал като градинар, преди да спечели нещо невероятно при едно футболно залагане, бил в лошо настроение поради трофейния си цветен телевизор, който пак се повредил в червената област, и го ругаел с език, който вече бил отпратил жена му в леглото. Една-две от новите лаборатории, пристроени към Чифлика, още светели, но в това нямаше нищо необикновено. Беше обичайно изследователите да извършват своите тайнствени занимания до късно през нощта.

Но въпреки че всичко беше толкова нормално, дори най-обикновено, изглеждащият ден за някого е специален. Например, както вече казах, това беше моят рожден ден, така че случайно нашата къща бе заключена и тъмна. А нагоре, в Кайл Мейнър, също случайно това се оказа денят, в който мис Ферълин Зелъбай разясни на мистър Алън Хюз (временно втори лейтенант), че на практика за един годеж са необходими повече от двама и ще бъде дружелюбен жест да кажат на баща й за това.

Алън, след известно колебание и възражения, позволи да бъде придуман да отиде в кабинета на Гордън Зелъбай, за да го запознае със ситуацията.

Той намери господаря на Кайл Мейнър удобно изтегнат в голям фотьойл и бялата му глава прислонена до дясната облегалка на стола, така че на пръв поглед изглеждаше приспан от превъзходно възпроизвежданата музика, която заливаше стаята. Без да говори или да отвори очите си, обаче, той разпръсна това впечатление, като посочи с лявата си ръка друг фотьойл, а после сложи пръст на устните си за тишина.

Алън на пръсти отиде до посочения стол и седна. След това последва пауза, през която всички фрази, които бе приготвил на върха на езика си, потънаха обратно някъде към основата му и през следващите десетина минути той се зае с оглеждане на стаята.

Едната стена беше покрита от тавана до пода с книги, които се прекъсваха само за да направят място за вратата, през която бе влязъл. Още книги в по-ниски шкафове обкръжаваха по-голямата част от стаята, като се спираха тук-там да отворят място на френските прозорци, на камината, в която блещукаше приятен, макар и не съвсем нужен огън, и на автоматичния грамофон. Един от шкафовете със стъклена витрина беше посветен на трудовете на Зелъбай в многобройни издания и езици, с място на долната лавица за още.

Над този шкаф висеше нарисувана с червен тебешир скица на хубав млад човек, който би могъл, някъде след четирийсет години, все още да бъде видян в Гордън Зелъбай. На друг шкаф мощен бронз съобщаваше за впечатлението, което той бе направил на Епстайн около двайсет и пет години по-късно. Няколко подписани портрета на знаменити личности висяха тук-там по стените.

Мястото над и около камината беше запазено за други домашни спомени. Заедно с портретите на бащата и майката на Гордън Зелъбай, брат му и двете му сестри, висеше подобие на Ферълин и нейната майка, мисис Зелъбай Номер Едно.

Портрет на Анджела, настоящата мисис Гордън Зелъбай, стоеше над централната мебел и фокуса на стаята — голямото, покрито с кожа бюро, където бяха написани Трудовете.

Напомнянето за Трудовете накара Алън да се запита, дали не би могъл да намери по-подходящо време за посещението си, защото нов Труд беше в процес на зараждане. Това бе демонстрирано от известна разсеяност на мистър Зелъбай в момента.

— Винаги става така, когато ферментира — бе му обяснила Ферълин. — Част от него сякаш се губи. Той излиза на дълги разходки, не може да разбере къде е и се обажда вкъщи, за да го приберат; и така нататък. Малко е трудно за понасяне, докато трае, но всичко се оправя отново, когато най-после започне да пише книгата. Докато продължава, трябва просто да бъдем твърди с него и да следим да си изяжда яденето и прочие.

Въобще стаята с удобните си столове, подходящото осветление и дебелия килим, порази Алън като практически резултат от възгледите на собственика си за уравновесения живот. Той си спомни, че в „Докато ни има“ — единственият от Трудовете, който досега бе прочел — Зелъбай третираше аскетизма и презадоволяването като еднакви доказателства за неприспособяване. Това бе интересна, но, смяташе той, мрачна книга. Според него авторът й не придаваше нужната тежест на факта, че младото поколение бе по-динамично и доста по-проницателно от това, което го бе предшествало…

Най-после музиката завърши с изящен поклон и престана. Зелъбай спря апарата с едно копче на страничната облегалка на своя фотьойл, отвори очи и погледна Алън.

— Надявам се, че нямате нищо против — извини се домакинът. — На човек му се струва, че щом Бах е започнал своя мотив, трябва да му се позволи да го завърши. Освен това — прибави той, като хвърли поглед към грамофона, — още ни липсва кодекс за отношение към тези новости. Нима изкуството на музиката заслужава по-малко уважение, само защото той не присъства лично? Кое е коректното? Аз да се съобразявам с вас, вие да се съобразявате с мен, или двамата с вас да се съобразяваме с гения, та дори и да е косвено? Никой не може да ни каже. Никога няма да узнаем. Ние май не сме добри във включването на новостите в нашия светски живот, нали? Светът на книгите по етикет се разпадна на части в края на миналия век и оттогава не е имало етичен кодекс, който да ни каже как да се отнасяме с нещата, изобретени след това. Няма дори правила, които един индивид би могъл да наруши, което само по себе си е поредно взривяване на свободата. Доста жалко, не мислите ли?.

— Ъъъ, да — каза Алън. — Аз, ъъъ…

— Така че, запомнете — продължи мистър Зелъбай. — Мъничко е демоде даже да се забелязва съществуването на проблема. Истинският плод на този век малко се интересува от създаването на търпими отношения с новостите. Той просто алчно ги награбва, щом се появят. Само когато се срещне с нещо наистина голямо, той изобщо осъзнава някой социален проблем и тогава, вместо да отстъпи, започва да дрънка за невъзможни начини да се излезе от положението — да не се изобретява, да се оказва натиск — както е с въпроса за Бомбата.

— Ъъъ, да, предполагам, че е така. Това, което аз…

Мистър Зелъбай отбеляза липсата на жар в отговора.

— Когато човек е млад — каза той разбиращо, — необичайният, нерегулиран, ден за ден начин на живот има романтичен аспект. Но това, трябва да се съгласите, не са насоките, в които е редно да се отправя един сложен свят. За щастие, ние на Запад все още запазваме скелета на нашата етика, но има признаци, че за старите кости се оказва трудно да носят уверено тежестта на новите знания, не мислите ли?

Алън пое въздух. Спомени за предишно заплитане в паяжината на проповедите на Зелъбай го тласнаха към директно решение.

— Всъщност, сър, исках да ви видя по съвсем друг въпрос — заяви той.

Когато Зелъбай забелязваше прекъсване на своите размишления на глас, беше свикнал да приема кротко повечето от тях. Сега отложи по-нататъшното разглеждане на етическия скелет, за да се осведоми:

— Но, разбира се, драги мой. Непременно. Какъв е той?

— Той е… ами, отнася се за Ферълин, сър.

— Ферълин? О, да. Боя се, че тя замина за ден-два в Лондон да види майка си. Ще се върне утре.

— Ъъъ… Тя се върна днес, мистър Зелъбай.

— Наистина ли? — възкликна Зелъбай. Смяташе въпроса за приключен. — Да, напълно сте прав. Тя беше тук на вечеря. И двамата бяхте — добави той с триумф.

— Да — каза Алън, вчепкал се решително в своя шанс и запердаши напред със съобщението си, съзнавайки печално, че камък върху камък не бе останал от приготвените му фрази, но все пак се справи някакси. Зелъбай слушаше търпеливо, докато Алън най-после залитна към заключение с думите: — Така че се надявам, сър, че няма да възразите да бъдем официално сгодени — и при това очите му леко се разшириха.

— Драги мой, вие надценявате моето положение. Ферълин е разумно момиче и не изпитвам каквото и да е съмнение, че до сега тя и нейната майка знаят всичко за вас и са стигнали заедно до добре обмислено решение.

— Но аз никога не съм и виждал мисис Холдър — възрази Алън.

— Ако бяхте я виждали, щяхте да имате по-добра представа за положението. Джейн е голяма организаторка — каза му мистър Зелъбай, като благосклонно гледаше една от снимките на камината. Той стана. — Е, добре, вие изпълнихте своята роля твърде похвално. Значи и аз трябва да се държа така, както Ферълин би сметнала за подходящо. Бихте ли се погрижили да съберете компанията, докато извадя бутилката?

След няколко минути с жена си, дъщеря си и бъдещия си зет, струпани край него, той вдигна чаша.

— Нека пием сега — обяви Зелъбай, — за съединяването на две нежни души. Вярно е, че институцията на брака, както е обявена от църквата и държавата, изразява едно подтискащо механистично отношение към партньорството — всъщност, нещо като Ноев ковчег. Човешкият дух, обаче, е твърд и доста често се случва любовта да оцелее в това грубо институционно пренебрежение. Нека се надяваме, следователно…

— Татко — прекъсна го Ферълин, — минава десет, а Алън трябва да се върне навреме в лагера, иначе ще бъде разжалван или нещо такова. Трябва да кажеш само „пожелавам ви дълъг живот и щастие“.

— О — изненада се мистър Зелъбай. — Сигурна ли си, че това е достатъчно? Изглежда твърде кратко. Обаче ако го смяташ за подходящо, казвам го, скъпа. Казвам го от все сърце.

И го каза.

Алън остави празната си чаша.

— Страхувам се, че Ферълин е права, сър. Вече трябва да тръгвам — рече той.

Зелъбай кимна съчувствено.

— Сигурно е уморително време за теб. Още колко ще те държат?

Алън каза, че се надява да се освободи от армията след три месеца. Зелъбай отново кимна.

— Надявам се, че преживяното там ще се окаже ценно. Понякога съжалявам, че на мен самия ми липсва. Прекалено млад за едната война, вързан за бюро във Военното разузнаване по време на следващата. Нещо по-активно би било за предпочитане. Е, лека нощ, драги мой. Това е… — той се спря, връхлетян от внезапна мисъл. — Драги мой, знам, че всички те наричаме Алън, но май не ми е известно другото ти име. Може би трябва да оправим това.

Алън му го каза и те отново си стиснаха ръцете.

Когато излязоха с Ферълин в коридора, той видя часовника.

— Господи, трябва да побързам. Ще се видим утре, мила. Шест часа. Лека нощ, сладурче.

Те пламенно, но набързо се целунаха на прага и Алън хукна надолу по стълбите. Вмъкна се в малката червена кола, паркирана на алеята, моторът запали и изрева. Той махна за последен път и с гейзер от камъчета под задните гуми излетя напред.

Ферълин гледаше как стоповете мъждукат и изчезват. Тя се вслушваше, докато първоначалният рев се превърна в далечно бръмчене и затвори входната врата. По пътя си обратно към кабинета забеляза, че часовникът показваше десет и петнайсет.

Тогава, в десет и петнайсет, в Мидуич все още нямаше нищо необичайно.

Със заминаването на колата на Алън спокойствието отново се установи над общността, която в общи линии бе заета с приключването на безметежен ден в очакване на едно не по-малко безметежно утро.

Много от прозорците на къщите още хвърляха жълти лъчи в меката вечер, където блещукаха във влагата на дъжда, превалял преди това. Приливите на гласове и смях, които от време навреме заливаха селцето, не бяха местни. От няколко дни насам те произлизаха от добре ръководената публика на едно отдалечено на километри заведение и образуваха просто фон, на който повечето от селото се приготвяха за сън. Много от твърде младите и твърде старите вече бяха ходили там, и съпругите сега пълнеха шишетата си с топла вода^[1].

Последните посетители, които се кандардисваха да си отидат от кръчмата „Коса и камък“, поспираха за няколко минути, за да свикнат с тъмнината и тръгнат по пътя си, и към десет и петнайсет всички освен един Алфред Уейт и някой си Хари Кранхарт, които бяха заети в спор за торовете, бяха пристигнали в домовете си.

Предстоеше само още едно от събитията на деня — минаването на автобуса, който щеше да върне най-смелите духом от тяхната вечер в Трейн. Когато и това приключеше, Мидуич можеше най-после да се приготви за сън.

В жилището на свещеника в десет и петнайсет мис Поли Ръштън си мислеше, че ако си бе легнала преди половин час, щеше да се наслаждава на книгата, която сега лежеше изоставена на коленете й, и колко по-приятно би било това, отколкото да слуша настоящото състезание между чичо си и леля си. Защото от едната страна на стаята чичо Хюбърт, преподобният Хюбърт Лийбъди, се опитваше да слуша по трета програма беседа върху дософокловата концепция за Едиповия комплекс, докато от другата жена му, леля Дора, говореше по телефона. Мистър Лийбъди, решил, че обучението не бива да бъде удавено от празни приказки, вече бе увеличил силата на звука с две степени и все още имаше още четирийсет и пет градуса от обиколката на копчето в резерв. Той не би могъл да бъде упрекван, че и през ум не му минаваше да си помисли, че поразяващото го като особено безсмислено женско дърдорене, би могло да се окаже важно. Нито пък някой друг би си помислил.

Разговорът беше с Южен Кенсингтън, Лондон, където някаква мисис Клюи търсеше подкрепа от своята доживотна приятелка мисис Лийбъди. В десет и шестнайсет тя бе стигнала до същината на въпроса.

— Сега ми кажи, Дора — и не забравяй, че искам твоето честно мнение: Мислиш ли, че в случая на Кати трябва да бъде бял атлас или бял брокат?

Мисис Лийбъди се запъна. Положително това беше въпрос, където думата „честно“ беше относителна, и бе много неделикатно от нейна страна, меко казано, да построи своя въпрос без всякакви доловими отклонения. Вероятно атлас, мислеше мисис Лийбъди, но се двоумеше дали да рискува такова дългогодишно приятелство заради едно предположение. Тя се опита да изклинчи.

— Разбира се, за една много млада булка… но пък човек не може да нарече Кати чак пък много млада булка, може би…

— Не е много млада — съгласи се мисис Клюи и зачака.

Мисис Лийбъди пустосваше настойчивостта на приятелката си, а също и радиопрограмата на мъжа си, които правеха мисленето и финеса трудни.

— Е — каза тя най-после, — и двата са прелестни, разбира се, но за Кати мисля, че наистина…

На което място гласът й внезапно спря…

Далече в Южен Кенсингтън мисис Клюи нетърпеливо раздруса слушалката и си погледна часовника. След това избра нула.

— Искам да се оплача — каза тя. — Току-що бях прекъсната по средата на извънредно важен разговор.

Телефонистът й каза, че ще се опита да я свърже отново. След няколко минути се призна за победен.

— Изключително неефикасни сте — каза мисис Клюи. — Ще подам писмено оплакване. Отказвам да платя дори за минута над истинския разговор — всъщност, не виждам защо изобщо да плащам при дадените обстоятелства. Прекъснаха ни точно в десет и седемнайсет.

Мъжът в централата й отговори с официална тактичност и си отбеляза времето за справка — 22 ч. 17 м. на 26-и септ…