Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
ЗАДЪНЕНА УЛИЦА

След чаша-две силно уиски Бърнард започна донякъде да губи разстроения вид, с който се бе завърнал в Кайл Мейнър. След като ни бе докладвал за пагубния разпит на шефа на полицията в Чифлика, той продължи:

— Знаете ли, едно от малкото детски неща у Децата, което ме поразява, е тяхната неспособност да преценят собствената си сила. С изключение може би на ограждането на селото, всичко, което са направили, е прекалено. Това, което може да бъде просто като намерение, те се изхитрят да го направят непростимо като действие. Искаха да изплашат сър Джон, за да го убедят, че е глупаво да им се бърка. Но не му въздействаха колкото бе необходимо за целта. Отидоха толкова по-далече, че докараха горкия човек до състояние на пълзящ страх, близко до малоумие. Причиниха отвратителна степен на личностна деградация, абсолютно непростима.

Зелъбай попита със своя мек, разумен тон:

— Не гледаме ли от твърде тесен ъгъл? Ти, полковник, каза „непростима“, което предполага, че те очакват да бъдат извинени. Но защо им е притрябвало? Ние много ли се грижим дали чакалите и вълците ще ни простят, когато ги застрелваме? Не. Грижим се само да ги обезвредим. Въпросът е там, че нашето надмощие е толкова голямо, че рядко ни се налага сега да убиваме вълци — фактически повечето от нас отдавна са забравили какво означава да се бориш лично срещу други видове. Но когато се появи необходимост, не изпитваме никакви угризения напълно да подкрепим тези, които са заплашени да бъдат убити било от вълци, било от насекоми, бактерии или вируси. Атакуваме безпощадно и положително не очакваме никаква прошка. Положението по отношение на Децата е следното: ние не сме схванали, че те представляват опасност за нашия вид, докато те нямат никакво съмнение, че ние сме опасност за техния. И имат намерение да оцелеят. Ще направим добре да си припомним какво включва това намерение. Можем да го наблюдаваме всеки ден в градината. Това е битка, която се води непрекъснато, горчиво, без правила, без следа от милост или съчувствие…

Маниерите му бяха спокойни, но нямаше съмнение накъде са насочени усилията му. И въпреки това, както толкова често ставаше при Зелъбай, разривът между теорията и практическите обстоятелства изглеждаше прекалено неадекватно запълнен, за да звучи убедително.

След малко Бърнард каза:

— Разбира се, това е съвсем явна промяна в подхода на Децата. Преди те упражняваха натиск от време на време, но с изключение на малкото ранни инциденти, почти никакво насилие. А сега е налице това избухване. Можеш ли да посочиш началото му или се е натрупвало постепенно?

— Категорично — отвърна Зелъбай. — Нямаше никакъв признак за нещо от тази категория преди случката с Джими Паули и неговата кола. Това стана… чакайте да помисля… миналата сряда, трети юли. Питам се… — започна той, но спря, защото гонгът ни призова на обяд.

* * *

— Моят опит по междупланетните нашествия досега — заговори Зелъбай, докато демонстрираше своя странен вкус за подправки към салатата, — беше косвен, фактически би могъл дори да се нарече хипотетично косвен, или може би искам да кажа косвено-хипотетичен? — Той помисли малко върху това и заключи: — Във всеки случай беше доста обширен. И все пак, колкото и да е странно, не мога да си спомня дори един отчет за някое от тях, който поне мъничко да ни помогне в сегашната ни дилема. Те са били, почти без изключение, неприятни. Но също така почти винаги са били преки, а не скрити. Да вземем марсианците на Хърбърт Уелс, например. Като владетели на смъртоносните лъчи те са страхотни, но поведението им е съвсем конвенционално: просто провеждат директна кампания с едно оръжие, превъзхождащо всичко, което би могло да му се противопостави. Възможен е опит да се отбраняваме, докато в този случай…

— Без пипер — каза жена му.

— Без какво?

— Без пипер. Ще хълцаш — напомни му Анджела.

— Вярно. Къде е захарта?

— До лявата ти ръка, скъпи.

— А, да… докъде бях стигнал?

— До марсианците на Хърбърт Уелс — напомних му аз.

— Разбира се. Е, добре, тук вие имате прототипа на безбройни нашествия. Супер-оръжие, срещу което човекът се бие смело със своя собствен жалък арсенал, докато бъде спасен от някой от всевъзможните видове вируси. Естествено, в Америка всичко това е по-голямо и по-хубаво. Нещо каца, нещо излиза от него. След десет минути, несъмнено поради превъзходните комуникации в тази страна, избухва паника от бряг до бряг, всички излизащи от градовете шосета са задръстени във всички посоки от бягащото население — с изключение на Вашингтон. Там, напротив, огромни тълпи, простиращи се докъдето поглед стига, стоят мрачни и мълчаливи, пребледнели, но доверчиви, с вперени в Белия дом очи, докато някъде си в Кетскилс досега неизвестен професор и неговата дъщеря с техния недодялан млад асистент се борят като побъркани акушерки да осъществят раждането на dea ex laboratoria (лабораторно чудо), което ще спаси света в последния момент минус един. На нас тук ни се струва, че описанието на такова нашествие би било прието поне на някои места с оттенък на предварителен скептицизъм, но трябва да позволим на американците да познават по-добре своя народ. И така, какво имаме в крайна сметка? Просто поредната война. Мотивациите са опростени, въоръженията усложнени, но образецът е един и същ и в резултат нито една от прогнозите, спекулациите и екстраполациите не се оказва от някаква полза, когато нещата се случват в действителност. Наистина изглежда жалко като си помислиш колко мозъчна дейност са потрошили над това разните прогнозисти, нали?

Той се залови с изяждането на салатата си.

— За мен все още си остава проблем да проумея кога човек трябва да те разбира буквално и кога метафорично — обадих се аз.

— Този път със сигурност трябва да го разбираш буквално — вмъкна Бърнард.

Зелъбай го погледна косо.

— Просто ей така? Без дори рефлекторно противопоставяне? — попита той. — Кажи ми, полковник, откога си приел това нашествие като факт?

— От около осем години — отговори му Бърнард. — А ти?

— Приблизително също от толкова… или може би малко по-рано. Не го харесвах, не го харесвам, вероятно в бъдеще ще ми харесва още по-малко. Но трябваше да го приема. Старата аксиома на Холмс, нали знаете: „Когато сте елиминирали невъзможното, това, което остава, колкото и невероятно да е, трябва да е истината“. Не знаех, обаче, че тя се признава и в официалните кръгове. Какво решихте да предприемете по въпроса?

— Ами направихме всичко възможно да осигурим тяхната изолация тук и да се погрижим за образованието им. И това е било хубаво, полезно нещо, както се оказа, ако мога така да се изразя. А защо?

— Един момент — вмъкнах аз, — пак съм между буквалното и фигуративното. Вие и двамата сериозно ли възприемате като факт, че тези Деца са нещо като нашественици? И че произлизат от някъде извън Земята?

— Виждате ли? — рече Зелъбай. — Никаква паника от бряг до бряг. Само скептицизъм. Казах ви.

— Сериозно го мислим — отговори ми Бърнард. — Това е единствената хипотеза, която моят отдел не бе принуден да изостави — въпреки че, разбира се, все още има някои, които не я приемат, дори при положение, че разполагаме с помощта на малко повече доказателства, отколкото мистър Зелъбай.

— А! — възкликна Зелъбай, чието внимание внезапно бе привлечено и вилицата му, пълна със зелена салата, спря във въздуха. — Нима се приближаваме към тайнствения интерес на Военното разузнаване към нас?

— Вече няма никаква причина, смятам, това да не стане известно в ограничен кръг — призна Бърнард. — Знам, че на ранните етапи ти направи известни запитвания за нашия интерес по своя инициатива, Зелъбай, но не мисля, че успя да намериш ключа към загадката.

— Който е?… — попита Зелъбай.

— Ами просто Мидуич не е единственото и дори не първото място, което е имало Бездение. А по време на първите три седмици около събитието е имало и забележимо увеличаване на броя на открити с радар неидентифицирани летящи обекти.

— Ох, дявол да ме вземе! — изпъшка Зелъбай. — О, суета, суета!… Значи има други групи Деца освен нашите? Къде?

Но Бърнард не трябваше да бъде притискан, той бавно продължи:

— Едно Бездение се е състояло в малка община в Северните територии на Австралия. Нещо явно тръгнало наопаки там. Имало трийсет и три бременности, но по някаква причина всичките Деца измрели — повечето няколко часа след раждането, последното след седмица. Друго Бездение имало в ескимоско селище на остров Виктория, на север от Канада. Жителите премълчават какво е станало там, но се смята, че са били толкова скандализирани или може би разтревожени от появяването на бебета, толкова различни от тях, че ги отхвърлили почти веднага. Във всеки случай нито едно не е оцеляло. И това, между другото, съпоставено с времето на завръщане на бебетата от Мидуич тук, подсказва, че способността да оказват принуда не се развива преди да станат на седмица-две и дотогава те може би са истински индивиди. Още едно Бездение…

— Почакай да отгатна. Имало е едно зад Желязната завеса.

— Има две известни зад Завесата — поправи го Бърнард. — Едното е било в областта на Иркутск, близо до границата с Монголия — много мрачна история. Сметнали, че жените са спали с дяволи и те загинали, както и Децата. Другото е станало недалеч оттам на изток, в селце на име Гижинск, в планините на североизток от Охотск. Може да е имало и други, за които да не сме научили. Доста сигурно е, че е ставало и в някои места на Южна Америка и в Африка, но е трудно да се провери. Жителите са склонни да крият. Възможно е дори някое село да пропусне ден и да не разбере това, в който случай бебетата ще бъдат дори още по-голяма загадка. В повечето случаи, за които знаем, бебетата са сметнати за изроди и са били убити, но подозираме, че в някои може да са били укрити.

— Но не и, както смятам, в Гижинск? — вмъкна Зелъбай.

Бърнард го погледна с леко трепване на ъгълчето на устата.

— Ти май нищо не пропускаш, а, Зелъбай? Прав си — не и в Гижинск. Бездението там е станало една седмица преди това в Мидуич. Получихме доклад за него след три-четири дни. То доста силно е обезпокоило руснаците. Това беше поне някакво утешение за нас, когато стана и тук. Разбрахме, че те не биха могли да са причината. Предполага се, че и те на свой ред са научили за Мидуич и също са изпитали облекчение. Междувременно нашият агент не изпускаше от поглед Гижинск и съответно ни докладва любопитния факт, че всички жени там едновременно забременели. Ние малко закъсняхме с преценката на значението му — звучеше като безполезна, макар и особена клюка — но по-късно научихме за състоянието на нещата в Мидуич и започнахме да се интересуваме повече. След като бебетата се родиха, положението за руснаците стана по-лесно, отколкото за нас. Те практически затвориха Гижинск — селище приблизително два пъти по-голямо от Мидуич — и нашата информация за него буквално секна. Ние не можехме точно да запечатаме Мидуич, така че трябваше да постъпим иначе и при дадените обстоятелства не мисля, че се справихме много зле.

Зелъбай кимна.

— Разбирам. Гледната точка на Военното ведомство е била, че то не знае какво имаме ние тук или какво е при руснаците там. Но ако се бе оказало, че руснаците имат група потенциални гении, би било полезно и за нас да имаме подобна група, за да им я противопоставим?

— Горе-долу така е. Много бързо стана ясно, че те са нещо необикновено.

— Трябваше да се сетя — тъжно поклати глава Зелъбай. — Просто не ми мина през ума, че ние в Мидуич не сме уникални. Досещам се, обаче, че сега нещо трябва де е станало, за да ви накара да признаете това. Не виждам съвсем как нещата тук биха могли да предизвикат такава реакция, така че вероятно нещо се е случило някъде другаде, да кажем в Гижинск? Имало ли е там някакво развитие, което скоро може да се прояви и при нашите Деца?

Бърнард остави ножа и вилицата си акуратно събрани на чинията си, погледна ги за момент и след това вдигна очи.

— Далекоизточната армия — бавно каза той, — неотдавна била снабдена със средно атомно оръжие, за което се смята че има обхват между 80 и 100 километра. Миналата седмица са провели първите изпитания на живо с него. Градчето Гижинск вече го няма…

Ние се вторачихме в него. С ужасено изражение Анджела се наведе напред.

— Искаш да кажеш… всички там? — попита тя невярващо.

Бърнард кимна.

— Всички. Цялото градче. Не е било възможно да предупредят някого, без Децата да разберат. Освен това начинът, по който е направено, би могъл официално да бъде приписан на грешка в изчисленията или може би на саботаж.

Той отново замълча.

— Официално — повтори той, — и за домашна и обща консумация. Ние получихме, обаче, грижливо отправено по каналите съобщение от руски източници. То е доста сдържано по отношение на детайли и особености, но няма никакво съмнение, че се отнася до Гижинск и е излъчено може би едновременно с действията, приети там. То не е отправено също така и директно към Мидуич, но съдържа изключително силно изразено предупреждение. След описание, което напълно съответства на Децата, говори за тях не само като за национална опасност, където и да съществуват, а ги определя като расова опасност, за което трябва да се вземат мерки спешно. То призовава всички правителства да „неутрализират“ другите такива групи без всякакво отлагане. Това е казано с възможно най-голяма настойчивост, с нотки на паника на места. Настоява се отново и отново, дори с нюанс на молба, това да се извърши бързо не само заради спасението на нациите или континентите, но и защото тези Деца са заплаха за цялата човешка раса.

Зелъбай продължи известно време да следва с пръст вълнообразните орнаменти на покривката за маса, преди да вдигне очи. След това попита:

— А каква беше реакцията на Военното разузнаване? Чудели са се този път какъв ли номер се опитват да им пробутат руснаците, предполагам? — И той се върна към драскането с пръст по покривката.

— Повечето от нас — да, някои — не — призна Бърнард.

След малко Зелъбай отново вдигна поглед.

— Разправили са се с Гижинск миналата седмица, каза ти. Кой ден?

— Вторник, втори юли — отвърна Бърнард.

Зелъбай бавно кимна няколко пъти.

— Интересно — измърмори той. — Но как, питам се аз, нашите Деца са разбрали?…

* * *

Скоро след обяда Бърнард обяви, че отново отива в Чифлика.

— Нямах възможност да говоря с Торънс, докато сър Джон беше там — а след това и двамата имахме нужда от почивка.

— Предполагам, че можеш да ни дадеш някаква представа за това какво смятате да правите с Децата? — попита Анджела.

Той поклати глава.

— Ако имах някакви идеи, предполагам, че щяха да бъдат държавна тайна. Всъщност, отивам да видя дали Торънс със своето познаване на Децата може да предложи нещо. Надявам се да се върна след около час — добави той и излезе.

Когато прекрачи през входната врата автоматично се запъти към колата си, но щом пипна дръжката на вратата, промени намерението си. Малко раздвижване, реши той, ще ме освежи и се отправи бодро пеша по алеята.

Почти до вратата чакаше дребна дама в син костюм от шантунг, тя се подвоуми, след това пристъпи напред, за да го пресрещне. Лицето й леко порозовя, но решително продължи. Бърнард повдигна шапката си.

— Не ме познавате. Аз съм мис Лам, но, разбира се, ние всички знаем кой сте вие, полковник Уесткот.

Бърнард прие представянето с лек поклон, като се чудеше колко „всички ние“ (което вероятно включваше цял Мидуич) знаеха за него и от кого го знаеха. Той я попита какво би могъл да направи за нея.

— Отнася се за Децата, полковник. Какво ще се прави?

Той й каза доста честно, че още не е взето решение. Тя го слушаше с напрегнато вперени в него очи и сключени ръце в ръкавици.

— Няма да бъде нещо лошо, нали? — попита тя. — О, знам, че последната нощ беше ужасна, но вината не бе тяхна. Те всъщност още не разбират. Те са още толкова млади! Знам, че изглеждат два пъти по-големи, но дори тази възраст не е достатъчна, нали? Те изобщо не искаха да причинят злините, които извършиха. Бяха изплашени. Нямаше ли всеки от нас да е изплашен, ако тълпа тръгне към къщата ни с намерение да я запали? Разбира се, че щеше. Щяхме да имаме право да се защитим и никой не би могъл да ни упрекне. Та ако селяните дойдеха в къщата ми така, бих я защитавала с каквото ми попадне — може би с брадва.

Бърнард се съмняваше в това. Представата за тази дребна дама, нападаща тълпа с брадва, не идваше лесно на фокус.

— Мерките, които предприеха, бяха твърде драстични — напомни й той меко.

— Знам. Но когато си млад и уплашен е много лесно да бъдеш по-брутален, отколкото си искал. Знам, че когато бях дете имаше много несправедливости, които просто ме караха да горя отвътре. Ако имах силата да направя това, което исках, то би било ужасно, наистина ужасно, уверявам ви.

— За съжаление — отбеляза той, — Децата пък имат тази сила и трябва да се съгласите, че не бива да им се позволява да я използват.

— Да — кимна тя. — Но те няма да го правят, когато пораснат достатъчно, за да започнат да разбират. Сигурна съм, че няма. Хората казват, че трябва да се изгонят. Но няма да направите това, нали? Те са толкова млади. Знам, че са своенравни, но имат нужда от нас. Те не са зли. Просто напоследък бяха изплашени. Преди това не бяха такива. Ако останат тук, ще можем да ги научим на любов и благородство, да им покажем, че хората всъщност не им мислят злото…

Тя вдигна очи към лицето му, ръцете й тревожно се притискаха една в друга, очите й умоляваха, сълзи почти надничаха в тях.

Бърнард нещастно отвърна на погледа й, като се чудеше на тази привързаност, която можеше да гледа на шест смъртни случая и голям брой сериозни наранявания като на детинска постъпка. Той почти виждаше в съзнанието й обожанието към слабата фигура със златисти очи, която изпълваше целия й хоризонт. Тя никога не би могла да обвини, никога не би престанала да боготвори, никога не би разбрала… В целия й живот е имало само едно прекрасно, чудесно нещо… Сърцето го заболя за мис Лам.

Той можа само да й обясни, че решението не е в неговите ръце, увери я, като се опитваше да не дава напразни надежди, че думите й ще бъдат включени в неговия доклад; и след това я остави възможно най-внимателно, за да продължи пътя си, като усещаше тревожните й, упрекващи очи зад гърба си.

Селото, когато минаваше през него, имаше разпилян вид и подтисната атмосфера. Той си мислеше, че би трябвало да изпитват силни чувства по повод на непроходимата бариера, но малкото хора наоколо, с изключение на една-две бъбрещи двойки, подчертано имаха вид на хора, които си гледат своята собствена работа. Единственият патрулиращ полицай на Поляната беше явно отегчен от дежурството си. Урок Номер едно от Децата — че съществуват многобройни опасности — изглежда беше разбран. Една ефикасна стъпка в диктатурата: нищо чудно, че руснаците не ги е било грижа как ще изглеждат нещата около Гижинск…

Но двайсет метра нагоре по Хикъм Лейн той се натъкна на две от Децата. Те седяха на крайпътния насип, вторачени нагоре и на запад толкова съсредоточено, че не забелязаха приближаването му.

Бърнард спря и обърна глава, за да проследи посоката на погледа им, като в същото време чу шум на реактивен мотор. Лесно бе да се види самолета — сребриста форма на фона на синьото лятно небе, вече на около сто и петдесет метра. Точно когато го откри под него се появиха черни петънца. Белите парашути се отвориха в бърза последователност, пет на брой и започнаха дългото плаване надолу. Самолетът летеше стабилно нататък.

Той отново хвърли поглед към Децата — тъкмо навреме, за да види как си размениха несъмнена усмивка на задоволство. Погледна нагоре към самолета, спокойно продължаващ пътя си и петте бавно потъващи бели топчици зад него. Той слабо познаваше въздухоплаването, но беше почти сигурен, че вижда лек бомбардировач с далечен обхват, който нормално имаше екипаж от пет човека. Пак погледна замислено двете Деца и в този миг те го забелязаха.

Тримата се изучаваха взаимно, докато бомбардировачът монотонно бръмчеше, вече точно над главите им.

— Тази машина — каза Бърнард, — е много скъпа. Някой ще бъде страшно ядосан от нейната загуба.

— Това е предупреждение. Но сигурно ще се наложи да изгубят още няколко, преди да повярват — заяви момчето.

— Вероятно. Вашето изпълнение е необикновено. — Той замълча, като все още ги изучаваше. — Не ви е грижа, че самолетът прелита над вас, нали?

— Така е — съгласи се момчето.

Бърнард кимна.

— Мога да разбера това. Но кажете ми, защо винаги правите предупрежденията си толкова сурови — защо винаги ги довеждате до фаза, която надминава необходимата? Не можехте ли просто да го върнете обратно?

— Можехме да го накараме да се разбие — подчерта момичето.

— Предполагам. Трябва да ви бъдем благодарни, че не го направихте, сигурен съм. Но щеше да е не по-малко ефектно, ако го бяхте върнали, нали? Не виждам защо трябва да бъдете толкова брутални.

— Това прави по-силно впечатление. Ще трябва да върнем не един самолет, докато някой повярва, че го правим ние. Но ако губят по един всеки път, когато минават оттук, ще го забележат — отвърна момчета.

— Разбирам. Същият аргумент важи и за снощи, предполагам. Ако бяхте само върнали тълпата, нямаше да бъде толкова предупреждаващо — подсказа Бърнард.

— Мислите ли, че грешим? — попита момчето.

— Струва ми се, че зависи как е направено. Положително не е имало никаква нужда да се накарат да се избиват един друг. Искам да кажа, ако трябва да се изразя по-практично, не е ли политически неразумно винаги да се предприема една излишна стъпка, която просто увеличава гнева и омразата?

— И страха — отбеляза момчето.

— О, вие искате да внушавате страх, така ли? Защо? — попита Бърнард.

— Само за да ви накараме да ни оставите на мира — отвърна момчето. — Страхът е само средство, а не цел. — Златистите му очи бяха обърнати към Бърнард с твърд, сериозен поглед. — Рано или късно ще се опитате да ни убиете. Както и да се държим, ще поискате да ни премахнете. Нашата позиция може да се укрепи само ако ние поемем инициативата.

Момчето говореше съвсем спокойно, но думите му някак улучиха направо линията, която Бърнард бе възприел.

За един стряскащ миг бе чул да говори възрастен, докато гледа шестнайсетгодишно момче и знаеше, че всъщност то е деветгодишно.

— За момент — разказваше той по-късно, — това направо ме порази. Бях по-близо до паниката от всякога. Комбинацията дете-възрастен изглеждаше пълна с ужасно значение, което сриваше всички опори на нормалния ред на нещата. Знам, че сега изглежда дребна работа. Но през цялото време ме стряскаше като откровение и, Бога ми, ме плашеше… Внезапно ги видях двойнствени: индивидуално — още деца, колективно — възрастни, разговарящи с мен на собственото ми ниво…

На Бърнард му потрябва известно време да събере мислите си. Когато успя, си спомни сцената с шефа на полицията, която също бе тревожна, но по друг, много по-конкретен начин и той загледа момчето по-внимателно.

— Ти Ерик ли си? — попита той.

— Не — каза момчето. — Понякога съм Джоузеф. Но сега съм всички ние. Не трябва да се страхувате от нас. Ние искаме да говорим с вас.

Бърнард отново се взе в ръце. Той нарочно седна на насипа до тях и се застави да заговори с разумен тон.

— Това, че искаме да ви убием, ми се струва твърде смело заключение — рече той. — Естествено, ако продължавате да вършите такива неща като напоследък, ще започнем да ви мразим и да си отмъщаваме — или по-точно ще трябва да се защитаваме срещу вас. Но ако не го правите… е, добре, възможно е да размислим. Вие наистина ли толкова много ни мразите? Ако не е така, тогава сигурно може да се уреди някакъв modus vivendi?…

Той погледна момчето със слабата надежда, че трябваше да говори с него по-близо до начина, по който се разговаря с дете. Момчето накрая разби всякакви илюзии по въпроса. То поклати глава и каза:

— Поставяте нещата на погрешна основа. Не става въпрос за омраза или харесване. Те не се различават. Нито пък е нещо, което може да се уреди с обсъждане. То е биологично задължение. Вие не можете да си позволите да не ни убиете, в такъв случай с вас е свършено… — Той замълча, за да придаде тежест на думите си, после продължи: — Има и политическо задължение, но то изисква по-непосредствено разглеждане на по-съзнателно ниво. Вече някои от вашите политици, които знаят за нас, трябва да се питат дали нещо като руското решение не би могло да се уреди и тук.

— О, значи вие наистина знаете за тях?

— Да, разбира се. Докато Децата в Гижинск бяха живи, ние нямаше нужда да се грижим за себе си, но когато умряха, станаха две неща: едното бе, че равновесието е нарушено, а другото бе разбирането, че руснаците не биха нарушили равновесието, ако не бяха съвсем сигурни, че една колония от Деца е по-скоро пречка отколкото възможна придобивка. Биологичното задължение няма да бъде отричано. Руснаците го изпълниха по политически причини, както несъмнено ще опитате да направите и вие. Ескимосите го направиха по първичен инстинкт. Но резултатът е един и същ. За вас, обаче, това ще бъде по-трудно. За руснаците, след като веднъж решиха, че Децата в Гижинск няма да им бъдат полезни, както се бяха надявали, правилният курс не бе под въпрос. В Русия индивидът съществува, за да служи на държавата. Ако се постави над нея, той е предател и дълг на общността е да се пази от предателите, независимо дали са индивиди или групи. В този случай, следователно, биологичната и политическата цел съвпадат. И ако е неизбежно голям брой невинно въвлечени хора също да загинат, е, добре, тогава нищо не може да се направи. Техен дълг е да умрат, щом е необходимо, в служба на държавата. Но за вас изходът е по-неясен. Вашето желание да оцелеете не само е много по-удавено в условности, но имате и неудобствата на представата, че държавата съществува, за да служи на индивидите, които я съставят. Следователно, вашата съвест ще бъде смущавана от мисълта, че ние имаме „права“. Първият истински опасен за нас момент отмина. Той настъпи, когато вие научихте за руската акция срещу Децата. Един решителен човек би могъл да организира и тук бърз „нещастен случай“. Вас ви устройваше да ни държите скрити и нас ни устройваше да сме скрити, така че можеше ловко да се уреди, без особени неприятности. Сега, обаче, не може. Хората в болницата в Трейн вече са заговорили за нас; фактически след последната нощ из цялата околност са плъзнали слухове и приказки. Шансът да се устрои какъвто и да било „нещастен случай“ си отиде. Така че какво ще направите, за да ни ликвидирате?

Бърнард поклати глава.

— Виж какво — каза той, — нека да погледнем нещата от по-цивилизована гледна точка. В края на краищата това е една цивилизована страна, известна със своята способност да намира компромисни решения. Не съм убеден от разрушителните действия, които предприемате, че не може да има никакво съгласие. Историята е показала, че ние сме по-толерантни към малцинствата от много други.

Този път отговори момичето.

— Това не е цивилизован въпрос — обади се тя, — а много примитивен, всъщност. Ако ние съществуваме, ще ви превъзхождаме — това е явно и неизбежно. Ще се съгласите ли да бъдете подтискани и да тръгнете по пътя на изчезването без борба? Не мисля, че сте чак толкова упадъчни. И тогава политическият въпрос е: може ли която и да е държава, колкото и толерантна да е, да си позволи да даде подслон на едно все по-могъщо малцинство, което няма власт да контролира? Очевидно отговорът отново е не. И така, какво ще направите? Вероятно известно време ще сме в безопасност, докато говорите за това. По-примитивните от вас, вашите маси, ще се оставят да ги водят инстинктите им — видяхме модел на това в селото снощи. Те ще искат да ни преследват докрай и да ни унищожат. Вашите по-либерални с по-отговорно мислене по-религиозни хора ще бъдат силно смутени от етичните принципи. Противопоставящи се на всякакво драстично действие, ще имате своите истински идеалисти и също така и своите престорени идеалисти: твърде големия брой хора, които изповядват идеалите като вид вноска за застраховка за онзи свят и се задоволяват да трупат робството и нищетата върху своите предшественици, доколкото те не са в състояние да им извадят лични тетрадки с напредничави възгледи за вратата на рая. Освен това и при вашето дясно правителство, което неохотно е принудено да разглежда решителни действия срещу нас, политиците отляво ще видят възможност за партийни дивиденти и вероятност за сваляне на правителството. Затова те ще защитават нашите права на малцинство и деца. Техните лидери ще искрят от добродетелност за наша сметка. Ще претендират без референдум, че представляват справедливостта, съчувствието и голямото сърце на народа. След това на някои от тях ще им мине през ума, че тук наистина има сериозен проблем и ако предизвикат избори, ще се получи много вероятно разцепление между прокламиращите официалната партийна политика на Топло сърце, и членската маса, чиито опасения от нас ще ги превърнат в страхлива фракция. Така че показната абстрактна праведност и рекламирането на добре изпитаните, добре продаващи се добродетели, ще намалеят.

— Вие май нямате много високо мнение за нашите институции — вмъкна Бърнард.

Момичето сви рамене.

— Като надеждно доминиращ вид вие можете да си позволите да скъсате връзката с действителността и да се забавлявате с абстракции — отговори тя. След това продължи: — Докато тези хора се дърлят, на някои от тях ще им просветне, че проблемът да се справят с по-напреднал вид от техния няма да е лесен и ще става още по-труден с отлагането си. Могат да се появят практически опити да се справят с нас. Но ние показахме снощи какво ще стане с войниците, ако бъдат изпратени насреща ни. Ако изпратите въздушни сили, ще се разбият. Много добре тогава, ще помислите за артилерия, както направиха руснаците, или за направлявани ракети, чиято електроника не можем да повреждаме. Но ако ги изпратите, няма да можете да убиете само нас, ще трябва да убиете също и всички хора в селото — ще ви бъде необходимо много време дори само да запланувате подобно действие, а ако то бъде извършено, кое правителство на тази страна ще оцелее след такова масово убийство на невинни, без доказана целесъобразност? Партията, която реши това, не само ще бъде свършена завинаги, но и ако успеят да отстранят опасността, лидерите ще бъдат линчувани безнаказано, за компенсация и изкупление.

Тя спря да говори и момчето подхвана:

— Подробностите могат да варират, но нещо от този тип ще стане неизбежно, когато по-нашироко се проумее заплахата от нашето съществуване. Може да преживеете доста интересен период, когато двете партии ще се борят по-скоро да не са в кабинета, отколкото да бъдат онези, които ще трябва да предприемат действия срещу нас. — Той спря и замислено огледа полята наоколо. После добави: — Е, това е. Нито вашите, нито нашите желания имат някакво значение по въпроса. Или, не е ли по-добре да се каже, че и вие, и ние имаме едно и също желание — да оцелеем? Всички сме, както виждате, играчки на жизнената сила. Вие сте числено силни, но интелектуално неразвити; ние сме интелектуално силни, но физически слаби. Сега тя ни е противопоставила едни срещу други, за да види какво ще стане. Жесток спорт, може би, и от ваша, и от наша гледна точка, но много, много стар. Жестокостта е толкова стара, колкото и самият живот. Има и някои подобрения: хуморът и съчувствието са най-важните човешки открития, но те все още не са се установили достатъчно твърдо, въпреки че са многообещаващи. — Момчето замълча и се усмихна. — Говоря като Зелъбай — нашия пръв учител — вмъкна то и продължи: — Но силата на живота е много по-издръжлива от тях и не може да се отрече склонността й към кървави спортове.

Решихме, обаче, че е възможно сериозните фази на борбата да бъдат поне отложени. И точно за това искаме да поговорим с вас…