Йордан Милев
От малката до голямата планина (9)

Соленият дъх на морето

Мардакян, ако се съди по смисъла на думата, е място, където се раждат мъже, които се давят в кладенец. Дали се е удавил някой не знам, но аз поне нямах такова намерение, когато тръгнах за там през Апшеронския залив. Не е мислил да се дави и Есенин. Духаше вятър. Облаци с цвета на нефта бягаха по небето. Булдозери тъпчеха душата ми, триони режеха моите нерви. Имах чувството, че и мен ще ме сложат като облицовка на сградата срещу хотела. Всичко това се извършваше сега, в наши дни, а някога е било друго. Единственият шум в Баку е идвал от нефтените помпи. „Качай, качай“ — викали богаташите, — „вие нефт качай — качай, а ние ще ви даваме акъл!“

И това им било много: машини, мотори, мирис на земно масло. А от морето — дъх на сол. Съгледали Апшеронския залив: място на завет, място където се раждат само мъже… Започнали да строят вили покрай него, зашумели кипариси, пламнали в зелен огън борове. Построил си дом в Мардакян и Муртуз Мухтаров. Дом с балкони и персийски фонтани. Олеандри и шибой. Дом — четириъгълен като манастир, но не за молитва. А по средата на двора — басейн. Вода да шуми, вятър да лъха, чернооки красавици да се разхождат край него. Строил, без да знае, че след революцията тук ще живее Чагин, Пьотър Иванович, че Есенин ще приеме този дом за Персия… И един ден върху мраморната плоча на входа ще пише: „Тук, в селището Мардакян, през 1924–25 г. живя и твори великият руски поет Сергей Есенин“. Мухтаров не се удавил в кладенеца, а се е самоубил. Взели му нефта. Нямало вече на кого да дава акъл. А неговата огромна вила се превърнала в дендропарк.

Това твърди и седналият до мен поет Алиага. Преминал през ада на Данте, пресъздал го на родния си език, този Алиага се влюбил в брезите на Есенин. И решил да ги пренесе на азербайджанска земя. „Още малко и ще видиш Персия!“ — каза той, когато между зеления свят на дърветата пламнаха покривите на първите къщи.

Персия! Бях я виждал — истинска и есенна. С ниско небе и едри звезди. Висока от мисли, дълбока от древност. И луна — едър златен туман, с който можеш да заплатиш всичко; само не собствения си живот. Есенин я търсил за друго: след Ню Йорк и Париж, след Берлин и Соренто той закопнял да тръгне след кервана на чувствата и с нежен рязански глас да изпее своята лебедова песен „Персийски мотиви“. Много горчилка носел в гърдите си. „Пиша малко — съобщава той на Галина Бениславска. — Мисля да седна да пиша в Техеран. Кой ли дявол ме тегли натам!“ Имал покана за Батуми от Лев Повицки, журналистът, който го запознал с Шагане. Но „След Персия ще отида…“ — решава той. И по-нататък: „От Персия ще напиша по-подробно…“

След три дни отново й съобщава: „Струва ми се, че няма да се върна много скоро, защото няма какво да правя в Москва. Омръзна ми да ходя по кръчмите. Известно време ще поживея в Техеран…“ И накрая една телеграма, в която четем: „Персия изгоря“. Кратко и ясно като есенински стих. Изчезнал е миражът в пустинята. Вятърът на неспокойния му живот го е отвял. Останал му е само последният август в Мардакян, където ще пристигне със София Андреевна — Толстой.

А преди това! Преди това — стихове, стихове, стихове. В края на годината и първите месеци след това — в Батуми. Шагане и работа над „Анна Снегина“. Ще завърши поемата в началото на март. И ще я чете на приятели. Образът на Анна — Л. И. Кашина, дъщеря на помешчик от неговото брезово юношество — ще омагьоса всички. Фурманов разказва: „Той ни прочете последната си предсмъртна поема. Ние живо гълтахме ароматната свежа и здрава прелест на есенинския стих, стискахме си един друг ръцете, побутвахме се на онези места, при които вече нямахме сили да удържим нашата вътрешна радост“.

Майка му ще го чака на село, „в старото износено палто“. А той, оглеждайки изминатия от него път, няма да мисли за неръкотворни паметници. По дяволите, че е поет! Боклукът, оставен от поетите, и без него е достатъчен. И ще допълни:

Да свърша нека,

само…

не,

недейте паметник ми вдига!

Не може да приеме и съжаленията на Анна, която е обичала да бъбри с него пред селската вратичка. Мечтали за слава тогава, днес той е пред своята цел… „Сергей! Аз тъжа и ви жаля! Обидно, вий сте поет, а вашите пиянски скандали сега са известни навред“. „Кажете защо?“ „Не зная“. „Че кой тогава да знай?“ „Навярно роден съм в случаен, дъжделив сиво — есенен край“. „Ах, смешник…“ „И вий също Анна…“

И той горчиво ще се смее, спомняйки си как за първи път му казват ласкаво „Не“, когато е обичал искрено и е бил обичан. А сега стои разпънат на кръст от думите на „Черния човек“ — неговия двойник в огледалото: „И една четиридесетгодишна жена наричал мръсница и своя любима“. Тук вече не се усеща ефирът на неговия рябинов стих: ритъмът е тежък от многото препъвания в живота, думите са пълни с пелин и самопризнанието — горчиво и отровно — е изпито до дъно.

И в един прекрасен ден…

Пьотър Иванович ще продължи: „… Телефонът позвъня. Вдигнах слушалката и отново чух гласа на Сергей Александрович, който ми съобщаваше за второто си пристигане, но този път с жена си — София Андреевна — Толстой. «Виждате ли, каза той, не мога да живея дълго без Баку и бакинците, отново пристигнах при вас…»“ По развълнувания му глас Чагин разбрал, че Есенин искал да отиде в Мардакян. Поканил го и те се заселили в зеления оазис на своя август, зелен от олеандрите и кипарисите, солен от каспийския вятър и тръпчив от предчувствието за ленинградския „Англетер“, декемврийското утро и всички онези стихове, в които неговото вярно чувство го кара да сподели: „Баку, прощавай! Няма да те видя…“

А вилата е огромна: стройна алея от тополи, няколко басейна. Един от басейните е много красив, направо приказен. Той е ограден с висока каменна стена, с чугунена вита решетка отгоре… понеже е много дълбок и децата могат да се удавят в него… И колко още подробности ще се опишат, алея по алея, кипарис след кипарис, когато поетът няма вече да съществува. И ще се препрочитат стиховете, които той е написал през онези дни — последните стихове от персийския му цикъл: „На поета участта е тежка…“ и „Бедно сърце, не тъгувай…“

Показа се площадът пред гара Мардакян. Надписът над ресторанта гласи: „Гюлистан“. Не допусках, че може да бъде и другояче: че къде по тези места ресторантите или чайханите не се казват „Розова градина“! А сградата — бяла, със синкаво облачен покрив. Източни инкрустации и пъстроцветна керамика, покрита с глеч, събираха като във фокус спускащите се към нея улици, възпирани от тежките огради на бившите „нефтени“ вили. Бях сигурен, че всичко наоколо е останало от времето на Есенин — и сградата, и къщите, и боровете дори, но воден от опита, исках да се убедя още веднъж. „Всичко си е точно така! — не ми даде да се доизкажа Алиага. — Да казва кой каквото ще, но ние бакинците сме такива: за нещо горяло и събаряно никога не казваме: това е уникално, това е най-старото в света… Веднъж една екскурзоводка ме удиви: след като съобщи, че еди-коя си църква — която се намираше пред очите ни — е най, най, най… единствена и неповторима, накрая просто между другото ни каза, че е била възстановена преди пет години, тъй като през войната била станала на пух и прах. И помен нямало от нея… Всичко наоколо — и той направи широк кръг с ръка — е потъвало и в погледа на Есенин… Не в кладенците на Мардакян!“

В погледа на Есенин… от дните, когато е разбирал, че „На поета участта е тежка, щом на дните истината знае…“ И още:

Жалкото канарче е готово

с чужд гласец да пее песен слаба.

На света е нужно друго слово,

собствено, макар като на жаба.

 

Мохамед е прекалил в корана:

силните напитки забранява,

но поетът няма да престане

с вино в мъка да се утешава.

И когато поетът съглежда своята мила, легнала с друг в щастливо ложе… няма той да й забие ножа, а ще си свирука сам до вкъщи: „Що, че ще умра като бродяга на света и туй ний знаем също“.

В началото на август, по същото време, пише и друго стихотворение, четиринадесето в персийския цикъл:

Бедно сърце, не тъгувай.

Няма в нас щастие, няма,

нищият търси измама…

Бедно сърце, не тъгувай.

Спомних си този стих и разбрах раздвоението в душата на поета. „Живея в Мардакян, но ме тегли по надалече — пише той. Къде — сам не зная. Ако се озова някъде към Байкал, не се учудвайте…“ Но и тук не намира покой. Не го радва вече и София Андреевна. През юли се е разделил с Галина Бениславска и е отишъл да живее при своя приятел Наседкин, Василий Фьодорович, който девет дни преди смъртта му се оженва за сестра му Катя. И ще решат да празнуват сватбата в Ленинград… Но преди това, на 16 юни, Есенин пише на Катя: „Ще се оженя за С. А. — Толстой и ще замина с нея за Крим…“ Преселва се в квартирата й, в мрачния дом, запълнен от „великия старец“. В края на юли той ще позвъни по телефона на Пьотър Иванович и със София Андреевна ще стъпят на мардакянска земя, ще отиде във вилата на Муртаз с горчивата надежда, че ще заживее „като хан“, но веднага ще сподели върху бялото небе на листа, че „на поета участта е тежка, щом на дните истината знае…“

Стоях пред входа на вилата със същото чувство, което ме бе обзело, когато посетих мавзолеите на Саади и Хафез. Тук нямаше мрамор, нямаше и могъщи борове, забили чела в небето: нежна бреза протягаше белите си ръце към тъмния чугунен барелеф. Скулпторът Салаев е уловил Есенин в замислена поза, подпрял главата си с лявата ръка, а с дясната докоснал разгърнатия свитък хартия, където над подписа „С. Есенин“ е издълбано:

Прощай, Баку! Прощай, как песень простая!

В последний раз я друга обниму…

Чтоб голова его, как роза золотая,

Кивала нежно мне с сиреневом дыму.

… Последният куплет от неговото стихотворение за Баку е пропито с чувство за прекрасни и неповторими дни. Камъните на стената, наредени по височина, издигаха бялата й снага нагоре, и открояваха още повече чугунения август на поета, над чиято къдрокоса глава дъхтяха ароматни цветя, свежи и нежни като стиха му. Не питах от кого са. Знаех, че едва ли ще се намери човек, отправил се към дендрариума на Мардакян, който да спре с празни ръце на това място, където с Алиага почувствувахме едновременно смисъла на голямата поезия и поетическата присъда на времето. Желанието на Есенин да не му издигат паметник не е могло да попречи на хората да покажат своята любов към поета, изпял най-искрените си песни за тях. Приближи се Людмила Георгиевна, екскурзоводката, която ни чакаше. Тя сякаш донесе със себе си шума на боровете, дъха на кипарисите и цялата бодлива красота на огромното зелено стопанство, прорязано от дълги алеи. Нейните живи кафяви очи бяха готови да ни разкажат за сребристосивото поле на кактусите; за това, как едни цъфтят само нощем, сами в тъмнината, а други имат красиви и изящни цветове, но живеят само няколко мига. Блясват и изчезват. Но с блясъка си озаряват вечността.

Някои от кактусите приличаха на свещници. Мамилариите разстилаха своите зелени бодливи килими. Само никъде не виждах тополите, за които си спомняше Чагин. Уловила погледа ни, Людмила Георгиевна каза: „Не, тази бреза не е от дендрариума… Не е и от Рязан. Взехме я оттук, наблизо, от нашия апшеронски край. И я посадихме пред барелефа. Но… тя расте на рязанска пръст… Донесохме я от Константиново, където на трети октомври хиляда осемстотин деветдесет и пета година в семейството на руския селянин Александър Никитич Есенин и Татяна Фьодоровна Есенина се е родил Сергей. Затова е красива и нежна…“

По-нататък чух още много други неща, някои от които успях да запиша: соленият дъх на морето не успя да изсуши брезата. Не я прекърши и вятърът. Със зелени устни тя зашептя своя тих разказ за поета. А хората, които я видяха за първи път, я нарекоха Анна!