Йордан Милев
От малката до голямата планина (16)

Цветята ми говорят — сбогом!

Седях срещу Шагане и понеже говорехме за Сергей Есенин, неговите персийски стихове с всяка измината минута все по-силно и по-силно зазвучаваха в душата ми като струна на дутар, докосната от полъха на спомена за големия поет. Шагане Нерсесовна се мъчеше за кой ли път да си припомни ония кратки мигове, когато като комета поетът се е мярнал пред нейния поглед, за да я изгаря и до днес с огъня на своите стихове. Могла ли е да предполага тогава, че тяхната случайна среща на аджарския бряг, в Батуми, ще се превърне по-късно в поетически символ на кратката, но дълбока любов, упоена от мисълта за преходността на нещата. Стихът на Есенин звучеше като глас на осъден, приел с безразличие по-нататъшното развитие на съдбата. Тя ми показваше негови снимки от престоя му в Батуми, а аз си повтарях наум:

След мене все едно е кой

ще дойде да я утешава.

По-нежен ще изглежда той

и по-добре ще я възпява.

 

И може би във песента

заслушана, понатъжена,

като за цвят единствен тя

ще си припомня пак за мене.

Не бях сигурен дали тези стихове се отнасяха за Шагане, но за мен това бяха мотиви от поемата му „Цветя“, над която той работи в Батуми, а след това я изпраща в Баку на Пьотър Чагин.

Шагане заговори за онази студена аджарска зима, когато Есенин се е готвел да напусне Батуми. Някак случайно погледът ми спря в този миг върху едно негово писмо от двадесети януари хиляда деветстотин двадесет и пета година — неговата последна година. В това писмо се долавя някаква промяна в сърцето на поета. Няма го радостното чувство от „Персийски мотиви“: „Замълчи как да милувам,/нямам никакъв завет./Аз като поет целувам,/— щом съм се родил поет“. Няма я и неговата увереност от третата вечер след тяхното запознаване, когато той й чете:

Аз насам пристигнах не от скука —

викаше невидима: ела.

И ръцете лебедови тука

ме обвиха като две крила.

„Мила Галя! — пише Сергей Есенин до Бениславска. — Простете ми, че Ви пиша набързо. Тук дяволски ми омръзна. Скоро ще си събера багажа и ще се преместя в Баку, но засега пишете дотук. Описвайте всичко така, както е…

Тук е много лошо. Падна сняг. Ужасно големи преспи. След това имаше земетресение. Страшно скучая. Батуми е по-лош от село. Много е малък и всички се познават на пръсти. С мъка играя билярд… Все още пиша поемата и пиесата. Тези дни ще Ви изпратя две нови книги. Едната излезе в Баку, а другата в Тифлис. Хубаво е да се живее в Съветска Русия. Обикалям като Чичиков, но не купувам, а продавам мъртви души. Изпратете ми всички нови книги, които са излезли, защото няма какво да чета. Засега — толкоз. Стискам ръката Ви. Привети. Привети“.

Попитах Шагане какво мисли за това ново настроение на Есенин? Поне досега в нейните спомени бях срещал, че през почти двумесечното пребиваване на поета в Батуми той е бил обграден от приятели, не е имал време да скучае, а всеки ден, някъде до три часа след обед, е стоял „под ключ“, работейки над безсмъртните си „Персийски мотиви“.

Шагане каза:

— Неговото настроение се менеше бързо. То приличаше на летни облаци, които се мяркат и изчезват мигновено върху синия купол на небето. Особено тъжен бе, когато наблюдаваше отплуващите кораби. Стоеше с часове на брега, загледан в залеза, и бях сигурна, че в този миг мисли за Галя Бениславска или пътува някъде по света с Айседора Дънкан. Не, може би Зинаида Райх го връщаше към децата им… Много обичаше и двете си сестри — Катя и Шура, — но всички тези неща започнах да проумявам и да си обяснявам, когато него вече го нямаше. Едно нещо само разбрах съвсем точно тогава: с Айседора Дънкан той се беше разделил завинаги.

Попитах пак:

— Ставаше дума откъде идва тази негова мисъл — „страшно скучая“?

— Как да ви обясня — отвърна тя, — виждам, че сте чели всичко, което съм написала за онези аджарски дни. Имайте предвид едно — моят живот се разви по други пътища. Всичко, изживяно заедно с Есенин, аз възстанових много по-късно, когато неговият ореол вече ни ослепяваше със славата си. Той беше велик и всеизвестен и приживе, книгите му излизаха за няколко месеца, това, което напишеше, излизаше веднага в най-авторитетните списания и вестници, но мълчанието около него до петдесетте години и всякакви измислици за пиянство, и стихът на Маяковски „Есенин, трезвост!“ хвърляха сянка върху името му, пък и много от стиховете му се появиха за първи път преди двадесетина години. Сега, в залеза на своя живот, напълно разбирам, че не съм единствения пламък, който го е накарал да напише „Персийски мотиви“ — нещо повече, сигурно знаете, че той започва този цикъл, преди да се срещне с мен, но все пак моето име остава в едно от най-хубавите му стихотворения. Идеята за творбата е била родена в него, аз само съм й вдъхнала въздуха, с който и сега живее. Един велик творец има могъщи чувства и този океан от образи и мисли понякога се бунтува или остава окован от чашата на сърцето — така беше и с него. Едва ли ще издам някаква тайна, ако ви доверя, че нашите отношения не преминаваха границите на сърдечността и уважението. Знаех, пък и сега много добре разбирам, че не бях Беатриче, с която Данте преминава през ада на своя живот. Бях само един малък цвят в неговия поетичен персийски букет. А всичко останало ни даде аджарският бряг, слънцето, незапомненият сняг през януари, зелените магнолии и кипариси, и неговите пропити от чувство стихове, с които той упояваше всички, които го познаваха тогава.

Оставих я да говори, унесена от мисълта за своята младост. Така съм слушал да говорят ветерани за преживените от тях войни. Тя ту се вглеждаше в снимките от онези дни или разгръщаше някакви писма, ту търсеше да ни покаже „още нещо“ от дните й в Батуми. Оставах с впечатлението, че с каквото и да се е занимавала от тогава до днес, с каквито и хора да се е срещала — в минутите на самота тя се е връщала към книгите на Есенин; когато е срещала името му по вестниците — сърцето й е припламвало като свещ от необикновения лъх на магнолии и кипариси. Ден след ден, книга след книга, вестник след вестник, стих след стих тя е събирала край себе си, тъй както пчелата събира златния прашец от цветята, които през другата пролет отново ще цъфнат.

Тази мисъл помнеше от Есенин:

И затова, че аз познах

живота, истина едничка,

усмихнат всеки миг мълвях,

че вечно се повтаря всичко.

— Шагане Нерсесовна — опитах се да я върна към ноемврийския ден на хиляда деветстотин седемдесет и пета година, — утре заминавам за Мардакян, край Баку. Там преди години Людмила Георгиевна за пръв път ми показа вашите писма. Тя ми даде и стария ви адрес.

Шагане остави снимките настрана и рече:

— Чудесно, че отивате там… Много пъти се канех да отида и аз, но не ми остана време. По едно време исках да обходя всички есенински места, а стигнах само до Рязан и село Константиново. Жалко, че едва ли ще мога да посетя „ханската“, не, още по-точно „персийската“ вила на Сергей Есенин. Людмила Георгиевна ми писа, че и негов музей ще открият там.

Казах, че това вече е направено. И допълних, че ще се срещна отново с Роза Чагина, дъщерята на Пьотър Чагин, която, около шест-седем годишна, радва поета през лятото, когато той живее със София Андреевна.

Забелязах нови, радостни пламъчета в очите на Шагане:

— Чудесно! — а след малка пауза, в която сякаш премисляше нещо, добави: — Поздравете я специално. Есенин много ми е разказвал за нея.

Като слушах тихия и малко тъжен глас на Шагане, бях вече напълно уверен, че всеки човек, чието име е свързано с поета, живее като спомен и в нейното сърце. Името на великия поет дотолкова я беше завладяло, че тя разказваше за всички хора, които е познавал Есенин като за свои познати.

Веднага пресметнах, че с Роза Чагина Есенин се среща за първи път през пролетта на хиляда деветстотин двадесет и пета година, след заминаването си от Батуми, където той няма никога да се върне, и няма повече да се срещне с Шагане. Така че и да е искал да й разкаже за нея, той не е могъл да направи това. Но изучила с най-малки подробности дните от последната му година, събрала всичко написано за него, прочела спомените на съвременниците му, Шагане живееше като в свой есенински свят, и без да се е срещала с много от хората, които той е виждал, тя ги смяташе за свои близки познати.

Не можех да не й простя за тези малки илюзии. Стигаше й, че го е виждала десетина пъти. Стигаше й, че нейното име украсяваше най-хубавия му любовен цикъл — един от най-хубавите в световната любовна лирика. Сега тя имаше право да разказва за всичко, което е видяла, изпитала и прочела.

От улицата се чу сигналът на колата, повикана от Метаксе. Трябваше да тръгвам. Станах от стола, целунах ръката й, пред погледа ми се мярнаха хризантемите, извили бяло хоро във вазата върху масата. Не ми дойде нищо друго в главата и повторих стилът на Есенин: „Цветята ми говорят — сбогом!“. Сепнах се, поправих се бързо, допълвайки на български език „Довиждане в София!“, но тя каза с горчива усмивка:

— Не се поправяйте… Много точно го е казал Есенин: Сбогом! Нещата се повтарят, но в други образи и светлини. На всичко, което е отминало, единственото, което може да се каже е: Сбогом! Да се вярва в нещо друго е все едно аз отново да стана учителка в Батуми и една привечер да срещна златокосия поет… Винаги и навсякъде казвайте: Сбогом!

Напуснах стаята с глупавото чувство, че вече няма да я видя. Когато девет месеца по-късно на варненския бряг, арменският поет Геворк Емин ми съобщи, че тя е починала, първото нещо, което си спомних, беше тази кратка дума — „Сбогом!“. Тя ме преследваше с часове, чувах я с дни, не ме напуска и сега.

На другия ден опаковах багажа си, поетесата Маро Маркарян дойде да ме изпрати. Задържах се известно време в хотел „Ани“, влязох в телефонната кабина и набрах номер 53 48 33. Обади се Шагане. Пожелах й още един път да бъде жива и здрава. Изказах радостта си, че съм могъл да я видя и че с нашата среща завършва моят път от Малък до Голям Кавказ, на чийто приоблачен връх блести името на Сергей Есенин. След това завърших: „Довиждане в София!“. По гласа й разбрах, че се усмихва: беше нежен и тъжен глас, чух едно „благодаря“, а след като ме изслуша, търпеливо каза:

— Не забравяйте стиха на Есенин. — И допълни: — На добър път! Много поздрави в Мардакян!

Оставих слушалката, седнах в колата, закъснявахме. От сребристия Як-40 вече прибираха стълбата за пътници… Както и да е, уговориха пилота да вземе този „наш болгарский друг… Бил он в гостях у Шаганэ, а сейчас спешит в Мардакян…“ Стюардесата отстъпи своето място. Едва не подскочих, когато разбрах, че и тя се казва Шагане.

Показа се Голям Кавказ, отдясно — Арарат. Под самолета блесна Севан. А след това Елбрус… морето, Баку. Апшеронският залив… Чакаха ме моите стари приятели Атиф и Сиявуш.

— Добре дошъл Йордан-бек! — каза Атиф.

— Слушайте — отвърнах тогава, — в Средна Азия ме наричаха Йордан-заде, в Ереван Йорданян, а вие сега тук… Какъв е този бек?

— У нас е така — каза Сиявуш, — който пристигне, веднага го кръщаваме, а то не е хубаво човек да ходи непокръстен!

Легнах си в три часа след полунощ в хотел „Азербайджан“, но мислите ми още дълго скитаха из Ереван, около дома на Шагане.