Йордан Милев
От малката до голямата планина (7)

Хелия Николаевна

Избягвай глупците, които се мислят за умни. Съветът в присъствието на други се приема като упрек. Страхувай се не от броя на враговете, а от тяхното единство — с тези и други мисли ще се срещне Сергей Есенин край Каспийско море, в Баку, сред кипариси и олеандри, между образи и поетически видения. Последната му пролет ще го упойва с мирис на олеандри и шибой ще дъхти в душата му. Черният човек ще го преследва, но той пак ще намира сили да се шегува пред Пьотър Чагин. „Пьотър Иванович — ще му каже той, — страх ме е не само от Черния човек, но и от вас“. „Защо?“ — ще се учуди Чагин. „За това, защото умът ти е по-малък от моя, но силата — по-голяма!“ Или още: „Не ме радва, че хвалиш моите стихове… По ми е драго, когато ги видя по страниците на твоя вестник“…

Три женски имена се срещат в „Персийски мотиви“: Шагане, Лала и Хелия. Едната е от Батуми, другата — персийка, третата живее в Баку. Това се знае, но колко години е трябвало да минат, за да се открият техните следи, за да останат само трите. След неговата смърт много хора са се стараели да попаднат, па макар и с най-дребни букви, в събраните му съчинения. Всеки разказвал и доказвал къде е видял Есенин и какви думи е издумал поетът пред него или нея, точно под кой бор или кипарис е чел стихове. Прелиствайки пожълтелите страници на времето, четейки избелелите му думи, оставах с впечатлението, че Сергей Есенин не е имал време да говори като човек, а когато се е доближавал до първия срещнат е започвал „да пее“ в ямби и анапести, в синкопирани дактили и амфибрахий. Явили се претенденти за съпружество, бащинство и много нежни сърца взели да се взират в паспортите си дали случайно не е записано там името Шагане. Явил се и един мъж, който чрез съд искал да докаже, че жена му е именно онази Шагане, в чиито обятия Сергей Есенин е получил великите творчески ритми, за да напише „Персийски мотиви“.

Лала произлиза от персийската дума лал — рубин, а може да се разбира и като червен полски мак. В Шираз — поетическата столица на Хорасан, срещнах много девойки с името Лала, но понеже Есенин не е успял да долети до този розов град, на никоя не повярвах, че се е срещала с Есенин и го е вдъхновявала напише безсмъртните си стихове. Неговият могъщ талант си е измислил персиянката Лала, чиито устни са имали карминения цвят на рубина, за да изпее най-съкровеното си чувство — любовта. Нека Данте има Беатриче, Овидий — Лаура, Пушкин — Керн, а той е доволен от измислената персиянка, която ще събере златната пепел на неговата любов.

Шагане!

Още преди да я срещне в Батуми, Есенин е написал първото си стихотворение от „Персийски мотиви“. Старата рана в душата му е стихнала — той вече не е пиян.

Всичко днес лекуват в чайханата

сините цветя на Техеран.

За този Техеран Качалов ще напише по-късно, че поетът вече е „летял“ до него, и че Шагане го е търсила в театъра в Баку. Но още преди да я види поетът, Шагане като дума означава царствена, или както се пее в песента — ти си чудесна! Започвайки своя персийски цикъл, той е изградил вече в сърцето си царствения образ на своите чувства. И срещата в Баку само е доуплътнила този образ, породил се, още когато поетът през май хиляда деветстотин двадесет и първа година посещава Ташкент и за първи път се докосва до Изтока. Следват Тбилиси, Батуми, Баку, Кавказ, Крим. Много хора ще напишат спомени: как един му подарил Антология на средновековната персийска поезия, Шагане му дала — на арменската и той много се интересувал от стиховете на Чаренц, друг го запознал с грузинската, азербайджанската поезия, за да се стигне до срещата му с Омар Хайям, Саади, Фирдоуси — имена, цитирани в персийските му стихове.

Третото име, както вече споменах, е Хелия. Хелия Николаевна. За нея Есенин е написал последното стихотворение на „Персийски мотиви“. Нежността на поета в него е най-голяма. Но защо да ви разказвам за Хелия, се запитах, когато вървях към нейния дом на улица „Малигин“. Не е ли по-добре лично да ви срещна с нея… Край мене вървеше и Низами, не онзи велик поет от средните векове, а един мой връстник, който само в едно приличаше на великия Низами — че можеше да обича. Този Низами обичаше България и направи много, за да научи неговият народ нещо повече за нас. Това минало време на „вървеше“ ме кара да си спомня за внезапната смърт, която го отне от приятелите му. През един ден на миналата година писмото, което му бях изпратил, се върна обратно с кратко пояснение: „Уважаеми… Поднасям ви дълбокото си съжаление, че не мога да връча Вашето писмо на адресанта, тъй като почитаният от всички Низами Мамедов почина внезапно на 20 април. Куликова“.

Низами вървеше тогава до мен и ще продължава да върви. Виждам как приближаваме двуетажния дом, лутаме се пред тъмното стълбище, за да спрем накрая пред краткия надпис. „Чагина Роза Петровна“.

Роза Петровна, жена на средна възраст, с широко и светло лице, седна на виенския стол до прозореца. Свечеряваше се. Посочи ни потъмнелите фотьойли до ниската трикрака масичка, върху която вече белееха чаените пиалушки. Както при всяко първо виждане и сега всичко започна „С приездом“. Добре дошли! Времето? Вали ли у вас или не вали? Харесва ли ви тук? — Засипа ни с тези и други подобни при такива случаи думи, които никому не са нужни, но са необходими за климата на запознаването: накратко — тренировка като пред състезание по „кой каквото има да каже“. Разбрах, че живее сама. Още продължава да работи като коректорка в редакцията на „Бакинский рабочий“. След това тя продължи: „Работя вече тридесет и седем години… Родена съм през 1919…“ Почувствувах вълнението в гласа й. Навярно затова постоянно ме питаше дали и у нас вали! В стаята беше полутъмно, но можах да забележа, че очите й са сини. Прочела моя поглед, тя обясни: „Майка ми, Клара Ериховна, беше немкиня, а баща ми — руснак“. „По-рано живеехме на улица «Щорс»… Там идваше Есенин. И там живееше… Така че не гадайте и не ме питайте точно на кой от тези фотьойли е седял!“

Тя приглади русите си коси. Като че се унесе, когато спомена за Есенин. Имах странното чувство, че сега — без майка и баща, — когато е сама, ако има нещо светло, което да е останало в живота й, това е споменът за времето, когато поетът със златните коси е играл заедно с нея, карал я е да се катери по гърба му, къпал се е заедно с нея, говорел е с нея „по телефона“ и тя го е молела да не я нарича Роза, а Хелия. Хелия Николаевна, на името на измислената от нея артистка. Кристалната й детска душа е била миражът, който от години е мамел Есенин и той с чисто сърце й посвещава последното стихотворение на „Персийски мотиви“.

Припомних й, че Сергей Есенин със своя автограф й отправя поръка: „Хелия Николаевна! Това е много скъпо. Когато видите моята дъщеря, предайте й го! С. Е.“. Изпълнихте ли тази поръка? „Не! Когато пораснах, не потърсих Татяна Есенина… Мисля, че тя живее в Ташкент. Не сме се виждали и не сме си писали“. Долових за миг, че очите й се присвиват в тъжна усмивка. В мен звънна стихът на Есенин, отправен към нея:

Дай да се усмихнем — ти и аз —

за местата мили в този час.

Ветре, от морето тихо вей —

чуй как славей розата зове!

След любовта към Лала, след нежните чувства към Шагане, Есенин намира, че е най-добре да завърши поетическия си цикъл за любовта — един от най-хубавите в световната поезия — със стихотворението, посветено на шестгодишната Хелия Николаевна — Роза Чагина, от чийто чист детски свят той прави велик поетически символ. Стихотворението е написано през пролетта на хиляда деветстотин двадесет и пета година, след това той пише още стихове от своята персийска съкровищница, но стихотворението за Хелия той още при написването определя за край на целия цикъл. Това ме кара да мисля, че този цикъл поетът е носел в сърцето си още преди да се е срещал с Лала и Шагане, с Хелия или София Андреевна.

Срещала ли сте се с Шагане?

Този въпрос я накара отново да се усмихне, но сега вече по-весело. Вярно ли е, че стихотворението за Шагане отначало е било написано за Чагин; има ли то нещо общо със село Чагин? Или батумската учителка е тази, с която поетът се е срещал на аджарска земя?

„Какво да ви кажа — започна тя, — в последно време почти всички, които познаваха Есенин, измряха… Останалите могат да приказват каквото си искат. Според мен най-вероятна е версията за батумската Шагане. Вярно е, че баща ми Пьотър Иванович, да му е светла паметта, често се шегуваше и казваше: «Чагане, ты моя Чагане!». Дори в спомените си писа, че стихотворението е било написано за него, но аз мога да кажа, че това беше една негова шега и ние често се смеехме на нея. И му казвахме: Чагане, Чагане… За селото ми звучи невероятно. Съмнявам се Есенин чак толкова да се е влюбил в неговия прахоляк… И затова приемам само историята с Шагане Нерсесовна Талян… Не, не съм се срещала и с нея… Едва ли Есенин я е отминал равнодушно“.

А дали случайно не си спомня как е измислила все пак това име Хелия Николаевна?

„Не, всичко си е така, както съм разказала по-рано.“ И тя ни върна към него. „… Спомням си русия, млад светлоок, красив чичо…“ — и повтори онова, което е казвала много пъти и на други. След това добави: „Нито баща ми, нито майка ми помнеха откъде се беше взело това име! Но какво да се прави, когато едно дете иска да стане артистка, какви ли имена не си измисля. А може и Есенин да ме е нарекъл така… Може да съм приличала на някоя негова позната. С толкова артистки се е срещал… Знаете за връзките му с тях, на кого е посветил «Москва Кабацкая»… Около Качалов и Майерхолд е имало много. А нали и първата му жена Зинаида Райх е от тези среди!“

На вратата се почука. Влезе съседката й Елисавета Алексеевна. „Ай… ой — ой — започна тя, — гость из-за границы уже пришел!“ Запознахме се. След нея влезе и един огромен дог. Като теле. Отначало си показа муцуната и като че ли се засрами да влезе. Елисавета Алексеевна ни обясни, че кучетата от тази порода били много срамежливи, докато някои мъничета били нахални като мухи. „Влез! Влез!“ — покани го тя и му посочи стола между мен и Низами. Едва тогава забелязах, че това не беше никакъв дог, според моите познания за този род животни, а булдог, който — стори ми се — можеше и да грухти.

Вслушахме се в думите на Роза Петровна:

„От много години идват при мен различни хора — пътешественици, есенници, влюбени и разлъчени, самотни и с приятели, ентусиасти. Питат, разпитват къде точно е живял, на кое легло е спал, какви думи е казал! Вярно ли е, че в Мардакян, във вилата на Чагин са живели със София Андреевна — Толстой, внучката на Лев Николаевич — нерегистрирани? Ой, ой — па това или онова вино ли е предпочитал, или водка, цинандали или шампанско! Пушел ли е «Боломорканал»? Един ме пита кой номер обувки е носел?… Искал да си поръча същия номер и за себе си, защото знаел много номера в живота!… Ех, хорското любопитство е по-страшно и от арията за клеветата!“

„Ти за Росини ли ни разказваш?“ — попита Елисавета Алексеевна. Върху подноса, който тя носеше, чаят димеше и ни забулваше с приятния аромат на южното слънце.

Низами се оживи: „Веднага се чувствува, Елисавета Алексеевна, че сте истинска бакинка! Запарихте ни индийски чай“.

Елисавета Алексеевна довърши мисълта си: „Много обичам този композитор!“.

Отпихме няколко глътки чай и когато се умълчахме, Роза Петровна довърши мисълта си:

„Питат… разпитват… ще ме разпънат на кръст. Коректурите ли да чета или да открия музей Хелия Николаевна!? Да има с какво да си убиват времето екскурзиантите… С чем могу помочь — пожалуйста!“

Роза Петровна продължи: „Баща ми разказваше, че когато Есенин за първи път пристигнал в Баку, през есента на хиляда деветстотин двадесет и четвърта година, по някои прозорци откъм улиците нарочно били провесени персийски килими… Май че и чайхана построили!“

„Може ли още една чаша!“ — обади се Низами.

„Моля!“ — каза Елисавета Алексеевна и доля на всички от димящия чайник. Само догът не пожела. И остана да се чуди с тъмнокафявите си очи — как може да се пие такъв врял кипяток!