Йордан Милев
От малката до голямата планина (5)

Този, който търси приятели

Този, който търси приятели без недостатъци, изпитва разочарование. Този, който упреква приятелите си за дреболии, се сдобива с врагове. Този, който се надява, че приятелите му ще предпочетат неговите интереси пред своите, ще страда.

А този… Този е Пьотър Иванович Булдовкин. Той ме гледа от снимката със светли и умни очи, готов, навярно, ако пожелая, и на мен да построи една Персия. Такава, за каквато разказват легендите. Над дясното му рамо се е изправил Сергей Есенин, леко усмихнат. От неговия синчецов поглед разбирам много добре, че той знае истината — никаква Персия няма да види; но с годините тази мъка — мечта ще го кара да пише стихове, нежни като техеранската луна и с мирис на олеандри от Шираз. Снимката ще се препечатва след това във всички книги с избрани стихове на поета и много спомени ще се напишат за нея… Седналият на стола е главен редактор на „Бакинский рабочий“ и секретар на ЦК на Азербайджанската компартия. През февруари, малко след Втория конгрес на Съветите, в квартирата на Качалов той се е срещнал за първи път със знаменития поет и му е казал: „Персия ли желаеш — заповядай при нас, в Баку! Всичко ще имаш. Моят брат работи в нашето посолство в Техеран“. Върху гърба на тази снимка Есенин ще напише „На П. Чагин…“.

Чагин е партийният псевдоним на Пьотър Иванович. От годините на революцията той приема едно име, което ще го свърже с много поети и писатели и най-много със Сергей Есенин. И с неговите знаменити „Персийски мотиви“. Чага на персийски означава робиня. Пьотър Иванович се прекръства на Чагин и става „син на робиня“, пръв помощник на Сергей Миронович Киров в Баку, а след това и в Ленинград.

От втората снимка ме гледа Василий Иванович Булдовкин, братът на Чагин. За пръв път Есенин посещава Баку на двадесети септември хиляда деветстотин двадесет и четвърта година. Това е денят на славните двадесет и шестима бакински комисари. Чагин го упреква, че е закъснял, а е можел да чете стихове пред техния паметник. Нищо, отвръща поетът и моли да го снабдят с материали за тях. И след два дни, пред паметника той рецитира известната балада за 26-те бакински комисари, нов, поетичен паметник на техния безсмъртен подвиг… Василий Иванович е с каскет, по риза, с ръце в джобовете, а Есенин — с бяла сламена шапка и спокойно лице — доволен от персийските разкази на своя приятел.

Над града се спускаше вечер — учудващо тиха и алена. Вятърът се беше скрил някъде над Каспийско море, но този цвят на хоризонта ме караше да мисля, че няма да се забави дълго. Припламваха червените магнолии на нефтените кули. Баку изгря такъв, какъвто и Есенин го е видял преди 49 години: опасал като пръстен брега, брулен от ветрове с нефтена мъст в сърцето си. Бях пристигнал преди няколко дни и още не можех „да намеря себе си“ — търсех едно, а намирах друго, прехвърлях снимки и албуми, ровех се из стари вестници, воден от казани думи, прочетени мисли и дочути легенди.

В Шираз персийската Лала скри своето лице зад яшмака и потъна в аромата на розите. Татяна Есенина остана в Ташкент. Стъпките на Шага отекваха край аджарския бряг. В Баку ми предстоеше да видя Хелия — Роза Чагина, на която, тогава шестгодишна, Есенин посвещава последното стихотворение от своите „Персийски мотиви“. Вървях по улиците към Губа’ майдан. Звъняха трамваи, бягаха коли, но в сърцето ми звучаха неговите стихове:

Ти дете си — няма спор в това,

кой не знае моите слова?

Ветре, от морето тихо вей —

чуй как славей розата зове!

 

Син и весел край на пролетта.

Нека всичко да продам за песента,

но за Хелия със часове

славей нежно розата зове.

Ще минат години. Хелия ще порасне и до ден-днешен ще работи като коректорка в редакцията на „Бакинский рабочий“ — вестникът, където баща й е бил главен редактор. Един ден ще остави шпалтите настрана и с вълнение ще напише:

„Спомням си русия, млад, светлоок, красив чичо. Много добре се отнасяше към мен, ласкаво и грижовно. Играеше посвоему: слагаше на главата прибора си за бръснене, хващаше ме за ръцете и танцуваше с мен. Или заставаше на четири крака, а аз се покачвах на гърба му и той ме разхождаше из стаята. Често се къпеше с мен в басейна. Поставяше ме на автомобилна гума, а той плуваше около мен, пръскаше ме с вода или ме вземаше на ръце и ме учеше да плувам. Понякога играеше с мен на театър. Аз ставах артистка и много обичах да ме наричат Хелия Николаевна (защо и откъде съм взела това име не помня нито аз, нито мама). Често си говорехме по въображаем телефон. Той ме наричаше Хелия. И аз се радвах.

Веднъж (на осми април, хиляда деветстотин двадесет и пета година — б.а.) той ми посвети стихотворението «Син и весел край на пролетта»…“

И много други неща си спомня тя, за които ми разказа след няколко дни, но сега си мислех за това, което Есенин й оставя като поръка. В полето на черновата той добавя: „Хелия Николаевна! Това е много скъпо. Когато видите моята дъщеря, предайте й го! С. Е.“. Когато в Ташкент открих Татяна Есенина, негова дъщеря от Зинаида Райх — първата му съпруга — забравих да я попитам дали е получила това бащино завещание, но сега бях сигурен, че вече няма да пропусна случая. Роза Чагина ме очакваше. Спомня си и нейната майка, Клара Ериховна: „… И ето, той е пред мен: блондин със златисти коси, сини очи, открит светъл поглед. Типично руско лице, мило, симпатично. Обаятелна усмивка. Погостува ден, поетът остана доволен, помоли да нощува, а след това и съвсем се пресели у нас. Той много, много работеше…“

Когато спрях на Губа майдан, отново си спомних думите на Киров: „Какво ще прави в Персия? Постройте му тук една Персия да живее като хан и по-хубаво от всички ханове да пише… Ще го убият там… Грибоедов ни стига… Нямаме толкова големи поети, та да ги обричаме на верски фанатици…“. И си представих онова, което бях чел и събирал по пустинни пътища и словесни джунгли.

Есенин слиза на гара Баку. Пролет е. Последната негова пролет. Посрещат го „като хан“. Весел персийски файтон го понася до калдъръмените улици. От прозорците на Губа майдан ширазки килими и копринени хоросански шалове радват неговия светъл поглед. Пазарът бръмчи като кошер — същински техерански пазар. Продава кой каквото може. Само спомените му нямат цена: те са по-скъпи от златото на сарафина в Исфахан. Поетът ще го попита: „Как да кажа ласкаво на Лала, да й кажа, че е моя тя?“.

И сарафинът отвърна кратко:

любовта е свят необясним,

в любовта въздишат само сладко

с поглед, заблестял като рубин.

Край файтона беловласи старци ще му говорят вековни истини, такива, каквито може да знае само персиецът от Шираз:

— Четири неща говорят за съвършенството на мъжа: умение да се съветва с приятел, да бъде търпелив към врага, умение да угаси в себе си пламъка на страстта и да преглъща горчивите думи.

— Ти си най-мъдрият от всички — благославя го Есенин и му дава един туман, — твоите думи го казват, но нека чуем и другите!

Това е мушоира, вид поетическо състезание на Изтока.

Приближава друг мъдрец и подмита с миглите си неговия персийски килим:

— Три предимства можеш да получиш по три начина: от врага можеш да се избавиш, завързвайки с него приятелство; можеш да достигнеш целта с търпение и само със смирение можеш да завоюваш любовта на хората!

— Ти също си много умен — благославя и него Есенин, — на, вземи този златен туман и си реши с него брадата!

Пристъпва трети:

— Приятел и враг можеш да изпиташ на път, в мъка и при болест!

— Имам ги и трите — казва Есенин и дава на този два тумана. — Сега ще видя кои са ми приятели, враговете си знам!

Път!

Колко километри стоят зад гърба му. От Константиново до Москва. От „Радуница“ до „Москва Кабацкая“ току-що излязла в Ленинград. Москва. Берлин. Париж. Ню Йорк… Италия. Айседора Дънкан танцува върху струните на неговата душа… Ще се върнат през есента на хиляда деветстотин двадесет и трета година и той ще се пресели със сестрите си Катя и Шура при Галина Бениславска. Айседора ще замине на турне в Кавказ и Крим с надежда, че той ще я настигне, но вместо това ще получи телеграма: „Писма и телеграми до Есенин повече не изпращайте. Той е с мен. При вас няма да се върне никога. Галина Бениславска“. Объркана, Айседора ще му телеграфира, че навярно неговата прислужница Бениславска пише: „Писма и телеграми повече да не изпращам… Мигар си сменил адреса? Моля, обясни с телеграма… Много те обичам…“

Много години след неговата трагична смърт ще открият следния подготвен отговор: „Аз ти казвах още в Париж, че в Русия ще си отида от теб, ти ме озлоби, обичам те, но няма да живея с теб, сега съм женен и щастлив, желая ти същото, Есенин“. Бениславска прочита телеграмата и забелязва, че щом се разделят, то по-добре е да не споменава думата любов. И той написва на гърба на листа: „Аз обичам друга, женен съм и съм щастлив…“ През пролетта на хиляда деветстотин двадесет и пета година и Галя ще получи следното кратко писмо: „Мила Галя! Вие сте ми близка като приятел, но аз повече не ви обичам като жена“.

Мъка!

Тя разкъсва гърдите му! По-тежка е от канарите на Кавказ. Двете му деца живеят със Зинаида Райх при Майерхолд. Трябва да се грижи за своите сестри Катя и Шура. Къде са приятелите му? Имажинизъм. Акмеизъм… Новият живот всичко отвява като вятър… В Константиново селският комсомол подема агитките на „Бедния Демян“, а комисарят снема кръста от църквата. В родната му къща, на стената — Ленин. Старата Рус се отърсва от мъглите на миналото. Нежната му душа откликва на всичко и не една струна се къса там… Зинаида, Айседора, Галина… Папагалът на една кавказка циганка изтегля венчален пръстен. Есенин го подарява на София Андреевна — Толстой, внучка на Лев Николаевич. През декември в Батуми е срещнал Шагане. Вече е написал първите две стихотворения от персийския цикъл, а след това ще й ги чете заедно с „Шагане, моя ти Шагане!“ и „Казваш, само по гърдите…“. Ще се запознаят в квартирата на батумския журналист Лев Повицки. Ще я чака на излизане от арменското училище. И ще се разхождат дълго. Ще й чете стихове. Шагане си спомня: „Нерядко по време на такива разходки той се замисляше, дълго гледаше към морето, наблюдавайки залеза“.

През февруари двадесет и пета година, този залез ще го отведе от Батуми към Баку и те повече няма да се видят. Само една снимка ще занесе от нея в Москва, за да я покаже на Шура. Ще остане и името й — в сърцето му — само до двадесет и осми декември, сутринта, хотел „Англетер“, стая №5 в Ленинград, а в „Персийски мотиви“ — за цяла вечност.

Болест!

Той вече я има. Чувствува се изоставен. Нещо го тегли, но и той не знае накъде. Усеща се ограбен — толкова много словесни бисери е раздал! Какво е взел в замяна? Понякога му се струва, че някакъв Черен човек го преследва, ще го убие… и той се мъчи да се скрие под каквото му попадне. Търси защита. Но кой да го спаси от Черния човек, неговия двойник. Този, който с лека ръка го е отклонявал от пътя. Чаечерпецът на живота го угощава с „червеникав чай“ вместо с „люти водки и вина“. И той го моли нежно:

Сипвай, чаечерпецо, от чая,

няма дълго да те лъжа сам.

Аз какво сега ще правя, зная,

но какво ще правиш ти — не знам.

Баку. Персия. При Чагин… Всичко това му се вижда като спасителен бряг, чистилище, рай. И той тръгва към него с наивността на дете и с решителността на мъж. Ханската вила в Мардакян. Пьотър Чагин. Клара Ериховна. Роза, Сергей Миронович… Все още има приятели. В деня, когато пише стихотворението за Хелия и й го подарява с молба да го предаде след време на дъщеря му, той пише и до Галина Бениславска, може би едно от последните си писма до нея: „Тук ме обграждат с много голямо внимание. Чагин ме посреща като брат. Живея при него… Отношението е изумително… За вас вече имам стихотворения.

Главното е в това, че трябва да летя за Техеран. Самолетите са хубави. Трябва да платя за паспорта, за самолета също…

Разберете и вие, че отивам да се уча. Искам да се отбия и в Шираз и мисля на всяка цена да го направя. Нали там са се родили най-добрите персийски лирици…“

Кога се върнах в хотела, не помня. Знам само, че преди да заспя, взех стихотворенията му и прочетох само две от тях: онези, които е писал между първи и седми април. Те бяха: „Въздухът чист е и син е…“, където поетът утвърждава, че „само в прегръдка разкошна (няма ни скръб, ни тревога), само със флейта среднощна“. И по-нататък:

Ето това дял желан е —

дял за сърца уморени.

Вятър благоуханен

пия с устни солени,

вятър благоуханен.

И второто стихотворение: „Златно свети хладната луна…“, в което „олеандърът дъхти с шибоя“.

Ведър е неговият край:

Влюбвай се, живей, недей да питаш.

В златен здрач целувай и върви.

Ако искаш мъртви да почиташ,

живите със тях ти не трови.

Туй дори Шехерезада пяла —

ще повторят медно лист след лист.

А комуто е страстта умряла,

можеш само да го съжалиш.