Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Йордан Милев

Заглавие: От малката до голямата планина

Издание: първо (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДП „9 септември“ — София

Излязла от печат: 29.VII.1977 г.

Редактор: Георги Митев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Катя Куюмджиева

Рецензент: Симеон Хаджикосев

Художник: Теменужка Стоева

Коректор: Магдалена Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12200

История

  1. — Добавяне

Надписи върху камък

Каменната камбана

Древни са пътищата на тази земя. Нито вятърът може да ги преброди, нито слънцето — да ги огрее.

Попитали камилата — кога й е най-трудно: при изкачване или при спускане? „На мен и през равнината не ми е лесно!“ — отговорила тя.

Само човекът не се спира пред нищо.

От Баку — на юг! Шосето лъкатуши през соления Апшеронски залив, нефтените кули причудливо стърчат край запустелите плажове. Септември е, тревата е изсъхнала, югоизточните хълмове на Големия кавказки хребет мълчат в прашната мараня. Заводът за сажди край Карадаг „пуши та се къса“, но никой не се оплаква от неговия дим. Та какво ще правят хората без мастило!

Преди години минах край тези места. Връщах се от Кировабад, където духът на великия Низами беше завладял сърцето ми. Легенди за красавици, развалините на Гянджа, мавзолеят на поета — всичко изпълваше душата ми, заедно с отблясъка от бисерните води на Синьото езеро.

Когато наближихме железопътната станция Сангачали, на табелката с името на селището видяхме, че нечия ръка беше написала с тебешир: „Ако хората млъкнат“. Следваха няколко точки, и колкото и да гадаех, нищо не можех да си обясня. Попитах Сиявуш: „Какво е това?“. Той се пошегува: „Навярно някой обреден знак. Наблизо е Гобустан…“ Разбрах, че в превод тази дума означава: Страна на овразите.

Много скални чудеса ме очакваха и тогава, но аз бързах — Гобустан остана зад нас, изгуби се и табелката с тебеширения надпис. Трябваше да минат три години. Трябваше да отида в Сахара и да видя в Тасили онова, което хората векове бяха рисували по скалите, за да си спомня отново за Гобустан, и още при първата възможност да кажа на моя бакински приятел: напред към Страната на овразите!

Пътят вървеше по моста на река Джейранкечмез. Колкото и да гледах наоколо — нямаше джейрани, степни сърни. Само наименованието им бе останало в името на реката, за да напомня, че някога по склоновете на ниските заоблени Беюкдаш, Чичикдаш и Джингирдаг, които сивееха отдясно, по посока на Шемаха, е имало големи стада от джейрани и диви магарета — любимия дивеч на шах Бахрам. Той дотолкова се увлякъл в това важно държавно дело, че след смъртта му народът го кръстил Бахрам Дивото магаре, с което име и до днес е известен в историята.

Вървях в музей на открито. Картините не бяха закачени по скалите, а направо вдълбани в тях. Тяхната възраст се определя от учените на десет хиляди години и това ме кара да немея пред въображението на безименни творци от средно — каменната ера, пред умението на незнайни войни от римските легиони. Те намерили време между боеве и походи да вземат кремък в ръката си и по гладките скали да оставят единствения спомен за себе си. Един от надписите гласи, че това е станало „при император Димициан, цезар Август Германски, Луции Максим Центурион XII легион на Мълниеносния“, някъде през първия век от нашата ера. Мълниеносния е изчезнал с мълнията на времето, арабското писмо е дошло по-късно, за да ни разкаже, че през тринадесетия — четиринадесетия век по този край е имало и шахове, а някакъв незнаен пътник е правил сметките си на иврит, като в подножието на скалата, вместо сборът на числата, е написал: Смъртта е такъв кон, на който всички трябва да седнат!

Слънцето се скри, стръмен овраг ме поведе към сенчест навес от скали, който е приютявал в Беюкдаш не едно поколение. Тук са намирали естествен подслон много родове и племена, пред очите им от близката отвесна скала са падали подгонените в околността животни — диви кози, сърни, глигани, елени, коне, бикове. Местността е такава, че рано или късно пътят свършва, пресечен от внезапен овраг. Опитните ловци така са подгонвали дивеча, че той почти веднага е попадал в природния капан на трите планини, и пред очите на събраното множество, вихрено е завършвал своя път. От лумналите огньове след това, от пировете на победата сега има само остатъци от бели кости, следи от дим по варовитото платно на скалите и още нещо — рисунките, онова, което е идвало след боя и пира, тогава, когато човек е изпитвал нужда не само да яде и пие, а и да се увековечи — извечната потребност на изкуството. Той е вземал някой от разхвърляните наблизо камъни и е излагал мислите и чувствата си с линии, хармонични и трайни, устояли на вятъра и времето.

Този подскален дом се нарича Ана-зага. Сега го превеждат като пещера-майка, дом за векове и народи. Археолозите разкрили три културни слоя от неговия пясъчно — каменен под, предметите на бита били отнесени в музеите, а по скалите останали рисунките, издълбаните легени за дъждовна вода и онези малки чаши изгладени от дъжда, които са служели за съхранение на пролятата жертвена кръв. Обикновено тя е била от животни, считани за божествени, а при тоя случай — от бикове. Това потвърждаваше и рисунката наблизо: три жени, с причудливо обърнати глави, с разширени бедра и кореми стояха край изображението на два бика, единият от тях още без рога, които явно скоро щяха да бъдат принесени в жертва на тогавашния бог или пророк — за това историците още не са си казали думата. С чертичките под животните навярно е записана някаква молитва, която прочетох така: Не отива ли бикът на оран — ще го заколят за месо. Поне такова е преданието.

Седем рисунки, наподобяващи седем жени без ръце, очи и нозе, бяха изобразени като тръгнали на път за кладенеца. Кобилиците върху раменете им стояха без медни и златни съдове, и нищо друго не можеше да се различи, освен това, че художникът ги е направил уширени в гърдите и бедрата. Не беше трудно да се досетя, че това бяха жени „раждащи и кърмещи“, а такива в ония далечни времена са били на голяма почит в рода. Изображението им е било култов знак и е символизирало плодородието и мисълта, че детето расте не от ядене, а от радостта, дадена му от майката. По строгия ритъм на техните фигури можеше да се извади още едно заключение: доброто възпитание е най-хубавото наследство.

Гобустан е музей, създаден от природата и човека — и затова е безсмъртен. За стени му служат скалите на трите планини и камъните на хълма Язили, близо до железопътната станция Сангачали, а негов купол е синият навес на небето. Стойността на картините му расте с броя на изминалите векове. И колкото повече време изтича в пресъхващото корито на Джейранкечмез, толкова по-ярко се очертават контурите на творческия човешки дух, осъществен от камък върху камък. Удивителното тук е, че онова, което човекът не е имал време да довърши или оцвети с багрите на своята душа, сега се доизпипва от невидимата ръка на времето. Като с длето и чук острите бакински ветрове дълбаят по варовитите скали и разказват страница по страница историята на вековете.

Привлече ме мълчаливият образ на мъж, загледан в две биещи се кози. Стъпили на задните си копита, те бяха допрели рога в рога и се готвеха за нов удар. А мъжът стоеше встрани и сякаш си мислеше: сами не знаят на кой козел да вярват. Наблизо техни посестрими спокойно пасяха трева с чувство на осъзнато достойнство, водени от мисълта на незнаен персиец, издълбал на фарси: „Който иска да бъде уважаван — много не говори, който иска да бъде здрав — много не яде“.

Наред с изобразените животни, населяващи полята и гористите хълмове край жилищата, безименните творци са оставили и великолепни картини на ловуване. На една от тях ловците — конници с ласа и копия, с кучета и скорпиони преследваха подплашен елен, чийто разперени рога се белеят върху скалата като телевизионна антена. Дори едно от копията, подобно на трирога вила, е вече хвърлено от ловеца и само сантиметри го делят от главата на елена-лопатар.

Четката от камък се е движела свободно, ритъмът на фреските е удължен, дори хармоничен, светлинните полета се редуват с полусенки, чувствува се радостта от силата на човека и умението му да властвува над всичко живо около себе си. И колкото ловните сцени са по-жизнерадостни, толкова картините на незнайни битки разказват за хаоса, породен от мъката и кръвта, от истината, че щом си пуснал стрелата, няма защо да криеш лъка. Някаква майка, очакваща дете, стоеше над такава сцена, в разперените й ръце се четеше ужаса от това, което беше пред нея: разкъсани ръце и нозе, извадени очи, безформени тела и всичко, родено от първобитното чувство да се властвува над някого. Битката навярно е минала и заминала, а художникът я е възпроизвел на каменното платно, и то съвсем наблизо, където мъже и жени, хванати за ръцете, в две редици изпълняваха кръшния „обеден“ танц „Ялли“.

Бях вече видял танц на девойки. Жените, които сякаш отиваха с кобилица за вода, приличаха на седемте красавици от поемата на Низами. Лодки и весла, подобни на слънца, ме караха да си мисля, че този прикаспийски бряг не е бил непознат за Синдбад Моряка — знаменития герой от приказките на Шехерезада. Обезглавените животни ми напомняха за жертвоприношения в чест на богове и властници. Но този „обеден“ танц беше нещо ново за мен. И аз търсех в неговото смислово съдържание — „ял“ — „храна“ — вековната каменна радост на тези хора, хванати за ръце от чувството, че трябва колективно да се добива храната, и поравно да се раздели. Древната мелодия е изчезнала с каспийския вятър от онези векове, а обредният ритъм е вкаменен и е един от най-ярките картини на Гобустан. Хората са се тренирали, преди да отидат на лов, след това са празнували над плячката си и, докато огнищата са димели край скалите, е можело да се изиграе танцът на силата за утрешния живот. Този жизнерадостен ритъм сякаш продължава в колективната жътва, където каменните ръкойки на пшеницата се веят като конски опашки. Жената-жътварка прилича повече на птица, готова за полет, а както се знае — на птиците крилата не им тежат.

Беюкдаш остана зад мен. Минах на североизток, към подножието на планината Джингирдаг. Виждаше се вече и хълмът Язили, но други камъни, разхвърляни между изсъхналата трева, привличаха погледа ми. Ала от тях ми трябваше само един: „гавал чалан даш“ — „каменната камбана“. Бях взел в ръката си малък камък, готов да чуя „ехото на вековете“, както ме съветваха още в Баку. „Как? — казваха ми тогава. — Може нищо да не ти е направило впечатление в Гобустан — няма да се разсърдим както се казва, друг път ще го видиш, но да отидеш там и да не чуеш каменната камбана, все едно че нищо не си видял!“

Когато вече стоях пред нея, можех да се уверя в тези думи. Подпряна върху три по-малки камъка, камбаната на много поколения и народи, лежеше като голям каменен диск. Ясно личаха по нея издълбаните „жертвени чаши“ и следите от много удари.

Ударих с камъка, който носех. Вярно, каменната камбана запя тънко и дълго, вятърът подхвана гласа й и скоро го отнесе в близкия дол.

Ударих втори път: сега гласът беше друг: бях сменил мястото на удара. Този звук приличаше на звук от арабско дайре — беше гърлест и звънък.

Минах от другата страна. Сега звукът наподобяваше на песен от тюркската тръба карнай. Когато се наведох и ударих камъка отдолу, чух сякаш звън на персийски дутар. Имах чувството, че персианката Лала на Есенин всеки миг ще се покаже с копринен шал от Хорасан.

Мислех си: колко ли войни са били измамвани от тези звуци! Те са били начало на лов. Звучали са, когато е започвала битка. Превръщали са се в стон, когато са погребвали убитите храбреци. Те са разкъсвали небето в чест на измислени богове и въображаеми морски чудовища. И понеже една от трапчинките върху каменната камбана ми се видя по-дълбока от другите, веднага си казах: тук хората се удряли най-много векове. Може би и бедният Имадеддин Насими, преди да му одерат кожата в Алеп, е минал оттук и с последен удар върху този камък се е простил със своята родна Шемаха. Но не, продължих да си говоря след каменното ехо, от това място е излитал като гълъб ритъмът на чудния танц „Ялли“. Такова весело хоро на живота може да се играе само под каменен звън — по-силен от воя на вълните, и по-тежък от гласа на вятъра.

Връщахме се към Сангачали. Сянката се беше преместила по скалите, вече други хора от други векове танцуваха своите обредни танци, втори ловуваха, трети се биеха с неизвестни за нас врагове, с безименни завоеватели. Беюкдаш, Чичикдаш и Джингирдаг потъваха в залеза на Апшерон — мек и пясъчен, прибиран като с фиба от бялата пяна на каспийските вълни.

Когато наближихме железопътната станция, до табелката с името на селището Сиявуш каза: „Спомняш ли си какво беше написано на нея преди години?“. Да, казах, и му подадох малък варовит къс, който се валяше наблизо край пътя. Сиявуш написа: „Ако хората млъкнат…“ Взех кредата от ръката му и продължих уверено: „… камъните ще заговорят“. Бях сигурен, че това е продължението на мисълта на оня незнаен пътник, посетил Гобустан преди няколко години.

Сега, казах на себе си, когато колата вече тръгваше към Баку, ако някой мине след мен през соления Апшеронски залив, и ако има време да спре край железопътната станция Сангачали, нека потърси нашия тебеширен надпис. Ако е изтрит от вятъра, или дъждът го е измил, да попита първия срещнат човек от този край, къде се намира камъкът, наречен „гавал чалан даш“. Тази дума ще му отвори вратата на съкровищата от фрески, а каменната камбана ще му разкаже всичко, което аз не успях.